Секунди - Лебр, Мишел
Прекрасен роман за очакването, роман за приплъзването на времето, понякога неуловимо като хората. Навлизаме в тази мрачна и озарена история като в черно-бял филм с неопределима наслада, която не се и опитваме да си обясним, а просто изживяваме като в нега. Разказът плува в тихи води въпреки трънчетата и драскотините по душата, които не успяват да зараснат. Мишел Лебр е открила точните думи, за да изрази колко боли и колко трудно е да живееш в покой с бремето на сложната човешка природа, чиято двойственост трябва да се опитаме да приемем. Понякога паметта е като мокро палто, което човек трябва да се насили да облече, за да продължи спокойно напред. „Секунди” ни показва театъра на няколко раними, ефемерни живота. Елегантно перо, необичаен глас, приспивна музика, нежно, много нежно тиктакане. Изтънчена, нежна, яростна и вълнуваща книга. Никога досега Мишел Лебр не е стигала тъй далеч в преплитането на вътрешно преживяване и фикция и никога не е показвала тъй озарено укротителната мощ на думите, които оплита като заклинание.
–––––
„Машинално навих часовника. Тиктакането бе неочаквано силно. Бях мислила, че няма да надживея този неуловим шум и неумолимия ход на стрелкичката на секундарника, от който ми се завиваше свят. Трийсет години след смъртта си баща ми ме напускаше отново. Болката ме прониза изведнъж.”
Откакто е открила часовника, авторката на този разказ е навила и себе си: по силата на неумолим импулс тя посещава къщи, сякаш да открие мястото на пропусната среща…
В къщата на брега на морето, последен етап от нейните странствания, талазите на спомените я заливат: картините от детството й, започнало заедно с войната; от единствената й ваканция със семейството, истинска катастрофа, също и от едни скици за къщи, рисувани от тъжен и загадъчен баща, починал твърде рано, но с когото тя продължава да си говори.
Постепенно пред очите ни и без знанието на разказвачката се изгражда един великолепен и възвишен роман за корените: нишките на живота й се развързват, обвързаностите се изясняват, в светлината на мислите, за които тя подозира, че са на баща й… и най-сетне познава умиротворението. Вървящият човек не познава отчаянието.
