Сянката на снега - Йосиф Перец

Йожи Перец е жив!
Искам да ви кажа - не тъгувайте! Защото Йожи е жив, държа го в ръцете си. Ето неговите книги - "Ние от шестия ден", и "Сянката на снега", приказките му за Червената шапчица. Четете неговите кратки и топли, смислени истории за хора и животни. И ще ви стане леко на душата, ще ви стане светло и хубаво, ще се почувствате като снежинка, разтопена върху дланта на дете. Разтопената снежинка прилича на сълза. Но не тъгувайте!
Йожи е жив! Ето го, държа го в ръцете си.
Емил Басат

Йосиф Перец е добре известен като сценарист и прозаик, а сборникът, който ни предлага издателство „Жанет 45”, без съмнение го представя в най-добрата му светлина. Разделена в три добре обособени в смислово отношение части, книгата се състои от текстове, изцяло издържани във „висшия пилотаж” на белетристиката – краткия разказ. Най-трудно се пише кратко. За целта трябва да имаш ясна идея и да владееш инструментариума, с който да я внушиш тая идея.

В книгата на Перец го има и едното, и другото.

В първата част, „На две крачки от Светия град”, Йосиф Перец е събрал кратки разкази от чист класически вид. Това са истории, които той превръща в сюжети, разказани убедително и точно. По принцип езикът в целия ръкопис е изчистен и достоверен, но това важи най-вече именно за тази част. Тук има и носталгия по едно отминало време, и добре премерена доза мек хумор, и ясни внушения, и много атмосфера.

В тази първа част има и един разказ, който представлява онова задължително изключение, потвърждаващо правилото. Става дума за „Като всички”. Това уж е един по-обемен текст, но е съставен от множество миниатюри, всяка от които е напълно завършен самостоятелен къс разказ: от заглавията, през сюжета, та до самата поанта.

„Лилавите петна”, втората част от книгата, на пръв поглед се отдалечават от текстовете в „На две крачки...”. Това са по-скоро фейлетони, но бързам да кажа – фейлетони не във „вулгарния” смисъл на тази дума. Да, те са хапливи и язвителни, но онова, което ги отличава от вестникарската сатира и от хумореската, е отново езикът на разказвача, както и добрата конструкция, която ги сродява пак с белетристиката.

В третата част Перец отново се връща към класическия къс разказ, но тук вече историите са обединени в цикъл. Те са от типа „всичко в кръчмата”; отново са пропити от носталгия и отново са написани с един тъжен и добронамерен хумор. Разказани от опитен белетрист като Перец, тези квартални, махленски, кръчмарски случки със симпатични герои-чешити ни връщат в едно безвъзвратно погубено време.

Към което трябва да добавя и това, че носталгията, с която всички заглавия в предлагания сборник са пропити, съвсем не е самоцелна орнаментика. Авторът ни предлага по-скоро една дистанция между разказвач и разказвано, което придава много съвременно звучене на разказите.

Сполуките в този сборник са не само в точния език и във владеенето на формата на кратката проза.

Сполука за автора са и убедително обрисуваните персонажи. Като това се отнася включително и за втория – условно казано по-фейлетонния – раздел на книгата. Там именно добре щрихираните персонажи още повече отдалечават текстовете от злободневката.

И още нещо: удивителното разнообразие на историите, което пък прави целия сборник много увлекателен.

Из вътрешна рецензия на Христо Карастоянов

"Отлежалата проза на Йосиф Перец опива" ревю на Христо Блажев за Книголандия

Писателите са като виното – обикновено с възрастта стават все по-добри. Сред страниците на “Сянката на снега” Йосиф Перец доказва точно това с пивки, дъхави и красиви истории, които осмислят всеки миг, прекаран сред тях. Този сборник затвърждава и нещо, което започна да назрява в мен зимъска, но сега – пролетно-живително – ме кара да изляза навън и да го крещя – имаме чудесна съвременна литература, но някак си наистина добрите (с малките изключения като Георги Господинов) остават встрани от светлината на прожекторите.