Фрагменти от цялото - Илиев, Христо

Думи от автора (предговор от книгата)

Едно уточнение: аз не съм писател, аз съм само описател.
Описвам неща, които действително са се случили в моя живот, свързан с Йога.
Описвам въпроси, които са ми задавали хора, поели по същия път, и отговорите, които са изниквали в ума ми, описвам преживявания, породени от самата практика на Йога.
Описвам и мои беседи, изнесени на семинари.
Описвам мисли – дошли ненадейно. А понякога и незнайно откъде…
Ръцете ми винаги са обичали да работят по-скоро с твърда и осезаема материя – глина, гипс, бронз, отколкото с неуловимостта на думите… Не, че в работата с тях няма изненади, но все пак твърдите материали са под твоя контрол, докато писането, при цялата си привидна лекота, като процес е доста по-трудно от боравенето с метала. Поне за мен е така.
Общо взето с глината или с метала се работи леко – защото от една видима форма създаваш друга видима форма; като цяло материалът е един и същ и е постоянно пред очите ти.
Докато в писането като процес трябва да уловиш една невидима, „безформена“ материя, материята на мисълта и да й придадеш… видима форма. Видимата форма на думите. А много често не можеш да намериш точно тази дума, която ти е най-необходима в момента. Те, думите, никога не са достатъчни като „материал“, колкото и голям запас да имаш от тях.

Когато написах първата книга Затворът, си мислех, че е и последната, че съм приключил с писането, защото нямах никаква амбиция да пиша. Но не стана така – въпросите и темите продължиха да се нанизват едни след други, като зърна на броеница. Само че тези зърна не бяха еднакви нито по цвят, нито по форма… само свързващата ги нишка беше обща.
Нишката на Йога.
Защо „Фрагменти за цялото“?
Защото отделните части на книгата са като разбъркани парчета пъзел и писането, а и четенето предполага всяко едно от тях да се разглежда самостоятелно, без връзка с това преди него. Или пък с другото – след него. Причината е, че различните въпроси, мисли или афоризми, включени в книгата, са възниквали по различни поводи, в разговори с различни хора и в различно време, но въпреки привидната им несвързаност едно с друго, всички те имат един общ център, около който се групират. Всички те по един или друг начин гравитират около един център – центърът, наречен Йога.
Този начин на представяне на темите донякъде е и доста неудобен за читателя, защото така четенето изисква известна гъвкавост, бърза пренастройка у читателя към всеки следващ въпрос. Това неудобство се компенсира от предимството, че ако човек изобщо реши да отвори книгата, тя може да се чете от всяка една страница…
Колкото до формата, при четене трябва да се има още нещо предвид.
Голяма част от материала идва от устни беседи, разговори, въпроси. Това неизбежно слага своя отпечатък върху стила на книгата – с живо спонтанно слово – далеч от стила на академичните трудове.
Освен това в нея начинаещият няма да намери подробни описания, както се казва от А до Я, за Йога. На места може да се затрудни от някои понятия или разсъждения. Умният читател обаче ще намери начин да попълни празнотите от други книги и най-вече от практиката. Важно е да схване основното: духа на Йога, който цял живот се опитвам да докосна и да предам на други, доколкото това е възможно.

Колкото до идеята за тази книга, тя възникна спонтанно преди около пет години, под напора на толкова размисли, идеи, обобщения възникнали в ума ми през това време. Сега, когато тя е факт, отново си зададох въпроса:
И все пак, кому е нужна тази книга? Защо я написах?
Тя е далеч от всякаква амбиция да бъде някакво систематизирано ръководство по Йога – такива има вече достатъчно на книжния пазар. Книгата е по-скоро една сборна изповед за неща, които съм преживял и осъзнал. Най-важното за мен е, че като предавам опита си и се опитвам да разкрия връзката на тази древна практика със съвременния, ежедневния, жив живот, се надявам, че тя може да бъде полезна за този, който върви по пътя на Йога.
Книгата е и моят начин да благодаря на тези, които по един или друг начин са ми помогнали да стана това, което съм. Написах я, изправен пред невъзможността да им благодаря лично – защото повечето от тях отдавна вече са в други измерения на Съществуването.
Написах я, защото съм убеден, че най-добрият начин да засвидетелстваш обичта и благодарността си към хората, които са вървели по Пътя преди теб, е като ги предадеш на тези, които идват след теб…
И мисля, че това е най-главното в Живота.
За всеки човек.
Христо Илиев