Синът на Ной - Шмит, Ерик-еманюел

Какво означава човек да е евреин?
– Да е избран. Да произлиза от богоизбрания преди хилядолетия народ.
– А защо ни е избрал той? Защото сме по-добри от другите ли? Или не толкова добри?
– Нито едното, нито другото. Нямате никакви особени достойнства или недостатъци. Просто се е случило на вас и толкоз.
– Какво ни се е случило?
– Една мисия. Дълг. Да свидетелствате сред людете, че Бог е един, и чрез Бог да накарате хората да тачат другите хора.
– Струва ми се, че нещо се е изпортило, нали?
Отецът не отговори. А аз продължих:
– Ако сме били избрани, то е да сме мишена. Хитлер ни има зъб.
– Може би точно заради това, а? Защото вие сте препятствие пред неговата диващина. Това е тя, особената мисия, която Бог ви е дал. Знаеш ли, че Хитлер иска да се отърве и от християните?
– А, не може! Прекалено много са!
– За момента се притеснява. В Австрия опита, но бързо престана. Но това е част от плана му. Първо евреите, а след това и християните. Започва с вас. Ще приключи с нас.

Много, много отдавна, неспирни дъждове се излели над света. Водата пропуквала покривите, цепела стените, рушала мостовете, скривала пътищата и препълвала реките. Огромни вълни отнесли села и градове. Оцелелите избягали високо в планините, които в началото предлагали сигурен подслон, но под влияние на пороя и просмукването се пропукали, а след това се разпаднали на канари. Един човек, Ной, предусетил, че планетата ни ще бъде изцяло залята от водите. Тогава започнал да колекционира. С помощта на синовете и дъщерите си намерил по един мъжки и една женска от всеки жив вид, лисугер и лисица, тигър и тигрица, фазан и фазанка, двойка паяци, щрауси, змии… не забравил и рибите и морските бозайници, които гъмжали в набъбващия океан. Същевременно строял един огромен кораб, та когато водите се вдигнали до него, той натоварил на кораба всички животни и хора, които били останали. Ноевият ковчег плавал месеци наред безцелно по огромното море, в каквото се била превърнала Земята. След това дъждовете спрели. Водата бавно спадала. Ной се боял, че вече няма да може да изхранва обитателите на своя кораб. Той пуснал гълъб, който се върнал със свежа маслинена клонка в човката, като така показал, че върховете на планините вече се показват над водата. Той разбрал, че е спечелил безумния си облог: да спаси всички божии създания.
– А защо Господ не си ги е спасил сам? Не му е пукало ли? Бил е в отпуска ли?
– Господ е създал света веднъж завинаги. Изобретил е инстинкта и разума, за да се оправяме без него.

– Жозеф, искаш да знаеш коя от двете религии е истинната. Ами нито една от двете! Една религия не е нито истинна, нито лъжовна, тя само предлага начин на живот.
– Как искате да уважавам религиите, ако не са истинни?
– Ако уважаваш само истината, не правиш кой знае какво 2+2=4, това ще бъде единственият предмет на твоето уважение. Извън това ще срещнеш несигурни елементи: чувства, норми, ценности, възможности за избор, все крехки и променливи постройки. Нищо математически точно. Уважението не се прилага към доказаното, а към предложеното.

– Не смятате ли, че ако се покажем набожни, добри евреи или добри християни, нищо лошо не може да ни се случи?
– И откъде измъкна толкова глупава идея?
– От вероучението. Отец Бонифас…
– Стоп! Опасно тълкувание! Хората правят зло един другиму и Господ не се бърка в това. Той е създал хората свободни. Т. е. ние страдаме и се смеем независимо от качествата и недостатъците си. Каква ужасна роля искаш да припишеш на Господ? Можеш ли дори за секунда да си представиш, че онзи, който успява да убегне от нацистите, е обичан от Господ, а другият, когото хванат, е възненавидян? Господ не се бърка в нашите дела.
– Искате да кажете, че каквото и да става, на Господ му е все тая?
– Искам да кажа, че каквото и да става, Господ си е свършил работата. Сега е наш ред. Сами отговаряме за себе си.

– Изяснете ми разликата между евреин и християнин, отче.
– Евреите и християните вярват в един и същи Бог, онзи, който е продиктувал на Мойсей Законите. Но евреите не признават Исус за пророкувания Месия, Божия пратеник, когото очакват, те виждат в него просто още един мъдър евреин. Ставаш християнин, когато приемеш, че Исус е Божият син, че Бог е въплътен в него, че е умрял и е възкръснал.
– Т. е. за християните нещата вече са се случили, а за евреите предстоят?
– Така е, Жозеф. Християните си спомнят, а евреите още се надяват.
– Тъй че християнинът е евреин, който е престанал да чака?
– Да. А евреинът е християнин отпреди Христа.

– Жозеф, има дни, в които се чудя дали не е по-добре да съм евреин – ми казваше той с блестящи от вълнение очи.
– Не, отче, останете си християнин, не си давате сметка какъв късмет имате.
– Еврейската религия набляга на уважението, а християнската на любовта. Питам се дали уважението не е по-основополагащо от любовта? А също и по-постижимо… Мисля, че е възхитително, но нереално да обичам врага си, както проповядва Исус, и да си подавам и другата буза. Най-вече в този момент. Ти би ли подал и другата си буза на Хитлер?
– Никога!
– Нито пък аз! Вярно е, че не съм достоен за Исус. Целият ми живот няма да стигне, за да му подражавам… Само че може ли любовта да бъде задължение? Може ли човек за заповядва на сърцето си? Не мисля. Според великите равини уважението е по-висше от любовта. То е постоянен дълг. Това ми се струва възможно. Мога да уважавам онези, които не обичам или са ми безразлични. Но да ги обичам? Всъщност, има ли нужда чак толкова да ги обичам, ако ги уважавам?. Любовта е трудно нещо. Човек не може нито да я предизвика, нито да я контролира, нито да я принуди да продължи дълго. Докато уважението…

– Свири, мамо, свири! – прошепна Руди.
Тя погледна сина си в паника. Не смееше да му каже, че се съмнява дали ще може, че няма сили, че…
– Свири, мамо, свири. Аз също преминах през войната с мисълта, че един ден ти пак ще свириш за мен.

Тя се олюля, след това се съвзе, погледна клавишите като препятствие, което трябва да победи. Ръцете й свенливо се доближиха, а след това деликатно потънаха в слоновата кост.
Извиси се най-нежната и най-тъжна песен, която ми бе дадено да чуя. Отначало малко треперлива и рехава, след това по-плътна и по-сигурна, музиката се раждаше, напираше сила и се развиваше объркана и колеблива.
Докато свиреше, майката на Руди придобиваше плът. Сега зад онази, която виждах, разпознавах жената, която ми бе описал Руди.
В края на мелодията, тя се обърна към сина си.
– Шопен – прошепна тя. – Той не е преживял онова, което изтърпяхме ние, и все пак всичко е отгатнал.

В неделя „Жълтата вила” ставаше място за среща на децата, които се бяха крили. От околностите водеха всички още непотърсени от родителите си деца от три до шестнайсет години. Те минаваха по една временна естрада, скована под навеса. Идваха много хора, кой за да открие своя син или дъщеря, кой за племенник или племенница, кой за някоя далечна роднина, за която след Холокоста се чувстваше отговорен. Записваха се и двойки, готови да осиновят дете.
Толкова се надявах, че чак се боях от тези утрини. Всеки път, когато се качвах на естрадата, след обявяването на името ми, очаквах майка ми да извика. Всеки път, когато вървях по обратния път сред учтива тишина, имах желание да се осакатя.

Разбира се, нищо не може да се сравнява с Холокоста и никое зло не може да се сравнява с друго зло, но всеки път, когато някой народ на земята биваше застрашен от лудостта на други хора, отецът се втурваше да опазва вещи, които свидетелстваха за тази застрашена душа. Все едно събираше необходимите неща в своя Ноев ковчег – колекция на американските индианци, виетнамска колекция, колекция на тибетските монаси.

В Йерусалим, институтът „Яд Вашем” реши да присъжда наградата „Праведник на народите” на онези, които по време на нацизма и терора бяха въплъщавали най-доброто от човешката природа и бяха спасявали евреи с опасност за живота си. Отец Понс получи титлата Праведник през декември 1983 година.
Той така и не научи, току-що бе починал. Вероятно с неговата скромност нямаше да одобри церемонията, която Руди и аз замисляхме, сигурно щеше да протестира, че не бива да му благодарим, че само е изпълнил своя дълг и е послушал сърцето си. В действителност, такава церемония щеше да донесе най-голямо удоволствие на нас, неговите деца.
Тази сутрин Руди и аз се поразтъпкахме по пътеките в гората, която в Израел носи неговото име. „Гората на отец Понс” съдържа двеста седемдесет и едно дървета, които символизират двеста седемдесет и едно спасени деца.