Щилер - Фриш, Макс

Щилер, типичен случай на индивид с „нещастно съзнание”, е достигнал степента на разединение със себе си, когато според Сартр „човек не е това, което е, а е онова, което не е”. Той е духовен наследник на онези романтични „проблематични натури”, за които Гьоте казва, че не са дорасли за ситуацията, в която се намират, но се устремяват още по-напред. Зад скулптора Щилер стои скуката на духа, който жадува за абсолютното, но се е убедил, че никога не ще може да го постигне. Щилер прави от брака си пробен камък, поставя си непосилната задача да вдъхне живот на една лишена от плам жена; сам си поставя този капан и попада в убийствената му клопка. В своето „брачно щастие” той е изгубил не само остатъците от самоуважение, вяра в собствените възможности, но е проиграл е възможността да се сдобие със съдба. И той прави своя избор: решава да забрави съпругата си, както други – криминалното си минало… Пожелал невъзможното, Щилер се проваля в реализирането на възможното. Да провокира читателя си към вземане на лични решения, моралистът Фриш възлага и на романа си „Щилер” (1954).

Цитати:

Има различни начини да се убие човек, или поне ду­шата му, и това убийство няма да открие нито една полиция на света. Понякога е достатъчна само една дума, едно откровение в нужния момент! Достатъчна е дори една усмивка! По­кажете ми човека, който не може да бъде унищожен с усмивка или с мълчание. Всички тези убийства, разбира се, се извършват бавно. Повечето хора живо се интересуват от истинските убийства, от явните, доказуемите убийства, понеже по правило ние не виждаме своите ежедневни убийства. А да се разкаже за едно вътрешно убийство е нужно време, много време!

Аз не съм техният Щилер! Какво искат от мен! Аз съм един нещастен, нищожен, незначителен човек, който няма ми­нало, въобще няма никакъв живот. Защо да ги лъжа? Нека ми оставят моята пустота, моята нищожност, моята действи­телност, защото бягството е невъзможно, а онова, което ми предлагат, е бягство – не свобода, а бягство в една роля. Защо не ме оставят на мира?

Тъкмо разочароващите ис­тории, тези без истински край и следователно без истински смисъл, са много по-близки до живота.

Как може човек да докаже кой е в действителност? Аз не мога. Нима сам зная кой съм? Това е най-страшното от всичко, което прозрях в този затвор за следствени: не мога да изразя с думи моята действителност!

Във всяка възраст, с изключение на детската, отминаващото време предизвиква тих ужас.