Тайните на спецслужбите - Сергей Дьомкин
Дейнocттa нa cпецcлужбите нaпoдoбявa oгpoмен aйcбеpг. Caмo въpxът му пoнякoгa cе пoявявa пo пъpвите cтpaници нa веcтниците и нa екpaните нa телевизopите пoд фopмaтa нa cъoбщения зa шпиoнcки cкaндaли, cензaциoнни пoлитичеcки убийcтвa, пpaвителcтвени пpевpaти и шиpoкoмaщaбни пoдpивни oпеpaции.Пo-гoлямaтa чacт oт aйcбеpгa е пoкpитa в бpoниpaни cейфoве и зaкoдиpaни кoмпютъpни фaйлoве. Eдвa cлед извеcтнo вpеме oт публикaции в пpеcaтa, paзcекpетени дoкументи, мемoapи нa учacтници и cвидетелcтвa нa oчевидци cтaвa възмoжнo възcтaнoвявaнетo нa pеaлнaтa кapтинa зa пpoведените oпеpaции нa КГБ и ЦPУ, aнглийcкaтa CИC и изpaелcкaтa Mocaд, зa кoитo ще cтaне думa пo cтpaниците нa тaзи книгa.
Ще cе зaпoзнaете c един oт нaй-интеpеcните, нo мaлкo извеcтни paздели oт cъвpеменнaтa иcтopия - нa непpекъcнaтaтa тaйнa вoйнa, кoятo вoдят cпецcлужбите oт вcички дъpжaви пo вcякo вpеме нa денoнoщиетo, зa дa пocтигнaт пoбедaтa, пpеди дa cе включи диплoмaциятa или пpеди дa е зaпoчнaлa вoйнaтa.
Cтapaтелнo укpивaните фaкти пpoменят нaшетo възпpиятие зa живoтa. Cветът нa шпиoнaжa е бляcкaв, cлoжен и непpедcкaзуем, a cъдбaтa oбичa интелигентните, cмелите и пpедизвикaтелните.
ГЕНОСЕ[1] МАРТИН БОРМАН
Мнението на историците, че личният секретар на Хитлер и началник на партийната канцелария на НСДАП[2] Мартин Борман е най-загадъчната фигура сред управителите на “третия райх”, съвпада. Твърде много “бели петна” има в неговия стремителен полет към върховете на властта, а най-вече – в съдбата му след поражението на Германия. Според една от версиите, на 2 май 1945 г. – вече след самоубийството на фюрера – той е избягал от бункера на райхсканцеларията и е загинал по улиците на горящия Берлин. Според друга, е успял да се измъкне от града. Впоследствие, Борман май е бил виждан в различни части на света – Италия, Аржентина, Испания, Парагвай и дори в Полша като католически пастор. Британският разузнавач Джон Дейвис твърди, че е участвал в свръхсекретна операция по извеждането на Борман от обсадения Берлин в Англия.
Не случайно Нюрнбергския международен трибунал, който съди главните военнопрестъпници, приема смъртта на Борман за недоказана и като жив го осъжда задочно на смърт със забележителната уговорка: “Ако Борман е жив и впоследствие бъде арестуван, Контролният съвет за Германия... може да разгледа всичките смекчаващи вината обстоятелства и да промени или отслаби издадената присъда, ако сметне това за необходимо”.
Какви “смекчаващи вината обстоятелства” би могъл да има военнопрестъпник, който изготвя директивите за “окончателното решаване на еврейския въпрос” с помощта на лагерите на смъртта, за изтребването на “непълноценните народи” и закона за “чистотата на арийската раса”? На пръв поглед – никакви, но да не избързваме с изводите.
“НАЦИСТ № 2”
Официалната биография на Мартин Борман не изяснява “бели петна” и загадки. В делото му на член на националсоциалистическата работническа партия е указано, че е роден през 1900 г. в семейство на военен музикант. След смъртта на баща му, майка му се омъжва за директор на банка. До началото на Първата световна война Борман успява да завърши само няколко гимназиални класа, след което попадна на фронта като артилерист. След войната започва да работи първоначално като счетоводител в едно имение в Мекленбург, а след това и като управител. През 1925 г. става член на “Съюз срещу подема на еврейството” и на военната организация на лейтенант Росбах, един от филиалите на нацистката партия. През 1926 г. участва в работата на конгреса на нацистката партия, в която постъпва година преди това.
След това кариерата на Борман тръгва бързо нагоре. През 1927 г. той вече е завеждащ отдела по печата на НСДАП в Тюрингия, а в края на следващата година работи в щаба на щурмовия отряд в Мюнхен. Като избързаме напред, не може да не отбележим един любопитен момент. Пет години по-късно, когато Хитлер устройва кървавата баня за щурмоваците, именно Борман връчва на командира на личната охрана на фюрера Зеп Дитрих списъка с ръководителите на СА[3], подлежащи на унищожение.
Започнал като скромен партиен функционер, той става помощник на Хес, заместника на Хитлер в партията, спечелва си и благоразположението на фюрера, което той демонстрира пред околните. През 1930 г. Борман се жени за дъщерята на Валтер Бух, председателя на съда на честта на нацистката партия, а месец по-късно заема поста ръководител на “фонда на НСДАП”, като по този начин получава възможността да контролира партийната каса. През същата година се ражда първородният му син, който Борман нарича в чест на фюрера Адолф. Хитлер става кръстник и му подарява комплект сребърни лъжички, а на майка му – собственоръчно нарисувана картина. Между другото, Хитлер неведнъж дава за пример жената на Борман, която постоянно е бременна и му ражда девет деца, като “истинска немска жена, раждаща войници за Германия”.
През май 1941 г. – след полета на Хес в Англия – Борман става заместник на фюрера в партията, а от 1943 г. е личен помощник и най-приближен съветник на Хитлер. През последните години от войната влиянието му постига своя апогей. Фюрерът споделя с него всичките си планове и скърби, защото е сигурен, че Борман ще го разбере правилно. Хитлер му се доверява безгранично, което дава почти неограничена власт на Мартин Борман. “Когато се обсъждаше военната обстановка – свидетелства впоследствие на разпита в Нюрнберг Гьоринг, – беше достатъчно Борман да постави на бюрото на фюрера бележка с критики към някой генерал, за да изпадне в немилост. Този малък човечец беше голям интригант и мръсна свиня.”
Според общоприетата версия, през май 1945 г. Борман напуска полуразрушената райхсканцелария, за да предаде официално пълномощията на правителството на адмирал Дьониц, но се натъква на съветски войници и се принуждава да глътне ампула с отрова. Умира пред лейбмедика на фюрера Щумпфегер и е погребан като неизвестен войник.
С това би могло да се постави точка в биографията на “нацист № 2”, ако през 1973 г. известният писател на детективски романи Юлиан Семьонов не се среща в Мадрид с любимеца на Хитлер, диверсанта Ото Скорцени, откраднал през 1943 г. италианския дуче Бенито Мусолини, който е пленен. В края на разговора им Скорцени пита писателя:
– Кажете ми честно, Мартин Борман бил ли е агент на съветското разузнаване?
Юлиан Семьонов не може да отговори на въпроса му, защото няма никаква представа. Защо Скорцени би му задал подобен въпрос? Има една поговорка, че няма дим без огън.
Приблизително по същото време ръководителят на западногерманското разузнаване генерал Гелен сензационно заявява, че Мартин Борман е бил съветски шпионин.
През годините на войната Гелен оглавява разузнавателен отдел под названието “Чуждестранните армии на Изтока” в главния щаб на сухопътните войски. Ето защо, когато някои немски историци започват да обясняват поражението на Германия с предателството на висшите генерали, които мразели “парвенюто-ефрейтор” Хитлер, с този въпрос се заема и Гелен. Докато изучава документите за съветската резидентура, действала в Швейцария под псевдонима Дора и под ръководството на нелегалния унгарец Шандор Радо, генералът установява изтичане на информация от висшите ешелони на властта на “Третия райх”. Дора е снабдявана с най-ценните секретни сведения от живелия в Люцерн немски антифашист Рудолф Реслер, който ги получавал от неколцина старши офицери от щаба на върховното командване на Вермахта.
В шифрограмите, които Реслер получавал от Германия обаче, Гелен открива сведения, които са висша държавна тайна. След като офицерите от щаба не са имали достъп, генералът започва да търси източника им в по-висшите кръгове. В крайна сметка подозренията му падат върху Борман: “Сигурен съм, че Мартин Борман е бил главен информатор на Съветите и е предавал сведения на Реслер. Той е работел за тях още от началото на настъплението на германските войски срещу СССР. Изясни се, че само Борман е имал радиостанция, неконтролирана от службата по засичане. Само така може да се обясни по какъв начин е могъл да избяга от бункера на фюрера и да изчезне безследно – твърди Гелен. – През петдесетте години на два пъти имах възможността да се убедя, че Борман живее в Съветския съюз. В края на войната го поемат съветските агенти и от тогава той е там.”
Генерал Гелен се губи в догадки, по какъв начин съветското разузнаване е завербувало толкова високопоставено в “Третия райх” лице.
“ДАДЕНА МУ Е ЗАПОВЕД: НА ЗАПАД!”
През 1992 г. в Москва излиза малка брошура от журналиста Борис Тартаковски, чието заглавие повтаря извода на шефа на западногерманското разузнаване: “Версия: Мартин Борман е бил агент на съветското разузнаване”. Авторът стига до него на базата на устните разкази на твърде осведомени и отговорни лица, сред които е и маршал А. И. Еременко. Между другото, историята на публикуването на тази брошура е доста интересна. Тартаковски я изпраща за рецензия в КГБ. Дълго време няма отговор от Лубянка и изведнъж КГБ издава книжката, без дори да уведоми автора й.
Въпреки че някои историци посрещат на нож сензационното твърдение на журналиста, на практика то изглежда достатъчно обосновано.
Да започнем с факта, че след поражението на въоръжените въстания в Кил, а след това и в Хамбург през есента на 1923 г., подготвени от Коминтерна с помощта на Четвърто разузнавателно управление на Червената армия и ОГПУ, в Москва стигат до извода, че няма да могат в близко бъдеще да направят въоръжен преврат в Германия. Предстои им продължително противопоставяне със сериозен противник – бързо набиращия сили нацизъм. Следователно, било необходимо на място да се изпратят агенти, които с течение на времето биха могли да проникнат в държавните и партийните структури и да информират системно Москва за замислите на нацисткото ръководство.
Много трудно е да се подберат хора, които да се справят с толкова сложна задача. Решено е да ги потърсят сред немските комунисти, които с цел запазването на кадрите на ЦК на ГКП[4] са изпратени в Съветска Русия. По време на визитата на водача на ГКП Ернст Телман в Москва шефът на съветското военно разузнаване Павел Иванович Бьорзин и началникът на контраразузнавателния отдел на ГПУ Артур Христофорович Артузов го молят да им препоръча подходящ другар за внедряване в обкръжението на Хитлер. Телман се съгласява да им помогне. Скоро в Ленинград пристига избраният от него кандидат – младият комунист Карл, който познавал от 1918 г. – още от съюза “Спартак”, предшественик на ГКП.
Между другото, малко по-късно Бьорзин кани на работа в разузнаването и друг човек от средите на комунистите, пристигнали в Русия – знаменития разузнавач Рихард Зорге. Чекистът Артузов привлича за изпълнение на разузнавателни задачи артистката Олга Чехова, която също прониква в близкото обкръжение на Хитлер.
След внимателна проверка Карл е настанен в специална вила край Москва, където в продължение на месец от сутрин до вечер го запознават с основните положения в работата на разузнавача. Според специфичния характер на предстоящата му задача, наблягат на методите за използване “на тъмно” на необходимите лица, на правилата на конспирацията, на начините за откриване на проследяване и начина, по който се поддържа връзка с Центъра с помощта на писма с тайнопис, изпратени на адреса на “пощенските кутии” в трети страни. Освен това, в качеството му на куриер за екстремни ситуации му е предоставен немският комунист Ройтберг.
Задачата на Карл е да се внедри в течение на три-четири години в обкръжението на Хитлер. Като начало му е препоръчано да постъпи на работа в Боливийската експортна кантора в Берлин, след което да постъпи в редовете на нацистката партия и да започне да завързва познанства сред индустриалците и военните, без да жали парите, с които обещават да го снабдяват постоянно и без ограничения.
Във връзка с изключителността на задачата са приети и извънредни мерки около осигуряването на секретността й. В личното дело на разузнавача – в което се назовава само по псевдоним – няма нито снимка, нито документ с образец от почерка му или отпечатъци от пръсти. От немска страна само двама души – Телман и Вилхелм Пик – знаят, че истинското име на Карл е Мартин Борман. От съветска страна са Бьорзин и Артузов, които впоследствие са разстреляни. Според свидетелството на един от ръководителите на съветското разузнаване – Павел Судоплатов, дори Берия, един от най-осведомените хора в Кремъл не знае, че Борман е съветски разузнавач.
Операцията по нелегалното му връщане в Германия е възложена на отговорния сътрудник на ОГПУ Пиляр, който връща Борман през Полша и Чехословакия във фатерланда[5].
Задачата на разузнавача изисква необикновени способности, усърдие и търпение, но Борман е на висота. Той се научил да разбира психологията на хората, с които общувал, бързо и лесно намирал общ език с тях, а при необходимост пускал в ход парите и им правел всякакви услуги, а ако било необходимо, и откровен натиск с помощта на събрани компромати. Довежда до край всичко, което му се възлага, и никога не дава празни обещания.
След като става помощник на Хес, а след това и заместник на Хитлер в партията, Борман не пести силите си, за да си осигури благосклонността на фюрера – купува му недвижима собственост, води финансовите му дела, стенографира изказванията му на тайните съвещания, а в домашен кръг винаги държи готов бележника си, за да увековечава веднага гениалните мисли на фюрера. Има случаи, когато по време на прием ги записва дори върху колосаните си маншети.
Изпълнителността и точността на Борман не познават граници. Например, веднъж по време на закуска в извънградската къща на Ева Браун Хитлер полива кренвиршите си с някакъв сос и след като ги опитал, се намръщил и мимоходом отбелязал: “От какво ли правят тези боклуци”. Борман веднага станал от масата, излязъл от стаята и позвънил в Берлин на фирмата, производител. След час той почтително докладва на фюрера, който вече е забравил тази дреболия, съставките от рецептата на соса.
На Борман постоянно му се налага да помага на фюрера да се измъква от скандални ситуации. Например, през есента на 1931 г. преданият помощник се изхитрява да откупи от полицията голите снимки на племенницата на Хитлер – Хели Раубал, с която чичо й имал интимна връзка и която – съществували сериозни подозрения – лично е убил. По-късно Борман предотвратява назряващ вестникарски скандал, свързан с любовните интриги на Хитлер с известни актриси.
На фюрера много му допада, че Борман никога не спори и подкрепя всяко негово предложение. През 1934 г. – скоро след идването си на власт – Хитлер дава идея да се създаде немска колония в Латинска Америка, която с течение на времето трябвало да прерасне в нацистка държава под протектората на “Третия райх”. Борман веднага изразява готовност да осъществи тази идея.
Според свидетелството на историка Валентин Лесков, на парахода – по време на пътуването му до Аржентина – е първата и единствена среща на Борман с един от “кръстниците” му от съветското разузнаване. Става дума за Артур Христофорович Артузов, който поставя пред “кръщелника” си стратегическата задача от извънредна важност. Борман така трябва да насочва развитието си в НСДАП, че в случай на отстраняване на Хитлер да стане политическият му наследник. Мартин Борман я изпълнява едва след единадесет години, а за момента идеята на фюрера за Латинска Америка е много полезна в практически аспект за разузнавача.
Всеки, дори и успешно работещият разузнавач е безполезен без връзка с центъра, но това е най-уязвимото звено. Куриерите могат да бъдат заловени от контраразузнаването, писмата с тайнописа – от цензурата, а радиостанцията засечена и след това използвана за арестуването на разузнавача. По този начин Гестапо разгромява многобройната съветска разузнавателна организация в Германия, влязла в историята под името “Червения оркестър”, както и резидентурите на ГРУ[6] в Белгия и Франция.
В този аспект високото положение на Борман в нацистката йерархия е два пъти по-опасно за него. Гестапо следи всяка крачка на близкия на фюрера човек, защото отговаря за безопасността му. Не дремят и недоброжелателите, и завистниците, каквито Борман има не само в райхсканцеларията, но и в обкръжението на Хитлер. В случая връзката с куриери или “пощенски кутии” е напълно изключена, а радиостанцията веднага би била засечена, но Борман намира стопроцентово безопасен изход. С разрешение на фюрера в партийната канцелария е монтирана радиостанция за връзка с немската колония в Латинска Америка, която не се контролира от абверската служба за засичане на генерал-майор Ерих Фелгибел. Между другото, както вече стана дума по-горе, според мнението на Гелен, тази радиостанция помага на Борман да изчезне в последния момент от райхсканцеларията.
Личната радиостанция позволява в течение на дълги години Борман да предава оперативно в Центъра най-ценните свръхсекретни сведения, които постоянно постъпват при заместника на фюрера по партия. Борман е наясно с всички тайни на НСДАП и дърпа много от нишките на държавната политика на Райха. Освен другите си задължения, той разпитва всички посетители, които записват аудиенция при фюрера и може да отказва, без да обяснява по какви причини. С течение на времето Борман става най-приближеният съветник на Хитлер, който няма тайни от него, включително и стратегическите си планове за бъдещето.
В книгата на Тартаковски са цитирани няколко извънредно важни съобщения от архива на разузнаването, но не е указано от кой идват:
“На 23 май 1939 г. в имперската канцелария се събраха Гьоринг, Кайтел, Браухич, Халдер, адмирал Рьодер и представители на всички щабове. Хитлер започна с изброяване на успехите на своята политика, като подчерта, че това било само началото. Потвърди, че ставало дума за промяната на силите в световен мащаб. Фюрерът каза, че Германия трябвало да влезе в конфликт на два фронта последователно – на Запад и на Изток. Ще се започне с Полша, но това е само стъпало… Поиска от генералите да форсират подготовката на армията за война.”
“На 31 юни 1940 г. се състоя тайно съвещание на висшите военни ръководители на нацистка Германия – Кайтел, Браухич, Халдер, Йодл и адмирал Рьодер, на което се взе решение да се нападне СССР.”
“На 18 декември 1940 г. Хитлер подписа директива № 21 за операция “Барбароса” – планът за война срещу СССР. В него се казва, че немските въоръжени сили трябва да са готови, че още преди да е свършила войната срещу Англия, трябва да победят със светкавична военна операция Съветска Русия. Всички приготовления за осъществяването на директивата трябва да бъдат завършени до 15 май 1941 година.”
Тези безименни телеграми са изпратени – най-вероятно – от Мартин Борман.
“БРОНЯТА НИ Е ЗДРАВА И ТАНКОВЕТЕ НИ СА БЪРЗИ”
Въпреки големите успехи на Вермахта на съветско-германския фронт в началото на Втората световна война, Мартин Борман не вярва в победата на Германия. През февруари 1943 г. – след разгрома на армията на фелдмаршал Паулус край Сталинград – той пише на съпругата си твърде показателно писмо. В него, между другото споменава, че след като вече е трудно да се разчита на победен завършък на войната, “е по-добре скъпата му женичка да се прехвърли на Запад, за да не подлага на опасност децата”.
Написано е две години преди краха на “Третия райх”, когато неговите лидери говорят само за мобилизиране на всички сили в името на победата! Забележете от кого – от заместника на фюрера по партия!
А на 2 април 1945 г. Борман дава указание на съпругата си, спасила се от бомбардировките във Виена, спешно да се прехвърли в Залцбург, защото австрийската столица скоро ще бъде завладяна от руснаците.
На 22 април – само няколко дни преди падането на Берлин – той отново се свързва с нея по телефона и й съобщава плана за спасението й. По негово указание от детска градина в Гармиш–Партенкирхен са отвлечени шест малчугана. Тя трябвало да ги присъедини към техните девет, да се премести в закътано убежище в Тирол и да се представя за възпитателка от бомбардиран детски приют.
Става нещо странно. През април 1945 г. Борман вижда, че краят е близък, и предприема всички мерки да спаси семейството си, без да мисли за себе си, въпреки че би трябвало отлично да е разбирал, че е заплашен от близкия край на нацисткия Райх. Докато Гьоринг, Химлер и мнозина други лидери търсят спасение на Запад, предавайки се в плен на съюзниците, Борман отказва предложението на Хитлер да се скрие във високопланинското му алпийско имение в Берхтесхаден и заявява, че ще остане с фюрера до края и наистина не напуска бункера му.
Късно през нощта на 28 април Борман подписва като свидетел брачното свидетелство на Хитлер и Ева Браун, а в 4 часа сутринта на следващия ден подписва заедно с Гьобелс политическото завещание на фюрера. След две денонощия той лично проследява как телата на самоубилите се Хитлер и Ева Браун са пренесени в бомбената яма, как са залети с бензин и подпалени. Мартин Борман остава с фюрера буквално до самия край.
Историците обясняват поведението му с изключителната преданост към “неговия кумир” Адолф Хитлер, но онези, които познават добре Борман, се съгласяват, че въпреки висшия му партиен пост, “нацист № 2” в никакъв случай не може да бъде наричан нацистки фанатик.
На пръв поглед необяснимото противоречие може да се обясни. Ако се анализират постъпките на Борман, неволно възниква впечатлението, че точно така би трябвало да се държи разузнавач, който няма правото да напусне без заповед поверения му участък от невидимия фронт.
Освен това, той явно не се страхува от хората, които предизвикват панически ужас в Хитлер и нацистката върхушка – руснаците. По-скоро Борман явно чака идването им и не напуска райхсканцеларията, за да не загине случайно по улиците на горящия Берлин.
В книгата си Тартаковски описва и края на съветския разузнавач Мартин Борман:
“Борман тайно се добира до тясната галерия, която минава над залата, в която са разположени големите помпи на отоплителната система. Редица стъпала водят към ъгловата стая. В нея няма никой. Мартин вади радиостанцията от шкафа и я включва към акумулаторите. Подава антената през счупения прозорец и започва да предава:
“Моля за помощ. Намирам се в западната част на райхсканцеларията. Най-близкият вход е северният. Придвижването е по коридора на изток. Стая 114.”
В 14.00 тежкият танков полк се приближава до зданието на райхсканцеларията. От горящия й покрив падат парчета желязо. Гори таванът.
– Обкръжете тази страна на сградата! – командва генерал Серов. – Нека се приближат по-плътно.
– Ще бъде изпълнено!
След няколко минути танковете се приближават към входа и се разполагат ветрилообразно близо до стъпалата.
Генералът взима в ръце микрофона:
– Танковете на място! Първата група под командването на Гридньов, напред към подземието! Сапьорите след тях, да се взриви вратата! Втората група на Минаев, напред! Да се включи пеленгаторът! Групата по засичането да не изостава от втората група! Аз ще съм с групата по превземането. Напред!
Генералът излиза от танка, скача от бронята му и съпроводен от трима автоматчици, се отправя към подземието. Минават тридесет минути. Към танка на подполковник Миндлин се приближават двама военни със зелени комбинезони. Единият от тях се покатерва по бронята и казва високо:
– Генералът заповяда пред входа да се докарат два танка на заден ход.
Подполковникът се усмихва:
– Това да не са ти лимузини, че да ги паркираме пред входа?
– Генералът заповяда, така че изпълнявайте! – казва военният рязко. – Не е време за шеги.
Неочаквано се показва слънцето. Лъчите му с мъка пробиват дима и прахта. Пред входа се появява още една група от хора. Подполковникът се вглежда. Няколко военни със зелени комбинезони водят под ръка човек със син чувал на главата. След него вървят генералът и още няколко души с автомати. Серов протяга ръка на подполковника:
– Задачата Ви в нашата операция е изпълнена. Благодаря Ви! И сбогом! Танкът Ви не ми е необходим повече. Качвайте го в тридесет и четворката[7]! – сочи с ръка човека с чувала на главата. – Ще го откараме на летището.
– А кой е той? – интересува се подполковникът.
Генералът се усмихва:
– Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре ще спиш.
– Да не би да е Хитлер?
Генералът поклаща глава. Човекът с чувала на главата е вдигнат на бронята и внимателно е спуснат през люка.”
Останалата част от живота си Мартин Борман изживява, естествено, с друга фамилия. През 1973 г. умира от рак и според слуховете е погребан в Немското гробище в Москва.
Ако приемем тази версия за истинска, възниква въпросът за твърдението на английския разузнавач Джон Дейвис, че лично бил извел Борман от Берлин за Англия през последните дни на войната.
Може би британското разузнаване наистина е подготвило подобна операция и тя е протекла точно така, както я описва Дейвис. Има много свидетели, които са участвали, но в Лондон не отчитат един важен момент. Според достоверни данни, Борман има двойник, който в последния момент е подхвърлен на англичаните от партайгеносе[8]. Това е единственият шанс за двойника да спаси живота си и той прави всичко възможно, измамата да не се разкрие. Разбира се, в Англия бързо разбират, че са измъкнали не който трябва, но британските спецслужби скриват досадната грешка дори и от участниците в тази операция.
“Когато за една и съща историческа личност се разпространяват публично напълно противоположни мнения, това е сигурен признак, че в обществото действат сили, заинтересувани от скриването на истината. Най-добрият начин да се скрие нещо от общественото мнение е да се отвличат вниманието и времето на любопитната публика върху обсъждане на противоречащи си версии. Същият е и случаят с Мартин Борман. Едни го смятат за закоравял нацист, престъпник и верен слуга на Хитлер, а други – за честен комунист, смел разузнавач и съратник на Телман и Пик – пише историкът Герман Смирнов. – Във всеки случай той е бил безценен източник на информация за бъдещата война на спецслужбите. Ако са съобщили за пленяването на Борман, съветските власти – както и англичаните – са задължени да го предадат заедно с безценната информация в главата му на Нюрнбергския трибунал. Не е възможно да се твърди, че е мъртъв, защото не е открит трупа му. Остава само едно – да бъде обявен за безследно изчезнал и показанията му да се използват в тайни операции... Всъщност, Русия е страна, в която всичко е възможно, така че не трябва категорично да се изключва вероятността Борман да е използван от съветското разузнаване като суперагент.”
[1] Геносе – другар. – Б. пр.
[2] НСДАП – Германска националсоциалистическа работническа партия. – Б. пр.
[3] СА – Организация на щурмовите отряди. – Б. пр.
[4] ГКП – Германска комунистическа партия. – Б. пр.
[5] Фатерланд – родина, отечество. – Б. пр.
[6] ГРУ – Главно разузнавателно управление. – Б. пр.
[7] Руския танк Т–34. – Б. пр.
[8] Партайгеносе – партиен другар. – Б. пр.
