Призраци от миналото - Холис, Джеймс

Цитати:

Но аз съм склонен да мисля, че всички ние сме призраци… в нас живеят не само нещата, които сме наследили от бащите и майките си, но и всякакви стари, мъртви идеи и стари, мъртви вярвания, такива неща. Те всъщност не живеят вътре в нас, но са пуснали корени там и не можем да се отървем от тях.

Ние неизбежно сме заставени да свидетелстваме, че настоящият момент е изпълнен от миналото, тласкан от неговите императиви, предписания и забрани. Ние или го повтаряме, като служим на това послание, или се опитваме да избягаме от него, или сме развили несъзнавани „планове за лечение“ за него. Във всеки случай миналото определя, поне докато не бъде изведено в пълната светлина на съзнанието.

Азът ни е крехък сал по огромното море, въпреки че отделните ни биографии плават сред отломките на истории, които не са нашите.

Но изборите ни отразяват ценностите ни и предполагаемите отговори на тези въпроси, независимо дали ние ги съзнаваме или не. Да бъдем по-съзнателни е както призоваване, така и задължение.

Миналото не е мъртво; то дори не е минало. И това, на което се съпротивляваме, ще упорства – като преследване.

Ние трябва да мислим за цялостната личност като за енергиен източник, който се „превръща в себе си“ и за нашите истории като за „случващи се в истории“ чрез нас. Нашият Аз, служейки на разбирането и на нуждата от контрол, превръща съставните процеси в живота в съществителни имена. Ние безразсъдно превръщаме дори „боговете“ в съществителни, в обекти „там горе“, които гледат надолу, вместо в метафори за автономните и тайнствени енергии на вселената.

Ние всички имаме комплекси, защото имаме история.

Не служим ли всички ние на такива остатъчни спотаени „божества“? Не служим ли на призрачни присъствия, първични комплекси, предупреждения от духове, ефимерни явления, които ни свързват с миналото ни? Не се ли молим на олтара на мъртвите всеки ден и дали това несъзнавано робство не стеснява размаха на живота, който иначе бихме могли да живеем?

И така, каква е „истинската“ история на нашия живот? Всички ли са истински или всички са недействителни, условни? Има ги историите, които ние си разказваме, и историите, които разказваме на другите. Някои от тях може дори да са верни. Но какви са историите, които се разказват в нашия всекидневен живот, и кои са тези, които в голяма степен или изцяло не съзнаваме? Кои са историите, които представляват нашите рационализации, нашите защити, историите, в които оставаме затънали като мухи в мед?

Всяка неразказана история е присъстващо несъзнавано. Присъстващото несъзнавано е история, която настоява да бъде разказана и се прелива в нашите биографии… Това, което лежи несъзнавано и неразказано в нашите истории, се изтърсва в света чрез действията, които ние предприемаме, без значение дали са съзнателни. Сянката, която се влачи зад всеки от нас, е неразказаната история, която по принуда става колективната неразказана история на света.

Твърде много от модерната психология и почти всичко от популярната психология, която човек може да намери в разните ток шоута и по рафтовете с книги, е забравило душата. Изискването да върнем душата в психологията ни задължава да навлезем във вътрешния живот, за да разберем и да подредим по-добре външния живот.

Истината нарушава спокойствието.

Животът ни дарява две неща: един миг във времето и съзнанието за неговата краткотрайност. Съответно ние дължим на живота две неща: един пълноценно изживян живот и връщане на този дар в края му.

Настоящият момент винаги е като листо на водна лилия, което плава върху огромен океан от афект.

Комплексите като такива не са нито добри, нито лоши. Това, което има значение, е как те се разиграват в нашия живот. Или съвсем прагматично казано, какво ни карат да правим или какво не допускат да направим?

Истинските битки в живота ни почти винаги са вътрешни.

Ние пътуваме с куфарите си, пълни с история, и там, точно под бельото и чорапите, историята чака да се прояви в новата обстановка… Ние не сме нашата история; в крайна сметка ние сме това, което иска да влезе в света чрез нас, макар че голяма грешка е да подценяваме властта на тази история като невидимия играч в изборите на всекидневието.

У всеки от нас има вътрешна Медуза Горгона, която ни превръща в камък, когато се втренчим в безмилостния й поглед.

Ние всички имаме отделни животи, отделни пътувания, отделни съдби, и не служим на онези, които сме изгубили, като изоставим или саботираме нашите призиви към живот.

Цената на обременяващото минало е вината, а цената на несигурното бъдеще е тревожността.

Има едно огромно морално зло, което се случва навсякъде около нас. Ние участваме в повечето случаи пасивно в дискриминация от всякакъв вид и включваме на други канали, когато мрачната реалност на света започне да се процежда в удобните ни дневни. Очакваме другите да се погрижат за тази пълзяща отрова вместо нас; но избираме представители, които са нарцистично тласкани от собствения си интерес и от корпоративните четиримесечни отчети и които ни помагат да избегнем чудовищното в сърцевината ни: гладните в земите на изобилието, експлоатираните в демокрацията, милионите, които живеят на ръба на оцеляването. Нашата технология ни помага да притъпим усещанията и да отвлечем вниманието си.

Няма нищо лошо в това да се страхуваш – човешко е. Но е погрешно да живееш живот, управляван от страха.

Все пак въпреки всичко ние трябва да останем виновни същества – по необходимост. Без гибелния дар на вината, без баласт, лесно бихме могли да се отнесем в облаците на нарцисизма и наивността. Вината може да унищожава, както знаем, но може и да доведе до по-диференцирана осъзнатост.

Когато си спомним, че невидимият свят не само е действителен, но и движи видимия свят, за който Азът ни си мисли, че е истински, ние можем да намерим някаква съзнателна перспектива.

Предателството на собствените ни души е с нас от толкова отдавна, че често забравяме, че имаме душа.

Кой ли в днешно време вярва, че има душа? На мястото на старите богове вместо това разчитаме на материализма, хедонизма, нарцисизма и забавлението, за да изкараме до сутринта… В този вакуум масовите идеологии и личните болкоуспокояващи по естествен път запълват бързо бездната, защото нашият биологичен вид трудно толерира двусмислеността или несигурността. Всички ние сме забравили това, което нашите предполагаеми светци, мистици и пророчески гласове са твърдели толкова сериозно: че ако изчакаме тъмнината, тя просветлява; ако понесем мълчанието, то говори. Търсим от другите да поправят всичко това вместо нас, а те ни провалят, защото сме поискали от тях твърде много, защото те самите са съсипани и защото сме пренебрегнали и дори сме избягали от собствените си ресурси. Нищо чудно, че намираме за толкова трудно да обичаме другите, когато рядко сме се научили да обичаме себе си по начин, който да не служи нито на нарцисизма, нито на самоотричането.

Колко страшно може да се окаже да заключа, че всъщност съм сам пред този призив към личното осъзнаване, че не мога да продължа да обвинявам другите за това, което ми се е случило, че наистина съм на въжето, опънато над бездната, като правя избори всеки ден, и че съм истински и безвъзвратно отговорен за живота си. Тогава ще трябва да порасна, да остана гол пред тази огромна и жестока вселена и да пристъпя към огромността на това пътуване – моето пътуване.

Ние прогресивно пренебрегваме голямото вътре в нас.

В настоящето повечето правителства, религиозни институции и привилегировани лица вече не управляват според божествен декрет, а заради съгласието (или плахостта, или мързела) на управляваните.

Семействата са най-здравословни, когато служат за отправна точка на всеки един човек по пътя му към отделното му пътуване; най-патогенни са, когато този проект е саботиран от най-нуждаещите се в нарцистично отношение членове или от колективната плахост на другите да пораснат, да заживеят и да тръгнат на своите отделни пътувания.

Всички ние кървим отнякъде заради назъбените краища на недовършените неща в живота.

Азът е притеснен от идеята за провал, но душата приветства такъв провал на Аза и разширяването, което идва от все по-големите предизвикателства.