Самоосъзнаващата се вселена. Как съзнанието твори материалния свят. - Амит Госвами
В тази стимулираща и навременна книга д-р Амит Госвами разбива твърде популярното убеждение на западната наука, че материята е основната „тухла" на Вселената и предлага тезата, че истинската основа на всичко, което познаваме и възприемаме, е съзнанието. Неговото обяснение на квантовата физика за лаици, наречено „модел на яснотата" от Kirkus Reviews, подготвя сцената за откривателско пътуване през общата основа на науката и религията, преплетената природа на тялото и психиката и нашата взаимосвърза-ност с цялата Вселена. „Госвами използва съвременната физика, за да възстанови смисъла, целта и посоката на Вселената... „Самоосъзнаващата се Вселена” е вдъхновяващ синтез на науката и духовността, написан от сърце."
д-р Лари Доси, автор на Healing Words и Space, Time & Medicine „Изключително важна книга, която изгражда мостове."
Yoga Journal „Ясно и убедително аргументирана, „Самоосъзнаващата се Вселена” е ангажиращ и находчив принос.”
д-р Джон Бригс, автор на Fractals: The Patterns of Chaos Д-р Амит Госвами е професор по физика в Института по теоретични науки към Университета на Орегон. Автор на многобройни научни статии и два текста по физика, един по квантова механика, той е съавтор и със съпругата си, Маги Госвами, на The Cosmic Dancers. Ричард Е. Рийд е писател и литературен агент.
Бележка към читателя Когато изучавах квантова механика като студент, с групата прекарвахме часове в дискусии на езотерични теми от типа възможно ли е един електрон наистина да бъде на две места едновременно. Да, можех да го приема за вярно; посланието на квантовата математика, макар и на места трудно разбираемо, е категорично в това отношение. Дали обаче същото важи за обикновените предмети – столовете и масите, неща, които наричаме „реални”? Превръщат ли се те от частици във вълни и започват ли да се разпространяват неумолимо в момента, в който отвърнем поглед от тях? Поведението на обектите в ежедневния ни опит изглежда не е толкова странно. В този смисъл, за нас е лесно подсъзнателно да решим, че макроматерията е различна от микрочастиците, защото е управлявана от законите на Нютон, наричани класическа физика. И наистина, много учени капитулират пред главоблъсканиците и приемат подобно решение. Те разделят света на квантови и класически обекти; така реших и аз, макар да не осъзнавах ясно какво правя. Ако искате да имате успешна кариера във физиката, не трябва да упорствате прекалено много с парадокси като тези. Прагматичният начин за правене на квантова физика, беше ми казано, е да се научиш да смяташ. Затова аз направих компромис и оставих на заден план въпросите, измъчващи младия ми дух. Те, разбира се, не се изпариха като дим от съзнанието ми. Обстоятелствата в живота ми се променяха и след поредица изблици на стрес, така типични за изпълнената ми с борба кариера във физиката, започнах да си спомням вълнението, с което някога бях възприемал тази наука. Осъзнах, че е възможно да съществува подход, който да носи радост, но трябваше да разбудя питащия си дух и да отхвърля компромисите, които бях направил от чист кариеризъм. Много ми помогна книгата на Томас Кун „Структурата на научните революции”, която разграничава парадигмалната изследователска работа от научните пробиви, при които парадигмите се сменят. Бях извършил достатъчно рутинни изследвания; наставаше време да премина във фронтовата линия и да помисля за смяна на парадигмата. На такъв един кръстопът ме свари излизането на „Дао на физиката” от Фритьоф Капра. Въпреки, че първата ми реакция бе завист и отхвърляне, книгата ме развълнува дълбоко. След известно време осъзнах, че тя повдига проблем, но не го разглежда достатъчно добре. Капра се впуска да прокарва паралели между квантовата физика и един по-мистичен светоглед, но не изследва основанията за тях. Случайни ли са такива съвпадения? Най-сетне бях открил фокуса в своите питания за природата на реалността. Подходът на Капра минава през физиката на елементарните частици. Моята интуиция обаче беше, че бихме могли да адресираме тези въпроси най-директно, ако насочим вниманието си към интерпретацията на квантовата наука. Започнах да изследвам точно това. В началото изобщо не предполагах колко интердисциплинарен щеше да се окаже проектът ми. По това време изнасях курс по физика на научната фантастика (която винаги ми е била слабост) и един от студентите беше коментирал: „Говорите като преподавателката ми по психология, Карълин Койцър!” Така започна едно сътрудничество с Койцър, което, макар и да не ме доведе до сериозни прозрения, ме запозна със солидно количество психологическа литература във връзка с изследванията ми. Ключова роля тук щяха да изиграят Майк Поснър и неговата група за конгнитивна психология от Университета на Орегон, с чиято работа се запознах впоследствие. Освен по психология, спецификата на изследванията ми изискваше сериозни познания по неврофизиология – науката за мозъка. Срещнах своя учител в тази дисциплина чрез Джон Лили, известният делфинолог. Той бе така любезен да ме покани на водения от него едноседмичен семинар в Есален; д-р Франк Бар също бе там. Ако моята страст бе квантовата механика, тази на Франк бе мозъкът. Имах възможността да науча от него всичко, от което се нуждаех, за да започна частта на тази книга, занимаваща се с връзката между мозъка и ума. Друг важен елемент в кристализирането на идеите ми бяха теориите за изкуствения интелект. Тук също имах голям късмет. Един от поддръжниците на теорията, Дъг Хофстетър, бе започнал кариерата си като физик, дипломирайки се в Университета на Орегон, където преподавам. Когато книгата му излезе, аз съвсем естествено проявих интерес. На неговите изследвания дължа някои от ключовите си идеи. Синхронностите не свършват дотук. По време на многобройните дискусии с друг мой колега – Рей Хаймън, скептик с отворен ум – бях посветен в парапсихологичните изследвания. И не на последно място, срещата ми с трима мистици в Лоун Пайн, Калифорния, през лятото на 1984 г. – Франклин Мерел–Улф, Ричард Мос и Джоел Морууд. В някакъв смисъл, тъй като баща ми беше брамински гуру в Индия, мистицизмът ме обграждаше навсякъде като подрастващ. Традиционното ми образование и практика на учен с тясна специализация обаче трайно ме откъснаха от тези ми детски симпатии и в края на краищата аз започнах да вярвам, че обективната реалност, дефинирана от конвенционалната физика, е единствената реалност – че всички субективни явления са резултат от сложните танци на атомите, чакащи да бъдат описани от човешка ръка. В пълен разрез с това, мистиците в Лоун Пайн говореха за съзнанието като за „изначално, самодостатъчно и изграждащо всичко”. В началото техните идеи ми носеха значителен когнитивен дисонанс, но впоследствие аз осъзнах, че човек може да прави наука, дори ако приеме първичността на съзнанието над материята. Нещо повече – този начин на правене на наука разрешава не само квантовите парадокси, които ме бяха озадачавали по време на съзряването ми, но и тези на психологията и изследванията на мозъка и изкуствения интелект. Е, тази книга е крайният резултат от моето обиколно пътешествие. Преодоляването на инерцията на класическата физика и изследванията за написването на тази книга продлължиха десет-петнайсет години. Надявам се, че усилията ми са си стрували. Ако перифразираме Рабиндранат Тагор: Слушах
И гледах
с отворени очи.
Излях душата си в света,
търсейки непознатото
в познатото.
И пея на висок глас,
изумен. Разбира се, признателен съм на много повече хора от горепосочените: Джийн Бърнс, Пол Рей, Дейвид Кларк, Джон Дейвид Гарсия, Супрокаш Мукерджи, покойният Фред Атнийв, Якобо Гринберг, Рам Дас, Хенри Стап, Ким Макарти, Робърт Томпкинс, Еди Ошинс, Шон Боулс, Фред Уолф и Марк Мичъл – за да спомена някои от тях. Благодаря на приятелите си за насърченията и емоционалната подкрепа, и по-специално на Сюзан Паркър Барнет, Кейт Уилхелм, Деймън Найт, Андреа Пучи, Дийн Кислинг, Флитууд Бърнстейн, Шери Андерсън, Манодж и Дипти Пал, Джерълдин Морено–Блек и Ед Блек, на покойния си колега Майк Моравчик и най-вече на обичаната от всички нас, покойната Фредерика Лей. Специални благодарности за Ричард Рийд, който ме убеди да потърся издателство за ръкописа и го занесе на Джереми Тарчър. От голямо значение бяха подкрепата, критиките и помощта, които получих от Ричард при редактирането на книгата. Разбира се, приносът на съпругата ми Маги както в разработването на идеите, така и към езика, на който те са изложени, е толкова значителен, че книгата изобщо не би била възможна без нея. Редакторите на Издателство Дж. П. Тарчър – Ейдън Кели, Даниел Малвин и най-вече Боб Шепърд – също заслужават сърдечна признателност, както и самият Джереми Тарчър, който повярва в този проект. Благодаря на всички ви. Предговор
До неотдавна физиците вярвали, че са приключили с всички търсения, че в края на пътя са разкрили великолепието на една съвършена механична вселена. Те вярвали, че нещата са такива и такива, защото са били такива в миналото и че ще бъдат такива и такива, защото са такива в настоящето. Всичко било добре опаковано в Нютоново-Максуелова мисъл. Съществували математически уравнения, които точно пасвали на процесите в природата; символите по страниците на научните трудове съответствали едно към едно на движенията на микро- и макро-обекти във времето и пространството. Наближавал краят на едно столетие – деветнайсетото, ако трябва да бъдем точни – времето, по което многоуважаемият А. Е. Майкълсън казал, че бъдещето на физиката се състои единствено в „добавяне на няколко цифри зад десетичната запетая на вече получените резултати”. Всъщност, Майкълсън перифразирал небезизвестния лорд Келвин, според когото всичко в ландшафта на физиката било прекрасно, с изключение на два тъмни облака на хоризонта. Оказало се, че двата облака не само закривали слънцето в този Търнърово-Нютонов пеизаж, но и го превръщали в изумително абстрактна картина в стил Джаксън Полък, в мрежа от точки, петна и вълни, че те били предвестниците на прочутата квантова теория на всичко. И така, отново сме в края на едно столетие и на хоризонта отново се виждат облаци; столетието този път е двайсетото, а облаците хвърлят сянка върху прекрасния нов свят на квантовата физика. Точно както и преди, Нютоновият пеизаж все още събира възхитените погледи на някои ценители. Като обяснение на огромен брой механични явления – от космическите кораби до автомобилите, от изкуствените спътници до отварачките за консерви – тази картина на света продължава да работи. И въпреки, че абстрактният квантов рисунък показва относителната произволност на точките (квантите), от които е съставен класическият пейзаж, много от нас все още смятат, че в основата на всичко лежи един обективен механичен ред. Цялата наука е изградена върху една фундаментална презумпция за начина, по който нещата са и трябва да са. Именно тази презумпция ще бъде поставена под въпрос от Амит Госвами, Ричард Рийд и Маги Госвами. Защото тя, точно както своите облачни предшественици от миналото, маркира не само края на столетието, но както изглежда и края на науката такава, каквато я познаваме. Това е презумпцията, че „там отвън” съществува една наистина обективна реалност. Въпросната обективна реалност е нещо солидно; тя е изградена от обекти, които имат свойства като маса, електричен заряд, импулс, ъглов момент, спин, положение в пространството и продължителност във времето (инерция), енергия, и, навлизайки още по-надълбоко в микросвета, такива качества като странност, чар и цвят. Но облаците продължават да се събират. Защото, каквото и да знаем за обективния свят и всичките му черни дупки, обрати и превръщания на пространството във време или в материя, на каквито и обороти да работи рационалният ни ум, ние продължаваме да се сблъскваме с мистерии, парадокси и парченца, които не пасват в общия пъзъл. Физиците обаче са доста упорито племе – ние наистина се страхуваме да не изхвърлим бебето заедно с мръсната вода. Все още използваме внимателно Окамовия бръснач, за да се отървем от излишните косми на предположенията. Кои са облаците, замъгляващи абстрактната картина в края на двайсети век? Всичко се свежда до едно изречение: вселената не може да съществува без наблюдател. На някакво ниво това определено е така. Дори думата „вселена” е човешки конструкт. Затова е логично да кажем, че онова, което наричаме вселена, е обвързано с човешката ни способност за съставяне на думи. Дали обаче това наблюдение достига отвъд нивото на простата семантика? Например, съществувала ли е вселената преди да са се появили хората? Би следвало това да е така. Имало ли е атоми, преди да сме открили атомната структура на материята? Отново, логиката ни подсказва, че силите, причините и законите на природата са съществували преди да сме познавали атомите и елементарните частици. Точно тези презумпции за обективна реалност са поставени под въпрос в днешното ни разбиране за физика. Да вземем например една елементарна частица, електрона. Материален ли е той? Приемането, че електроните са материални и постоянно се държат като такива, се оказва погрешно. Защото понякога те приличат повече на облаци от безкраен брой вероятности, които се „явяват” като отделна частица само когато ги наблюдаваме. Нещо повече: тези вълноподобни облаци са способни да се движат със скорост, по-голяма от светлинната, което е в пълно противоречие с твърдението на Айнщайн, че за материята е невъзможно да преодолее скоростта на светлината. Айнщайн обаче може да е спокоен, защото когато се движат по този начин, електроните всъщност не са частици материя. Да вземем друг пример: взаимодействието между два електрона. Според квантовата физика, дори ако електроните се намират на огромни разстояния един от друг, резултатите от наблюденията показват, че между тях съществува някаква връзка, която им позволява да комуникират със свръхсветлинна скорост. Преди наблюдението обаче, преди съзнателният наблюдател да се намеси, дори формата на тази връзка е абсолютно неопределена. И трети пример: една квантова система, каквато е електронът в своята физическа форма, се намира в неопределено състояние. Тази неопределеност може да бъде сведена до парченца сигурност, които обаче в известен смисъл даже я увеличават, докато не се появи съзнание, което, само заради това, че наблюдава, като някакъв гигантски Александър да разсече Гордиевия възел и да превърне несигурността в едно определено, но непредвидимо състояние. Отгоре на всичко мечът би могъл да удари в бъдещето, определяйки сегашното състояние на електрона – в наши дни не е изключено наблюденията в настоящето да определят това, което съвсем основателно можем да твърдим за миналото. И така, отново стоим в края на един път. Твърде много квантови странности има наоколо, твърде много експерименти, показващи, че обективният свят – светът, движещ се напред във времето по стрелките на часовник; светът, изключващ взаимодействието от разстояние, особено ако то е мигновено и отричащ възможността един предмет да бъде на две места едновременно – е илюзия на мисълта. И така, какво да правим? Може би отговорът се крие в тази книга. Авторът издига хипотеза, която е толкова чужда на западния ни начин на мислене, че автоматично би могла да се приеме за бленуванията на поредния източен мистик. Според нея всички изброени парадокси са обясними и разбираеми, ако се откажем от предположението, на което толкова държим, че вън и независимо от съзнанието съществува обективна реалност. Нещо повече, авторът твърди, че вселената е „самоосъзнаваща се” и че съзнанието твори физическия свят. Разбирането на Госвами за „съзнание” може би е по-дълбоко от моето и вашето. По неговите думи съзнанието е нещо трансцендентно отвъд време-пространството, нещо нелокално и всепроникващо. То е абсолютната реалност и може да бъде възприето единствено чрез действието, творящо материалния и менталния аспект в процеса на наблюдение. Защо ни е толкова трудно да приемем това? Вероятно самият аз преувеличавам, докато за вас подобна хипотеза е самоочевидна. Е, има моменти, в които съм склонен да се съглася с нея, но след това си удрям крака в някой стол и получавам синка. Добрата стара реалност се намества в картината и аз „виждам” себе си и стола като отделни тела, проклинайки тази толкова арогантна различност. Госвами разглежда въпроса по чудесен начин и представя някои забавни примери, които илюстрират тезата му, че и аз, и столът произлизаме от съзнанието. Тази книга е опит, според самия Госвами успешен, да се прокара мост над пропастта, разделяща науката и духовността от векове. Доста интересна е частта, посветена на монистичния идеализъм и на начина, по който той разрешава парадоксите на квантовата физика. След това авторът се обръща към извечния въпрос за тялото и ума или тялото и мозъка и показва как хипотезата за вездесъщото съзнание преодолява този картезиански дуализъм; и по-специално, в случай, че някога сте се питали, той обяснява как едното съзнание се проявява като много отделни съзнания. Накрая, в последната част от книгата, Госвами ни предлага глътка надежда, показвайки как хипотезата му ще възстанови магичното взаимодействие между личност и околна среда – нещо, от което съвременният човек със сигурност се нуждае. Той споделя как е преживял собствената си теория, как е осъзнал мистичната истина, „съзнанието-и-нищо-друго, което трябва да бъде почувствано, за да бъде истински разбрано”. Четейки книгата, аз също имах подобни преживявания. Предполагам, че ако хипотезата е вярна, и вие ще го почувствате. Фред Алън Уолф,
Автор на The Dreaming Universe,
Taking the Quantum Leap и други книги
Ла Конър, Вашингтон ЧАСТ ПЪРВА ИНТЕГРАЦИЯ НА НАУКАТА И ДУХОВНОСТТА Нивото на объркване, просмукващо днешния свят, е критично. Вярата ни в духовните измерения на живота, в живата реалност на съзнанието, на ценностите, на Бог, бива проядена от безпощадните атаки на научния материализъм. От една страна, ние приветстваме материалистичния светоглед заради ползите, които ни носи. От друга страна обаче, той не може да посрещне адекватно търсенията и интуициите ни за смисъла на живота. През последните четиристотин години ние постепенно започнахме да вярваме, че науката може да бъде изцяло изградена върху концепцията, че всичко се състои от материя, от атоми и пустота. Започнахме да приемаме материализма догматично, независимо от неспособността му да обясни най-близки до ежедневието преживявания. Казано накратко, светогледът ни е непоследователен. Назряла е нуждата от нова парадигма, която ще обедини разума и духа в една наука. Такава обаче все още няма. Тази книга показва как можем да разработим наука, която прегръща световните религии и работи в сътрудничество с тях, за да постигне разбиране за цялостната човешката природа. В центъра на новата парадигма стои разпознаването на една древна идея – идеята, че съзнанието, а не материята, е първооснова на всичко съществуващо. Първата част на книгата представлява въведение в тази нова физика и излага една съвременна версия на философията на монистичния идеализъм. Върху такава основа ще се опитам да изградя обещаната нова парадигма, която да послужи за мост над бездната и между науката и религията да започне плодотворен обмен.
