Щастие - Зюлфю Ливанели

Полетът на Мерием

Потънала в сън, дълбок като езерото Ван, седемнадесетгодишната Мерием сънуваше как напълно гола лети, възседнала птицата Феникс. Птицата бе бяла и фина като нея самата и, без да я наранява, я носеше като перце през
пухкавите облаци.
Прегърнала птицата, Мерием усещаше как всичко в нея трепти от щастие; прохладни и гъделичкащи ветрове галеха нейния врат, рамене и здраво обгърналите птицата голи бедра. Всичко това я изпълваше със сладостни
трепети.
„Ей, птицо!“, каза си тя. „Ей, свещена птицо! Ей, честита птицо!“
Това бе птицата, за която бе разказвала баба . Птицата, която нейната висока, костелива и способна да уплаши всекиго с един поглед баба възхваляваше по цели нощи. Ето че накрая долетя. Преплувайки безмерната небесна шир, тя се спусна пред дома им и сред толкова хора избра Мерием – качи я на гърба си и отново се върна в небесата.
От разказите на баба Мерием знаеше, че когато птицата каже „Гак!“, трябва да се даде мляко, а когато каже „Гук!“, трябва да получи месо. Мерием беше запозната с всичко това. Птицата ще те понесе на свещения си гръб и ще те разхожда от страна в страна, но не трябва да забравяш, че когато каже „гак“, трябва да дадеш мляко, а като чуеш „гук“ – месо. В противен случай тези свещени птици-девойки ще се ядосат и ще те изхвърлят от врата си. И тогава ще полетиш надолу към света на хората и ще падаш, падаш…
Под нея проблясваха сините води на езерото Ван. До него, макар и да не можеше да се определи на какво точно прилича, се виждаше познатият като Истанбул голям град. Мерием не можеше да се насити да съзерцава тази гледка.
Потънала в красотата, разкриваща се пред очите, Мерием чу как птицата казва „гак“ – гласът беше грозен.

„Откъде сега да ти намеря мляко, ей, свещена птицо!“, помисли си тя. „Как да намеря мляко за теб в опиращата
се на хиляда и един стълба синева?“
Птицата още веднъж каза „гак“.
„Умолявам те, кажи ми откъде да ти намеря мляко?“, възнегодува тя. „Няма я Жълтушка, от която всяка сутрин доя мляко, за да мога да ти осигуря и на теб.“
Огромната птица този път с още по-голяма сила каза „гак“, което накара Мерием да изтръпне от страх. Изпълни я страх, защото звукът бе придружен от леко поклащане, сякаш птицата се приготвя да я изхвърли от гърба си.
„Умолявам те – проплака Мерием, обръщайки се към птицата Феникс, – може ли да ти дам мляко като се спуснем на земята? Ще издоя Жълтушка и ще ти дам колкото си искаш хубаво мляко.“
Изведнъж се сети, че ако Жълтушка има големи гърди, то нейните са малки. Притискайки едната, тя видя, че на върха се появиха малки капчици мляко. Беше се навела към главата на птицата и стискайки гърдата си, мокреше
главата с топлото си мляко. А и млякото се беше увеличило – първоначално само капки, после се появи малка струя, а сега потече като непресъхващ извор.
Свещената птица започна да пие от млякото и се успокои.
Мерием плавно се спусна покрай суровите ветрове, галещи голата гръд. Не усещаше вече никаква тежест. Обзе я лекота, сякаш се бе превърнала в един от онези пухкави облаци, сред които се рееше.
След това обаче се чу гласът на птицата, която каза „гук“.
„Ех, мила моя, откъде сега в небесната шир да ти намеря месо?“
Птицата още веднъж каза „гук“. Мерием отново започна да я умолява, тъй като този път наистина нямаше никакво решение. Птицата изгука отново, но толкова зловещо и с разтърсващ вселената крясък, че Мерием се уплаши така, сякаш бе настъпил краят на света. „Красива птицо, честита птицо, свещена птицо – започна да нарежда тя, умолявайки я. – Моля те, не ме изхвърляй долу.“
Страховете не се оправдаха. Птицата не я изхвърли на земята. Мерием забеляза, че се насочват към върха на планина, напомняща островърха шапка. Толкова бе висока тази планина, че облаците оставаха под нея, а върхът й ги пронизваше, подавайки се като остра скала през тях. Птицата положи Мерием да легне по гръб на най-високия връх с най-острия камък. Върхът на камъка се забиваше в тялото , а то потреперваше от страх и студ.
Изведнъж забеляза, че главата на птицата се е променила. Бялата допреди малко птича глава сега вече беше черна като въглен, а от всички страни избиваха черни косми. Клюнът бе станал по-дълъг и наподобяваше кървави
клещи. С пронизващо грозен глас тя каза „гук“. Останалите птици се разбягаха. Отново каза „гук“.
Иска да каже, че трябва да намеря месо, помисли си вцепенена от страх Мерием; иска месо, иска да яде от моето месо; първо пи от млякото ми, а сега иска и от месото ми да опита.
После видя как клюнът на птицата се потопи между краката , потъна в онова грозно, проклето и греховно място. „Всичко е просто някакъв сън“, помисли си тя в този момент, но това не бе достатъчно, за да я успокои.
Опитваше се с все сили да отблъсне главата на птицата и да я накара да се отдалечи от нея; но птицата бе много силна. Тя дори не усещаше малките ръце. Продължаваше да дълбае вътре в нея и да отскубва малки парченца от
утробата й.
След това птичата глава се превърна в човешка; човешка глава, покрита с черни косми. В този човек тя разпозна чернобрадия си чичо. „Би ли ми върнал обратно откъснатите парчета, чичо?“, каза тя. Птицата с човешка глава и черна брада върна откъснатите парчета, след което се отправи към синевата.
Останала сама насред планината, Мерием взе откъснатите парчета и започна да ги реди на старите им места; всяко поставено парче сякаш залепваше и това място веднага заздравяваше.
Изведнъж Мерием се събуди и в този момент през съзнанието се прокрадна мисълта, че не би искала да се пробужда от този сън. „Не искам да се събуждам! Изобщо не искам да се събуждам!“
Не защото не се страхуваше от съня си, а защото действителността я плашеше много повече.
Тя отвори очи. В малкото им градче очите на Мерием отдавна правеха впечатление. Бяха красиви и онзи нюанс на светлокафяво, преливащо в зелено, пречупвайки се при това в хиляди други тонове, подчертаваше големината им. Заради тези невиждани и единствени очи някои се възхищаваха, а други я мразеха.
Преди да ги напусне, баба обичаше да казва, докато я милва: „Очите на това момиче сякаш казват на слънцето „Ти недей да изгряваш, аз ще изгрея вместо теб“.“
Усети, че здраво бе притиснала с двете си ръце мястото между краката си. Толкова силно го притискаше, че наистина усещаше болка.
И все пак е хубаво, че вече е будна, така поне се беше спасила от онзи влудяващ страх.
В съзнанието й вече не съществуваше чичо й, само птицата бе останала в него.
Не си спомняше за посещението на къщичката извън градчето, нито това, че бе занесла храна на чичо си. Нямаше спомен и за това как едрият мъж се бе нахвърлил върху нея с желанието да причини болка, не си спомняше и как е изпаднала в безсъзнание, нито момента на освестяването, и как като обезумяла бе побягнала от къщата, бродейки по улиците. Всичко това сякаш бе потънало в мъгла.
Намериха я до гробищата, оплетена в храсталаци и тръни. Намериха я със засъхнала кръв по краката й и сякаш полудяла и бореща се в отчаянието си като ранена птица. Пред погледите на цялата чаршия тя бе откарана в дома си от младежите, които я откриха. Когато пристигна, в семейството вече цареше тягостно мълчание. Отказващо да коментира случилото се, уплашеното семейство я затвори в помещение с приглушена светлина, наричано още мазе.
Никой не можа да изкопчи от нея и дума за случилото се. Така и не се разбра кой бе направил това отвратително нещо...