Спасеният език - Канети, Елиас

Мнозина продължават да спорят дали нобелистът Елиас Канети е българин, немец, или просто няма народност. Напук на тях, той цял живот ще помни и разказва за България, родния си град Русчук, където преминават първите години от живота му, а малко преди майка му да почине, ще й занесе рози, за които трогателно ще излъже, че са от България…
В „Спасеният език” авторът разказва за детството си в България, Англия, Австрия и Швейцария. Пред погледа на любознателното момче се случват големи исторически събития, менят се впечатления от обкръжаващия го свят, наситен с ревност, властолюбие, мечти но и с много любов, нежност и гордост, чувства, които то изпитва към родителите, към близки и чужди хора.
Всеки читател, дори и този, който никога не е прочел и един ред от Канети ще остане поразен от описаните драматични събития, от любовта към бащата и ранната му смърт, белязали душевността на Канети за цял живот, от особената близост и ревност към майката, която след смъртта на бащата го въвежда в света на литературата; от семейното проклятие на патриархалния дядо; от безбройните паметни преживявания на Канети в ежедневието и в училище, чиято екзотичност провокира читателя да обърне поглед към своето собствено детство…

Цитати

Трудничко ще ми бъде да създам представа за пъстро­тата на онези ранни години в Русчук, за техните страсти и страхове. Всичко, което преживявах по-късно, вече се бе случило някога в Русчук. Там останалият свят се на­ричаше Европа и когато някой тръгваше нагоре по Ду­нава за Виена, се казваше, че пътува за Европа. Европа започваше там, където някога е завършвала Тур­ската империя. Повечето от шпаньолите все още бяха турски поданици. При турците те винаги са живеели до­бре, по-добре, отколкото християните славяни на Бал­каните. Но тъй като мнозина измежду шпаньолите бяха заможни търговци, новият български режим поддържа­ше добри отношения с тях, а Фердинанд – царят, кой­то управляваше дълги години, минаваше за приятел на евреите.

По-късно разбрах, че в отношението си към човечест­вото съм също като нея. Отдадох най-хубавите си години, за да разоблича проявите на човека в различните истори­чески цивилизации. Изследвах безпощадно властта и я разнищих, също както майка ми процесите в нейното семейство. Има много малко лошо, което не бих могъл да кажа за човека и за човечеството. И все пак аз така се гордея с него, че истински мразя само неговия враг – смъртта…

От приказките, които слушах, съм запомнил само тези за върколаци и вампири. Може и да не са ми раз­казвали други. Не мога да взема в ръка нито една книга с приказки на балканските народи, без тутакси да разпо­зная някоя от тях. Запомнил съм ги с подробности, но не на езика, на който съм ги слушал. Чувал съм ги на български, а ги знам на немски. Този загадъчен превод е може би най-забележителното, което мога да разкажа от детството си,

Когато години по-късно ставаше въпрос, че баща ми съв­сем млад, напълно здрав, без да е боледувал от каквото и да било, внезапно починал като поразен от мълния, аз знаех и нищо не би могло да ме разубеди, че мълнията е била онази страшна вест, вестта за избухването на вой­ната. Оттогава в света е имало войни и всяка, където и да е била тя, дори да не е занимавала умовете на тези, които са били около мен, е връхлитала върху ми със си­лата на онази ранна загуба и ме е занимавала като нещо особено лично, което би могло да ми се случи.

Ако има духовни ценности, които се възприемат в ран­ни години, на които винаги се позоваваш и от които никога не можеш да се откъснеш, за мене това е тя. Аз бях изпъл­нен със сляпо доверие към мама, героите, за които тя ме питаше и по-късно говореше с мен, до такава степен се превърнаха в мой свят, че никога вече не мо­жах да ги разгранича. Всички по-късни влияния бих мо­гъл да проследя поотделно. Тези обаче са в ненакърнимо цяло. От онова време, следователно от десетата ми година, у мен се създаваше чувството, че се състоя от много съ­щества, за които не мога да си дам сметка. Струва ми се, че те определят онова, което ме привлича или отблъсква в хората, които срещам. Те бяха хлябът и солта на ран­ните ми години. Те са същността, скритият живот на моя дух.

Ако тогава изобщо бях загрижен за идващото, то тази ми грижа бе свързана с бъдещото състояние на книгите в света. Какво щеше да стане, след като прочета всичко? Сигурно щях да чета и пре­прочитам отново онова, което ми харесваше, но към радостта се прибавяше и увереност, че те постоянно ще се множат.

Но какво трябваше да мисля за тази ревност? Едва ли бих могъл да я одобря или пък да я заклинам – мога само да я отбележа. Тя толкова рано беше се превърнала в част от моята природа, че би било лицемерие да я премълчавам. Ревността ми се пробуждаше винаги ко­гато един човек придобиваше значение за мен, и мал­цина не страдаха от нея. Тя се разклони буйно и пищно в отношението ми към мама, даде ми възможност да во­ювам за нещо, което във всяко отношение бе по-висше, по-силно, по-изпитано, богато на знание и себеотрицателно. И през ум не ми минаваше колко себичен бях в тази борба и ако тогава някой ми беше казал, че правя майка си нещастна, щях много да се учудя. Тя беше та­зи, която ми даваше права върху себе си, в своята самота ме привърза към себе си така силно, защото не познаваше никого, който би бил достоен за нея. Ако общуваше с мъж като Бузони, с мен би било свършено. Аз й бях пре­дан, защото тя изцяло ми се доверяваше, всички значи­телни мисли, които я занимаваха, споделяше с мен, при­видна беше сдържаността, с която прикриваше някои неща, заради моята младост. Пред мен прикриваше упо­рито всичко еротично. Табуто, което тя постави на бал­кона на нашето жилище във Виена, се запази толкова живо у мен, сякаш бе провъзгласено от самия бог на планината Синай. Никога не питах за това, то ни­кога не ме занимаваше, и когато тя пламенно и умно ми разкриваше цялото съдържание на света, оставаше из­ключено едно нещо, което би ме объркало. Тъй като не знаех колко много хората от този род се нуждаят от любов, не можех да подозирам от какво се лишава тя. Тога­ва майка ми беше на трийсет и две години, живееше са­ма и това ми се струваше естествено като моя собствен живот. Наистина, понякога, когато ми се разсърдваше, когато я дразнехме или разочаровахме, тя казваше, че жертвала живота си за нас и ако не сме го заслу­жавали, щяла да ни предаде в силните ръце на някой мъж, който щял да ни научи какво значи послушание. Но аз не разбирах и не можех да разбера, че в тези случаи тя мислеше за своя самотен живот на жена, виждах жерт­вата в това, че тя ни отделя толкова време, докато може би щеше да й е по-приятно постоянно да чете.

През всичките години в училище, а и по-късно, бащите не ми правеха никакво впечатление. За мен у тях имаше нещо безжизнено или остаряло. Още беше жив споменът за баща ми, който ми бе говорил толкова много неща, за него, когото бях чувал да пее. Млад, какъвто беше, такъв запомних образа му и той остана единственият ба­ща. Но изглежда, че аз бях по-чувствителен към май­ките и учудващо голям беше броят на майките, които ми харесваха.

Имаш чувството, че позна­ваш света, а си сляп за онова, което е непосредствено до теб… Онова, което не би могло да се изрази с буквите, остава невидя­но, и вълчият апетит, наречен любознателност, не забе­лязва какво му се изплъзва…