Същественото е невидимо - Древерман, Ойген
Един велик писател, подложен на дълбиннопсихологически анализ от един голям психолог. Историята и посланието на Малкия принц ни очароват, дават глас на нашия копнеж – копнежа по един по-добър, по-задълбочен живот. Ойген Древерман, запознат с мечтите и копнежите на днешните хора, разшифрова образите, създадени от световноизвестния автор на Малкият принц Антоан дьо Сент Екзюпери. “Трябва да знаем как да разбираме неговото послание и да проверим, доколко то е истинно.” Вечната мечта по изгубеното детство ли е онова, което прави Малкия принц толкова симпатичен и вдъхващ утеха? Сигурно, но все пак не е само това. Образът на Малкия принц е и едно предизвикателство към всички да гледат на света с очите на любовта. Но Ойген Древерман подчертава и това, къде е необходимо да се поставят граници, докъде могат да стигат изискванията към хората и към себе си, до каква степен посланието на Малкия принц ще си остава винаги предизвикателство. Една книга, която помага да открием самите себе си.
„Действително е абсолютно необходимо явно автобиографичните черти на Малкия принц да се изследват от гледната точка на дълбинната психология. При това естествено има опасност да бъде разрушен митът „Екзюпери“, тъй като не става дума просто да се проследят противоречията, изпълващи неговия живот и творчество, нито да се изключат от личността му, за да бъде защитен и те да бъдат отдадени единствено на неприятните обстоятелства на епохата. При обективно разглеждане имаме шанса именно в Малкия принц да се срещнем с дълбоката и неподправена същност на човека Екзюпери.“
Цитати:
Малкият принц ще се върне на тази земя само когато ние помогнем за установяването и преодоляването на противоречията, от които той загина. Малкият принц би трябвало да може да живее тук, на тази земя – това е централната цел на това теологично и дълбиннопсихологическо съчинение, което желае в думи и образи да продължи да сънува поетичните символи на прочутия приказен разказ на Екзюпери, насочвайки ги към собствения ни живот.
Когато в някоя градина при кръстосване на сортовете се появи нов вид роза, всички градинари са изключително развълнувани. Те я пазят, обсипват я с грижи, правят всичко за нея. Но за хората няма градинар. Детето Моцарт ще бъде деформирано от чука, като всички други. Може би някога ще се топи от блаженство под звуците на упадъчна музика в задимения въздух на някой нощен локал. Моцарт е осъден на смърт.
Малкият принц трябва да се разбира като образ на убитата в нас – още преди да заживеем живота си – душа, като шифър на спомените за загубеното, като вечен портрет на неизживяното, което все пак е трябвало непременно да преживеем.
Когато Екзюпери говори за пустинята, той естествено първо изхожда от собствените си реални преживявания в северноафриканската пустиня. Той добре познава тайнствената сила, с която пустинята формира хората, като стопява в тях всичко излишно, затлъстяванията, прикриващи истинската същност, сякаш усъвършенства формите им, шлифовайки ги с пясъчните струи на ветровете си… Но тъкмо така – сред нуждата и отречението, всяка капка вода и всяко вдишване, носещо живот, са им извънмерно скъпи, именно защото цената им е тоталното рискуване на живота. Самата пустиня те учи да оценяваш отново стойността на нещата и всъщност това е единствената надежда, която изглежда е останала на Екзюпери пред лицето на човешката пустиня: „хората в пустинята или в манастирите – тъй като не притежават нищо – знаят със сигурност откъде идват техните радости, и затова по-лесно запазват истинския извор на своята душевна жар“.
Следователно всичко би зависело от това да накараш хората да почувстват възможно най-интензивно „пустотата“ на живота си, докато енергията на копнежа отново се пробуди у тях и разкъса задушаващото покривало на свръхпотреблението и на затлъстяването на сърцето. Тогава вървенето към кладенеца е по-важно от пиенето, защото лишенията придават на водата нейната истинска стойност, а от своя страна пък „кладенецът“ придава на „пустинята“ нейната тайнственост и красота.
Ние изследвахме Малкият принц, за да отговорим на въпроса, доколко това най-важно приказно повествование на нашето столетие може да се чете като мечта, изцеляваща нашето разкъсано съзнание, като път, извеждащ от мрака на духа към дверите на светлината, като място, където душата отново ще успее сама да намери себе си . Равносметката на нашите изследвания не дава особени основания за надежда и твърда вяра…
В творбата живее все още преди всичко съзнанието за ценностите, които трябва да бъдат спасени, ако човекът иска да оцелее, тя се опитва да укрепи разклатените основи на човешкото, чрез пълно себеотдаване и с примера на собствената личност. Човек едва ли може да направи повече.
Ако ни питат, защо изобщо сме били на тоя свят, навярно бихме могли да отговорим: мъчехме се да виждаме света с очите на любовта; намерихме отново Малкия принц сред пустинята на собственото си сърце и в нашия живот имаше очи, които ни гледаха като прозорци към вечността. Заедно се качихме в лодката, която откара двама ни на другия бряг. Древните египтяни са били прави: целият свят в очите на любовта е само воалът, проблясъкът, сянката на вечността.
