Прашинки в слънчевия лъч/Motes in the Sunbeam - Людмила Балабанова

“Прашинки в слънчевия лъч” е петата поетична книга на Людмила Балабанова и втората с хайку.
Ето какво споделя авторката за писането на хайку, за поезията въобще:
„Обикновено нашият подход към нещата е от формата към същността. Мисля, че аз стигнах до хайку по обратния път – от същността до формата. Винаги съм харесвала стихове, които си служат пестеливо с думите и в които нещата не се назовават. В такава поезия думите сякаш си поставят за цел да доведат читателя до състояние, в което интуитивно, с някакво вътрешно “сетиво на душата”, той да стигне до свое собствено прозрение. За такива стихотворения са характерни големите, празни пространства между думите и между образите, в които ехото отеква различно за всеки читател. Често има едно “отместване” в потока на мисли, така че връзката между двете части не може да бъде възстановена по пътя на логиката, а само с помощта на интуицията. В предговора към първата ми книга поетът Иван Метадиев е написал: “...налице е една поезия “против правилата” – насочена отвъд видимостта на формите и тривиалността на представите... Стихът няма за цел да се п о к а ж е или да “казва”, колкото да ни доведе до нещо неизразимо, да ни освободи за неизразимото... Без съмнение, тук ролята на интуицията за единството на стиха може да се окаже от решаващо значение... Такъв подход предполага (и дори изисква) една предварителна освободеност на читателя от каквито и да били предразсъдъци за това “какво е поезията”. Понеже поезията не е н е щ о, тя просто Е.”

Всичко написано може да се отнесе до същността на хайку. Оттук до формата на тристишията пътят е съвсем кратък и естествен. Самата форма не създава никакви затруднения. По-скоро именно еднообразната форма, която е и много лесна за подражаване, е голямото предизвикателство в хайку. Необходими са много повече качества, за да се открои нещо под задължителната “униформа”. Под нея се крие огромно разнообразие от стилове и използвани техники. Харесвам изящните и дълбоки хайку стихотворения, в които няма нито прекалена прозаизация, нито псевдопоетична украса.”