Радиестезия за начинаещи. Как да откривате вода, богатства и изгубени вещи - Ричард Уебстър
Смятам, че "Радиестезия за начинаещи" е изключително информативна, фактологична и една от най-добрите книги от типа "как да", които съм чел някога. За всички хора с отворено съзнание - задължително четиво, което моментално може да промени живота им.Ури Гелер, радиестезист и екстрасенс
С този пълен наръчник по радиестезия лесно можете да локализирате злато, вода, нефт, артефакти, изгубени вещи - дори изчезнали хора, - когато следвате простите инструкции, представени в "Радиестезия за начинаещи". С експертните съвети и вдъхновение от Ричард Уебстър ще подобрите живота си по редица практически начини, като използвате радиестезията. Ще намирате скрити вещи, ще долавяте вредна радиация в средата си, ще диагностицирате и ще лекувате болести, ще развиете интуицията си -приложенията на радиестезията са почти безкрайни. Дори ще се научите да използвате радиестезията навсякъде и за всичко по света, без да напускате дневната си, като използвате най-лесната техника - радиестезията по карта. Изцеляване. Скрито съкровище. Отговори на трудни въпроси. Открийте множеството начини, по които радиестезията може да ви помогне, а след това я приложете незабавно в действие - с най-добрата книга, писана някога за начинаещи радиестезисти.
"Радиестезия за начинаещи" е съвършеното въведение в темата от признат експерт. Ако разполагах с тази книга преди две десетилетия, това щеше да ми спести години учене.
Дон Хилфорд, радиестезист
Ричард Уебстър (Нова Зеландия) пътува по света, изнася лекции и провежда семинари по теми от сферата на свръхсетивното. Участвал е в телевизионното предаване Hard Copy ("Документи") и е автор на повече от тридесет книги.
Съдържание
Въведение 13
1. Инструментите 34
2. Използване на инструментите 45
3. Още радиестезия за напреднали 60
4. Радиестезия по карта 67
5. Изумителното махало 79
6. Радиестезия с ръка и тяло 91
7. Как функционира? 99
8. Радиестезия за самоусъвършенстване 106
9. Земеделска радиестезия 114
10. Медицинска радиестезия 122
11. Археологическа радиестезия 140
12. Екстрасензорна радиестезия 147
13. Противоречиви лъчи 153
14. Галерия от радиестезисти 158
Заключение 175
Препоръчвана литература 176
Индекс 177
Въведение
Едно от очарователните неща по отношение на радиестезията е, че практически всеки може да я прави, стига да е подготвен да изостави неверието.
Доказвал съм това безброй пъти на собствените ми лекции. Много хора преживяват радиестезийна реакция веднага и са очаровани от успеха си. Някои обаче не успяват да получат никаква реакция. Искам от тях да си представят, че могат да използват радиестезията. За свое изумление те откриват, че като си представят, че могат да го направят, наистина го правят. Изражението им на изненада и неверие е наистина доставяща радост гледка.
Затова знам, че можете да станете имащ успех радиестезист. Естествено, това ще отнеме време и ще е нужна практика, но ако сте подготвени да поддържате съзнанието си открито, докато четете тази книга, съм уверен, че ще станете много добри радиестезисти.
Въвеждането ми в радиестезията стана, когато бях малко момче. Прекарвахме летните ваканции в къща в малко селце край морето. Един ден по обяд чухме шум навън. Погледнахме през прозореца и видяхме един човек с разклонена пръчка да върви по земята ни. Следваше го малка тълпа от хора. Втурнахме се навън, за да се присъединим, без да имаме ни най-малка представа какво прави човекът. Съседът ни се доближи към него и го попипа какво иска.
„Вода. Вода.“ – Отвърна той с дрезгав глас. Съседът ни изчезна и миг по-късно се върна с чаша с вода.
Това разруши магията. Човекът внезапно осъзна вниманието, което беше предизвикал, и забързано се отдалечи. Групата продължи да говори за странника и неговата дървена пръчка. Докато ставаше това, баща ми се върна от рибарското си излизане в морето и попита какво става.
„Той е използвал радиестезия!“ – Обясни баща ми на всички. Трябваше да обясни какво е това и всеки си тръгна, чувствайки се неловко, че не знае какво е правел човекът.
Този човек обаче постави началото на нещо. През следващите няколко седмици видяхме много други курортисти да експериментират с търсенето на вода с лескови пръчки. Баща ми се срещна с човека, който беше поставил началото, и всички се опитахме да използваме радиестезията с неговата импровизирана пръчка. Ние, четирите деца, смятахме, че е лесно за правене и тъй като беше толкова лесно, го оставихме на възрастните, а ние се заехме отново с игрите си.
Трябваха ми още петнадесет години, преди да се заинтересувам от махалото и да започна сериозно да използвам радиестезията.
Радиестезията може да се опише като пророкуване за нещо, което искате. Повечето хора смятат, че тя е търсенето на вода и именно така е било поставено началото на цялата област преди хиляди години. Същевременно можете да пророкувате за всичко, което искате, било то нефт, злато, олово или дори древни руини. Можете да откривате изчезнали хора или загубени вещи. Можете да определите дали нещо е безопасно за ядене или пиене. Виждал съм хора да използват махало над плодове в супермаркета, но смятам, че това е малко прекалено! Дори съм срещал хора, които използват радиестезията, за да гадаят кой ще е победител на конни надбягвания.
Радиестезията има много древна история. В пещерите Тасили-н-Аджер в югоизточна Либия има пиктограми, които показват група от хора, наблюдаващи радиестезист с чаталеста пръчка. Смята се, че тези рисунки могат да са на 8000 години.
През V век пр. н. е. Херодот описва как скитите използват радиестезията с върбови клонки. Съществува традиция, която показва, че царицата на Шеба е включвала радиестезисти в антуража си, винаги когато пътувала, за да види Соломон. Тяхната задача била да търсят вода и злато с пръчка.
„Пръчките“ се споменати на няколко пъти в Стария завет. В „Числа“ (20:8–11) Мойсей казва, че два пъти е ударил скалата с пръчката си и скалата е дала достатъчно вода, за да напои народа на Мойсей и техните стада. Пръчките се смятат за приемливи в Стария завет само ако се използват за Божието дело. Те могат да се свържат днес с епископския жезъл и магическата пръчка на вълшебника.
Католическата църква не одобрява никаква форма на пророкуване, така че в продължение на много години радиестезията се е смятала за работа на Сатаната. Мартин Лутер също я разглежда като смъртен грях и дори я включва в своя списък с дейности, които нарушават първата Божа заповед. Това е твърде странно, тъй като Мартин Лутер е син на миньор и несъмнено добре е осъзнавал, че пръчките за радиестезия са се използвали непрестанно в мините.
През ХVІ век пръчките за радиестезия редовно се използват в германските мини. През 1546 г. Георгиус Агрикола публикува De Re Metallica („За металите“) – книга върху минното дело, която обяснява в детайли необходимостта от пръчка за радиестезия при откриването и експлоатирането на мините. Тази книга е енциклопедична по мащаб и става стандартен учебник по минно дело в продължение на поне едно столетие. Нейното значение е такова, че копия се преписват едно след друго в църквите (точно като Библията), а свещениците я четат на неграмотните миньори.
Георгиус Агрикола е лекар в миньорски лагер в северна Бохемия. Той се очарова от минното дело и минните познания и прочутата му книга разказва всичко, което е научил. В тази книга има гравюра, която показва двама златотърсачи, докато трети реже клон от дърво, за да направи радиестезийна пръчка. Тези германски радиестезисти по-късно носят познанията си в Англия, за да помогнат на местните хора да търсят калай в Девън и Корнуол. Кралица Елизабет І активно насърчава тези миньори да отиват в Англия, за да намират и да експлоатират минералните ресурси на страната.
Първият, който пише за радиестезията в Англия, е Робърт Бойл, често наричан Бащата на химията. Макар че той няма успех в собствените си опити да използва радиестезията, запазва открито съзнание по темата. В едно есе, публикувана през 1661 г., Бойл пише:
Чаталеста лескова пръчка е държи за рогата, по един във всяка ръка, като държащият върви с нея по места, където се подозира, че има минерални залежи. Твърди се, че чаталът, навеждайки се надолу, ще открие мястото, където може да се открие рудата. Много видни автори, сред които нашият прочут сънародник Гейбриъл Плат, приписват големи качества на тази идентифицираща пръчка и далеч не лековерни или невежи лица са били свидетели и са говорили за нейната стойност. Когато посетих оловните мини в Сомърсетшир, видях нейната употреба и един джентълмен, който я използваше, заяви, че тя се движи без негова намеса, а я видях да се огъва толкова силно, че почти щеше да счупи ръката му. Тя има успех само в ръцете на някои хора, а онези, които са го виждали, много по-лесно могат да повярват, отколкото тези, които не са.
В края на ХVІ век е родено едно момиче, Мартин дьо Бертеро, което става първата прочута радиестезиоложка, когато пораства. Тя е омъжена за водещ минен експерт, барон дьо Босолей-е-д’Офенбах. Развива интереса си към радиестезията благодарение на него и става експерт по гадаене за минерали, както и за вода. Нейното откритие на минералните извори Шато-Тиери през 1629 г. е само едно от множеството постижения, които я превръщат в съветник по мините на френското правителство.
Тя е изпреварила времето си със стотици години. Свободно говореща три езика и притежаваща изключително авантюристична природа и непрестанна страст към пътешествията, Мартин дьо Бертеро трябва да е била стимулираща компания. Пътувала много, дори през Атлантическия океан до Боливия, където изследвала златните мини, намиращи се високо в Андите.
За съжаление интересът Ј към радиестезията се смятал от мнозина за свързан с вещерството и двамата със съпруга Ј са арестувани през 1627 г. Баронът успява да обори обвиненията, но тяхната радиестезийна „апаратура“, мостри от минерали, карти, описания и голяма сума пари не са им върнати. Двойката се мести в Германия. Изглежда, че отново просперират до 1640 г., когато баронесата публикува книга, наречена La Restitution de Pluton („Възстановяването на Плутон“). В нея тя описва своите радиестезийни инструменти. Това осигурява на враговете Ј амунициите, от които се нуждаят. Баронът и баронесата са хвърлени в различни затвори, където и умират.
Първата английска книга върху радиестезията е A Discovery of Subterranean Treasure („Откриване на подземно богатство“) от Гейбриъл Плат, която е публикувана през 1639 г. Не е нужно дълго време, преди скептиците да се заинтересуват. Само седем години по-късно сър Томас Браун класифицира радиестезията като илюзия в Pseudodoxia Epidemica.
Независимо от редовната употреба на пръчки в минното дело, до края на ХVІІ век радиестезистите са непрекъснато подложени на риска да бъдат обвинени във вещерство. Постепенно това се променя, отчасти благодарение на способностите на млад френски радиестезист на име Жак Аймар. В продължение на десет години френската преса е пълна с истории за неговите изумителни подвизи. Той вече е постигнал значителна местна репутация със способността си да проследява престъпници. Едва през 1692 г. обаче, когато е на двадесет и девет години, той постига европейска слава. През тази година той успешно локализира един от убийците на търговец на вино и съпругата му.
Убийството е особено брутално и жандармерията не открива никакви улики в винарската изба, където стават убийствата. Отчаян, кралският прокуратор вика Аймар, тъй като той е известен със способността си да открива престъпници.
Аймар използва своята разклонена пръчка в избата и казва на полицията точното местоположение на убийствата. След това излиза на улицата, следван от тълпа заинтересувани зяпачи. За съжаление пътят му го води до една от градските врати, която е затворена за през нощта, така че ловът трябва да продължи на следващия ден.
На следващата сутрин Аймар и трима стражари тръгват по една река, докато накрая стигат до малка градинарска колиба. Вътре намират празна винена бутилка. Неговата пръчка реагира силно на нея, а също и на масата и на трите стола. Аймар уверено казва на стражарите, че са по следите на трима мъже, които са спрели тук за достатъчно дълго време, за да изпият бутилка вино. Това откритие е потвърдено от двете малки деца на градинаря.
Аймар и стражарите продължават преследването. Лесковата пръчка ги води по целия път до един затвор в град Бокер. Тринадесет наскоро арестувани затворници са подредени в редица и пръчката на Аймар реагира пред един от тях – гърбушка, който бил арестуван само час по-рано. Аймар казва на стражарите, че този човек е играл второстепенна роля в убийствата.
Човекът отрича да знае каквото и да било за престъплението, но по-късно се пречупва и признава, след като е разпознат от хора по пътя си обратно до Лион. Този човек всъщност е слуга на двамата, извършили убийствата и е бил нает, за да им помогне да носят златото и среброто, откраднато от жертвите.
Прокураторът е доволен от работата на Аймар и го наема, за да открие истинските злодеи. Придружен от трупа стрелци, Аймар се оказва в пристанище Тулон, където пристига само с ден закъснение. Предния ден двамата убийци тръгнали с кораб за Генуа в Италия. Аймар става герой, но много хора са загрижени, че радиестезията може да доведе до сериозна несправедливост, ако вината и невинността ще се определят от една пръчка.
Няколко книги са написани по въпроса демони ли населяват лесковите пръчки, или не. Дори прокураторът пише една книга за подвига на Жак Аймар, наречена Histoire merveilleuse d’un maçon qui, conduit par la baguette divinatoire, a suivi un meurtrier pendant 45 heures sur la terre et plus 30 heures sur l’eau („Чудната история на едно момче, които – с помощта на лескова пръчка – проследи един убиец в продължение на 45 часа по суша и други 30 часа по вода"). За известно време радиестезията става популярен метод за проследяване на престъпници, но поради естествени съмнения за надеждността на този метод френските съдилища го забраняват с официален декрет през 1701 г.
През ХVІІІ век радиестезията тихомълком процъфтява в много страни. Заселниците в колониите в САЩ използват интензивно радиестезията, за да напояват нови земи, докато се разселват из континента. През 1725 г. е публикувана La Physique occulte ou traité de la baguette divinatoire („Окултна физика или трактат за лесковата пръчка“) от абат дьо Валемон. Това е водещ духовник, който отрича теорията за демоните и Сатаната. Книгата му включва и всеобхватен разказ за всички методи на радиестезия, които се използват по онова време. Абат дьо Валемон смята, че радиестезията работи чрез размяна на невидими частици както от човека към пръчката, така и от обекта, който се търси. Неговата книга включва илюстрация на радиестезист, държащ традиционна разклонена клонка, а от земята се издига пушек, за да посочи размяната на частици.
Томас де Куинси говори положително за радиестезията в книгата си от 1822 г. The Confessions of an English Opium-eater („Признанията на един англичанин, ядящ опиум“). Той пише:
В Сомърсетшир, който е най-сухото графство в цяла Англия, при строежа на къща неизменно възниква трудността в избирането на правилно място за кладенец. Лекарството е да се извика група от местните рабдомантисти. Тези хора обикалят земята, държейки хоризонтално лескова пръчка: там, където тя се наклони или се наведе спонтанно към земята, там ще бъде открита вода. Самият аз не само съм виждал процесът да се прилага с успех, но съм бил свидетел и на огромните проблеми, закъснения и разходи, понасяни от онези от противоположната фракция, която отказва да се облагодетелства от това изкуство.
Интересно е да се отбележи, че дори в началото на ХІХ век много хора не желаят да използват радиестезисти, макар че това ги вкарва в допълнителни разходи. Това нежелание е особено изненадващо, тъй като много професионални радиестезисти работят на принципа „Няма вода, няма заплащане“. Радиестезията освен това се признава за акредитиран занаят и някои нейни представители вземат ученици и учат и други хора на умението.
Най-прочутият радиестезист от ХІХ век е Джон Мълинс, роден през 1838 г. Той открива случайно способността си да открива вода с лескова пръчка. През 1859 г. помага за строителството на голяма къща в имението Ашуик в Глосъстършир. Доведен е радиестезист от Корнуол, за да открие вода за имението. Той локализира линия, по която може да се открие вода и сър Джон Оулд, собственикът на имението, иска от наблюдаващите да пробват сами. Дъщерята на сър Джон опитва с пръчката и реакцията е толкова силна, че тя и изхвърля. На мястото е изкопан кладенец и се оказва, че има достатъчно вода. Няколко дни по-късно сър Джон Оулд решава да провери всеки, който работи на къщата – около сто и петдесет души. Когато идва ред на Джон Мълинс, реакцията на лесковата пръчка е толкова силна, че тя се счупва.
Джон Мълинс решава, че преживяването е интересно и се наслаждава колегите му на строежа да го наричат „радиестезист". Едва когато сър Джон иска от него да открие вода в близка ферма, той приема нещата на сериозно. Неговата пръчка избира едно място и там откриват вода – на 85 фута [25.5 м] под повърхността. Дебитът е 200 галона [908 литра] на час. След този успех Джон Мълинс става много популярен като радиестезист. Той обаче е предпазлив и продължава да работи като зидар до 1882 г. След тази година започва бизнес като откривател на вода и копач
на кладенци.
Малко преди смъртта му през 1894 г., Джон Мълинс е извикан, за да намери вода в Уорнам Лодж в Съсекс. Собственикът сър Хенри Харбън е скептичен по отношение на търсенето на вода с лескови пръчки и отказва да обмисли такъв вариант. Изкопава два кладенеца, които не дават никаква вода. След това използва най-новите научни методи, за да опита отново, но и този кладенец е изоставен, след като за него са били похарчени повече от хиляда лири.
Най-накрая сър Хенри се съгласява да извика Джон Мълинс. Все още скептичен, той се среща с Мълинс на гарата, за да му попречи да научи нещо за местността. Двамата вървят през имението и пръчката на Мълинс внезапно реагира. Той казва на сър Хенри, че стоят над малък подземен поток и че на това място ще намерят вода. Мълинс обаче не е доволен. Той иска по-голямо количество вода. Решава да опита отново и отбелязва две места. И за двете по-късно се доказва, че е бил прав. След това продължава, за да търси други места по пътя, където се намират колибите, принадлежащи на имението.
Сър Хенри Харбън решава да изпита способностите на Мълинс да открива вода, като кара на всяко, посочено от него място, да изкопаят кладенец. Всички дават вода. След това имението посещава геолог, който пише в доклада си, че успехът на Джон Мълинс е „свръхестествен“.
Увереността на Мълинс в неговите способности е такава, че той е готов да не получи заплащане за изкопаването на кладенец, ако не се открие вода. По времето, когато умира, вече е открил повече от пет хиляди източника на вода. Синовете му продължават бизнеса след смъртта му, но нямат толкова голям успех.
Джон Мълинс е свикнал със скептицизма и непрекъснато е изпитван от хората, които обмислят дали да го използват. Един интересен пример е записан в Протоколите на Обществото за екстрасензорни изследвания. Почитаемият М. Е. Дж. Финч Хатън, член на Парламента, води Джон Мълинс през градината си пред кухнята. Там, под тревата, има заровен маркуч, но пръчката на Мълинс не го разпознава. Г-н Фнч Хатън е озадачен, докато не си спомня, че Джон Мълнис му е казал, че пръчката му не работи над застояла вода. Той иска от слуга да включи чешмата и отново води Джон Мълинс на същото място. Този път пръчката реагира. Г-н Финч Хатън внимателно отбелязва мястото с пръчка и пита Мълинс дали би обиколил отново, но със завързани очи. Мълинс отговаря: „О, да, ако не ме заведете в езеро или нещо такова“. Г-н Финч Хатън обещава, завързва очите на Мълинс и го връща в градината по друг път. Пръчката на Мълинс отново определя мястото с математическа точност. Г-н Финч Хатън по-късно казва, че Мълинс първоначално се е спрял на един фут (30 см) от първоначалния маркер, но след това се обърнал и оставил пръчката да определи точното местоположение.
Един от синовете му, Х. У. Мълинс, има интересно преживяване няколко години, след като баща му умира. Джон Мълинс е извикан, за да открие вода за почитаемия Х. Чаплин и успешно открива източник. Той посочва на г-н Чаплин пътя на подземна река и посочва място от другата страна на оградата, за което твърди, че ще е отлично място за кладенец. На това място е поставен маркер, но не е изкопан кладенец и мястото е загубено. Осем години по-късно Х. У. Мълинс е извикан, за да се опита да намери мястото, което баща му е посочил, тъй като била нужна повече вода. Г-н Мълинс посочил мястото и бил изкопан кладенец, а работниците открили заровения маркер, който бил използван от баща му. Кладенецът се оказал отличен източник на вода.
В края на 80-те години на ХІХ век едно 14-годишно момче, Фред Родуел, се прочува със способността си да търси вода с ръка. Момчето стиска двете си ръце, докато търси вода. Когато стои върху онова, което търси, ръцете му се притискали една към друга с такава сила, че то не може да ги раздели, докато не се отстрани от мястото. Подобно на много други радиестезисти от миналото и настоящето, Родуел е подложен на силни подигравки и скептицизъм. В един момент е тестиран от сър Рей Ланкестър, виден скептик, който се отнася с момчето много сурово. Бащата на Фред Родуел пише оплакване, казвайки, че синът му почти бил „изплашен до смърт“. Изумителното е, че Фред постига частичен успех дори когато е нервен и уплашен.
През ХІХ век има много образовани хора, които смятат радиестезията за научна. Един от тях е проф. Хърбърт Мейо, който е ръководител на катедрата по физиология в Кингс Колидж към Лондонския университет. Той пише, че много скоро радиестезията „ще бъде признание за семейството на суеверията, защото без никакво преувеличение, изопачаване или украсяване тя веднага може да приеме ранга на нова истина“.
Обществото за екстрасензорни изследвания провежда множество експерименти с радиестезията и във втория том на техните Proceedings for 1884 („Протоколи от 1884 г.“) се решава, че радиестезията е легитимна и трябва допълнително да се изучава. Трябва обаче да се отбележи, че не всички членове са съгласни: някои разглеждат радиестезистите като шарлатани.
В щастливо неведение за научните изследвания, които се провеждат върху радиестезията по онова време, са много селяни, притежаващи умението, но неразполагащи с никакво обяснение за него.
Един от тях е Бил Стоун, който работи в Болингбрук Хол. Той не смята, че човек трябва да притежава някакъв специален „темперамент“. Весело говори с другите, докато обикаля с чаталестата си пръчка. „Нямам нужда да се концентрирам – казва той, тъй като – просто остави нещата сами да си дойдат на мястото.“ Смята, че това може да става заради някакъв магнетизъм, тъй като един лекар му казал, че има много желязо в тялото си. Смята умението си за „добро нещо“, особено когато успешно открива вода в имението, след като работодателите му плащат сто лири за провалил се опит с други методи.
Скептицизмът на мнозина рязко контрастира на гигантската швейцарска фармацевтична компания „Хофман Ла Рош“. Когато са попитани защо винаги използват радиестезисти, когато строят нови лаборатории по света, д-р Питър Тредуел – техният говорител и главен радиестезист – отговаря: „Ние използваме методи, които могат да носят печалба, независимо дали тези методи могат да се обяснят научно, или не. Методът на радиестезията се отплаща.“ Д-р Тредуел успешно открива вода в страни, толкова далеч от Европа, като Австралия и Индия. Той използва голям алуминиев обръч като пръчка, защото смята, че този лек инструмент е по-малко уморителен от другите инструменти за радиестезия. Според вътрешнофирменото списание Roche-Zeitung „Хофман Ла Рош“ има 100% успех в откриването на вода винаги, когато тя е необходима. Много други корпорации също използват радиестезисти, за да откриват вода. Сред тях са RCA, „Бристол-Майърс“ и „Канейдиън Индъстрис“, която е отчасти собственост на организацията „Дюпон“.
Дори правителства са били готови да ги използват. През 1931 г. правителството на Британска Колумбия използва г-ца Евелин Пенроуз като официален радиестезист. Тя работи и за британското и австралийското правителство. Майор У. Н. Погсън става официалният радиестезист на правителството на Индия. рез трите години, когато заема този пост, вода е открита в 47 от 49 места, които той посочва. От 1941 до 1946 г. Нора Милън е изпълнителен радиестезист на правителството на Цейлон.
Въоръжените сили също са използвали радиестезисти през цялата история. Австралийските Експедиционни сили използват радиестезисти, за да откриват вода в Галиполи по време на Първата световна война. Сапьорът С. Кели предлага да открие вода, когато британските Експедиционни сили са близо до изтощението заради голямата горещина и липса на вода. Използвайки изкривено парче от меден обръч, той локализира извор на сто ядра [91 м] от щабквартирата на дивизията. Този извор осигурява 2000 галона [9080 литра] чиста вода на час. През следващата седмица сапьорът Кели намира 32 кладенеца, които дават достатъчно вода, за да се осигури на всеки от стоте хиляди мъже по галон [4.54 л] вода на ден. През 30-те години италианската армия използва радиестезисти, за да търсят вода по време на Турската си кампания. Генерал Патън използва радиестезист, за да открие вода в Мароко, тъй като германците са разрушили съществуващите кладенци. Имам приятел, който успешно е търсил вода със закачалки за дрехи, извити под формата на буквата L, по време на Виетнамската война. Той първоначално бил скептичен, но станал твърдо вярващ, след като опитал лично.
В броя от 13 октомври 1967 г. на New York Times има заглавие: „Радиестезисти идентифицират вражески тунели“. Тази статия описва как военноморските сили използват две закачалки, всяка извита под формата на L, за да откриват скрити тунели. Луис Матейша, земемер и радиестезист, предлага услугите си безплатно на американската армия. След като го проверяват, най-накрая го изпращат във Виетнам, за да научи на метода си морските пехотинци от ІІ Баталион, V военноморски полк. Методите му първоначално се разглеждат със скептицизъм, както пише The Observer – седмичният вестник на американските сили във Виетнам, в броя си от 13 март 1967 г. Същевременно „Теленото кормило на Матейша“, както го наричат морските пехотинци, върши работа. Статията в The Observer съобщава за успехите на редник Дон Р. Стейнър още първия път, когато го използвал. Пръчките се отдалечили една от друга, докато той минавал покрай виетнамска колиба. Вътре в нея пехотинците открили тунел, който водел до семейния бункер, намиращ се директно под мястото, на което стоял Стейнър, когато пръчките реагирали.
Кралското училище по военни инженерни науки в Чатъм, Англия, може би има най-голямата колекция на света от материали за радиестезията и от време на време осигурява демонстрации за посещаващи го скептици. Тези неофициални тестове са неизменно успешни, но училището няма особен успех в доказването на реалността на радиестезията в организирани научни експерименти.
Независимо от това един кралски инженер е отговорен за един от най-съществените радиестезийни успехи в по-ново време. През 1952 г. полковник Хари Гратън е отговорен за изграждането на нова щабквартира за британската армия в Мьонхен Гладбах, Германия. Щабквартирата трябвало да побира поне девет хиляди души, което означава, че полковник Гратън трябва да открие поне 750 хиляди галона [3 405 000 л] вода дневно. За съжаление водата не достига. Германците използват вода, която е алкална и твърда и би било много скъпо, ако британците я купуват. Полковник Гратън знае, че богато семейство в областта вади много по-мека вода от собствения си кладенец.
Полковникът започва, като търси съвет от геолози и изкопава няколко пробни кладенци, които не дават нищо. Независимо от инженерното си образование, полковник Гратън бил експериментирал с радиестезия в миналото и решава да опита отново. Той открива, че може да използва радиестезия, докато язди или шофира колата с еднаква лекота и както когато ходи пеша. Постепенно очертава тридесет квадратни мили в района, съдържащи чиста, мека вода. Кладенците, изкопани в тази област, дават повече от един милион галона [4 546 000 л] вода дневно и продължават да го правят повече от четиридесет години по-късно.
Съветската армия също е използвала радиестезисти и дори е провеждала курсове по темата с по 200 войници в курс.
Радиестезистите са се оказали също толкова полезни и след като войната е свършила. Абат Були успява да открие заровени снаряди след Първата световна война и да възстанови огромни площи опустошена от войната земя, за да бъде обработвана. Между другото, той успява да определи и кои снаряди са германски и кои принадлежат на Съюзниците.
За съжаление липсата на успех, която радиестезистите имат в научните експерименти, води до голям скептицизъм. Том Грейвс издига хипотезата, че радиестезията работи, когато има „нужда“ да е успешна. Тази „нужда“ не присъства в научния експеримент.
Всъщност не всички контролирани тестове са пълен провал. В автобиографията си, публикувана през 1798 г., Артър Янг пише за тест, проведен от сър Джоузеф Банкс с капитан Хор, прочут радиестезист. Макар Банкс да смята, че Хор се е провалил в един от тестовете, Янг пише: „В четирите опита, които наблюдавах и за които знаех, че той не може да е запознат с посоката на тръбите, той напълно успя“.
По-убедителен тест върху радиестезията е проведен от френския биолог Арман Вире през 1913 г. Вире има лаборатория в катакомбите под Париж, където провежда експерименти върху животни, които живеят под земята. Първоначално той е пълен скептик. В книгата си пише: „Всичко, което е свързано с радиестезията, ми изглежда напълно абсурдно и неоправдано“.
Географът Анри Маже го моли да проведе някои тестове за Втория конгрес по експериментална психология. Маже обяснява, че е скъпо да се сондира за вода, но Вире лесно би могъл да уреди тестове с познанията си за подземните пещери. От 2000 години под Париж е била прокопана огромна мрежа от подземни кариери. Вире се съгласява.
Той моли радиестезисти да отиват пред Портата Домеснил в осем часа следващия четвъртък. Областта, която има предвид, била огромна ливада, разделена от чакълени пътища. Няма индикации за разкопките, които се намирали на 16 до 20 метра под земята.
За огромна изненада на Вире всички радиестезисти имат успех. Всички му казват точната дълбочина на изкопните работи. Мосю Пробс сочи шестнадесет точки на земята, за да се маркират три квадрата и един правоъгълник. Той дори успява да посочи колоните, които са били поставени, за да се предотвратят хлътвания.
Абат Алексис Мерме го обърква още повече. Той не само че посочва всички тунели и пространства, за които Вире знае, но и едно, което било неизвестно на всички. Мерме освен това е тестиран за способността си да определя кога тече вода по тръба, намираща се на 9 метра под земята. Мерме е в състояние незабавно да каже кога водата започва да тече, но е малко по-бавен в определянето кога тя отново е спряна. Вире пак е впечатлен, осъзнавайки, че малко количество продължава да тече известно време, преди кранчето да е спряно.
Вире, принуден да признае, че радиестезията е реална, започва да я изучава по-задълбочено и става отличен защитник по темата. Освен това става и добър радиестезист.
По една случайност на същия конгрес Жозеф Матьо иска да бъде тестиран за нещо, за което никой преди това не е чувал. Той твърди, че може да търси вода, използвайки карта и махало. Успешно преминава теста и става първият радиестезист, използващ карта, документиран в историята.
През цялата история има много видни мъже и жени, които са били имащи успех радиестезисти. Леонардо да Винчи, Робърт Бойл, сър Исак Нютон, Лойд Джордж, Томас А. Едисон и д-р А. Айнщайн са само някои от тях.
Може би защото винаги е било част от европейския живот, търсенето на вода с помощта на лескова пръчка е по-прието там. Учените несъмнено са скептични. Едно изследване на радиестезията на UNESCO от 1953 г., проведено от водещи европейски учени, стига до заключението, че „няма съмнение, че тя (радиестезията) е факт“. Институтът по техническа физика към Холандския национален изследователски съвет приема радиестезията, а Академията на науките във Франция обявява: „невъзможно е да се отрече съществуването на тази сила, макар че природата Ј не може да се определи“.
Споровете продължават, като от двете страни на оградата стоят ерудирани хора. Някои отлични книги и статии по темата са написани от скептици, но за съжаление има и много, написани от хора, които не са подготвени да оставят настрана неверието за достатъчно дълго време, за да се отнесат справедливо с радиестезията.
