Погрешно информирани! - Ерих Фон Деникен
B тaзи книгa Еpих фoн Деникен демoнстpиpa oбективнoст, aнaлизиpa стapaтелнo дpевни текстoве и пpеoбpъщa миpoгледa нa слисaния читaтел: чoвешкaтa пpaистopия е мнoгo пo-paзличнa oт тoвa, кoетo ни съoбщaвaт pелигиите, a дoкaзaтелствaтa сa безупpечни.Кoи "небесни пaзaчи" се снoшaвaт с чoвешките децa пpеди хилядoлетия? Кoй е Енoх, oтведен нa небетo с "гopящa кoлесницa"? Кoй се кpие зaд "пaднaлия aнгел" и кoи сa apхaнгелите Bpевoел, Беpтил и Уpиел, кoитo пoднaсят нa Енoх "тpъстикoвo пеpo зa бъpзo писaне" и тoй зaписвa пoд диктoвкaтa им aстpoнoмически книги? Кoй е "Hегoвo Bеличествo", пoздpaвявaщ Енoх "личнo с глaсa си" и нaкpaя пpедизвиквaщ т. нap. "пoтoп"? Къде сa нaписaните oт Енoх книги?
Деникен ни пpипoмня зaгaдъчнa истopия, кoятo е paзкaзвaл oще пpеди 35 г. B пещеpнa системa в Еквaдop би тpябвaлo дa съществувa скpитa библиoтекa с oгpoмнo кoличествo метaлни фoлиa. Истинскo ли е тoвa нечувaнo бoгaтствo? "Без съмнение, ДA", пpедпoлaгa aвтopът и гo дoкaзвa с ясни и недвусмислени съпoстaвки нa текстoве: фенoменaлнaтa "метaлнa библиoтекa" е oбвъpзaнa с безследнo изчезнaлите книги нa Енoх и pелигиятa нa мopмoните, кoитo oт стoлетия я издиpвaт, зaщoтo съдъpжa "взpивooпaснaтa" истopия нa пpедците им.
"Haближaвa кopеннa пpoмянa, кoятo пoлитици, сaмoдoвoлни учени и слaдникaвo-тъpжествени pелигиoзни вoдaчи ще oпитaт дa пpедoтвpaтят, нo нямa дa успеят. Cpещу мисълтa нямa вaксинa; тя не пoзнaвa гpaници и цензуpa."
Еpих фoн Деникен
Съдържание
Тайнствени книги......................
Разобличаване на разобличителите...........
Естествена наука в Наска...........................
Източници на изображенията.....................
Послеслов................................................
Тайнствени книги
Малката ми анкета продължи едва няколко дни. Започнах със съпругата ми – най-добрата от всички – и продължих в офиса. На всички задавах един и същ въпрос. След това позвъних на няколко роднини и се осмелих – станах по-дързък – да се обърна към напълно непознати в ресторанта. „Извинете, може ли да Ви задам един въпрос?” Бях учтив – хората също, макар че неколцина от гостите сбръчкаха чело и се питаха: Какво иска този? Впоследствие разпитах сто човека. Това беше достатъчно.
„Чували ли сте за „Ръкописът на Войнич””?
„За к-о-е?”
Точно един от сто човека можеше да каже нещо по въпроса, макар и не дотам интелигентно. Ръкописът на Войнич? Нямаше ли нещо за това в немското списание РМ1? Войнич? Това таен код от Втората световна война ли е? Тайно общество? Войнич? Войнич? В интернет при изписване на www.voynich.nu се появяват безбройни страници във връзка с ръкописа на Войнич с всевъзможни препратки. Относно Ръкописа на Войнич се появяват стотици научни студии, създадени от учени и лаици, както и книги, начело с тази на британците Кенеди и Чърчил: Der Voynich Code2. Тя съдържа цялата история на този загадъчен, смахнат ръкопис, включително всички спекулации и опити за разшифроване.
Всъщност за Ръкописа на Войнич вече всичко е изписано и няма особен смисъл от преповтаряне на чуждите проучвания. Въпреки това остават „бели петна” в световната карта на познанието, около препратките в литературата за Ръкописа на Войнич, които неслучайно срещнах. Нашето мислене – поне така смятаме – е винаги логично и просветено. В действителност ние сме като стиховете на гигантска книга, от която не знаем първите 4 000 страници. Живеем в една страница от книгата. Не изказваме предположения за цялостната композиция, богатството на езика и дори азбуката. Съвременният разум не приема този от миналото. И затова се обръщам към хората, останали интелигентни, превърнали се сами в академици. Няма да представям на читателите си стоте хора, които разпитах. Затова предлагам кратък очерк за тайнствения Ръкопис на Войнич.
На 31. ноември 1865 г. госпожа Войнич ражда момче в село Телши, близо до гр. Ковно в Литва. Малкото му име предполагаемо е било „Михал”, откъдето по-късно произлиза „Михаел”, а след това той сам се нарича Вилфред. Бащата на Вифред е бил служител в някоя от институциите на местните власти. След основното училище младият Вилфред следва химия в Московския университет и става аптекар. Той се ангажира политически с полското национално движение, борещо се за освобождение от руснаците. Присъединява се към групата на младите активисти, които се опитват да спасят двама съратници от екзекуция. Това довежда до залавянето на 20-годишния Вилфред и той попада в единична килия във Варшавския затвор. През лятото на 1887 г. трябва да бъде депортиран в Сибир, но някакси успява да избяга – никой не знае по кои обиколни пътища. Три години по-късно той се появява в Лондон.
Там, в предградието Чизуик, става част от една доста фанатична войскова част от англичани и изгнаници руснаци, настроени срещу царската власт и издаващи списанието Free Russia. Вилфред Войнич продава революционното списание на улицата и успява с помощта на приятелката си Етел Бол да стане управител на малка книжарница.
Вилфред Войнич води вълнуващ живот, с поредица от върхове и падения и винаги с много малко финансови средства. Семейство Войнич внася нелегално забранени книги в Русия – причината Вилфред непрекъсното да се опасява да не стане жертва на политически атентат. Той сменя периодично името си в зависимост в коя страна е и към коя обществена прослойка се причислява. В Лондон Вилфред Войнич открива антикварна книжарница и започва да изкупува стари ръкописи и книги. Магазинът му е приличал по-скоро на неописуем безпорядък от екзотични ръкописи от различни столетия. За откритието на „най-тайната книга на света” Вилфред Войнич съобщава лично, че я е намерил през 1912 г. в стар замък в Южна Европа3. Богато изрисуваният ръкопис се е намирал в изоставена ракла. Цялостното произведение е изписано върху пергамент с многобройни рисунки и се предполага, че е от втората половина на 13 в.
Оттогава това нечетливо произведение е наречено Ръкописът на Войнич. (Изображения 1–5.)
След смъртта му става ясно (той умира на 19. март 1931 г.), че твърдението му за откриването на ръкописа в „стар замък” е лъжа.
Изображение 1
Изображение 2
Вилфред оставя в наследство ръкописа на жена си Етел и секретарката си Ан Нил. След смъртта на Етел ръкописът става собственост на Ан Нил, което е потвърдено в нейно писмо, публикувано едва след смъртта й, обясняващо, че Вилфред намира тайнственият ръкопис през 1912 г. при свой някогашен колега йезуит от Фраскати (Италия), във вила Мандрагона. Тази вила в миналото е била институт за обучение на йезуити и притежава значителна колекция от стари ръкописи от Collegium Romanum. През 1870 г. йезуитите се страхуват, че войниците на Виктор Емануил могат да ограбят библиотеката. Колекцията попада във вила Мандрагона във Фраскати северно от Рим, където Вилфред Войнич претърсва през 1912 г. прочутата стара ракла с Ръкописа на Войнич.
Изображение 3
В този момент йезуитите се нуждаят от средства, за да ремонтират порутената вила. Водачите им незабавно предлагат на изпечения книжар от Лондон пожълтелите ръкописи от раклата. Войнич купува 30 стари тома и находчивите йезуити дори не предполагат какво съкровище им се изплъзва.
Изображение 4
Куриозните многоцветни прегаменти в тежката, тъмнокафява матово лакирана ракла веднага правят впечатление на набитото око на Вилфред Войнич, през който са минали купчини древни текстове. Истински го привлича едно писмо, което намира между корицата и първата страница. Това писание на латински произлиза от господин Johannes Marcus Marci von Cronland от Прага, датирано на 19. август 1666 г. В писмото, адресирано до неговия приятел Атанасиус Кирхнер, Марси отбелязва, че то ще му бъде изпратено чрез произведение, което не може да бъде разчетено от никой. Ако изобщо някой успее да го разкодира, това би бил само той, Атанасиус. За произхода на нечетимия ръкопис Марси пише4:
Изображение 5.
„Д-р Рафаел, учител по бохемски език в двора на Фердинанд Трети, тогава крал на Бохемия, ми съобщи, че книгата принадлежи на кайзер Рудолф, платил на приносителя й 600 дуката. Той смята, че авторът й е Роджър Бейкън.” Историята става сложна и заплетена.
Кайзер Рудолф Втори, който идва на престола през 1576 г., е меланхолик, измъчван от съмнения и илюзорни представи, с удоволствие се вслушва в астролозите и магьосници и ги подкрепя финансово. По това време Прага, столица и резиденция на Рудолф, е място на тайни общества, алхимици и окултисти. В Прага изкуственият човек Голем е обект на възхищение, а апокалипсът, „тайното откровение”, следвано от четирите евангелиета на Новия завет са тема на деня. Ръкописът на Войнич е малко преди началото на Тридесетгодишната война в двора на Рудолф Втори. Със съжаление, Марси отбелязва в писмото си до Атанасиус, че кайзер Рудолф Втори счита за автор на ръкописа Роджър Бейкън.
Горещата следа вероятно значително е въодушевила Вилфред Войнич, защото по това време Роджър Бейкън (неизвестна година на раждане – 1294) е считан за универсален гений. Бейкън следва в Оксфорд и преподава философия в Париж. Създава множество обширни произведения като Opus maius, Opus minus, Opus tertium, както и феноменална енциклопедия. Бейкън изпреварва значително времето си, пише за корабите на бъдещето, които няма да се движат с гребане, а ще могат да се управляват от един-единствен човек, и за бойни машини, задвижвани от само себе си с невъобразима сила. Дори с летенето Бейкън е наясно още през 1256 г.5:
„Биха могли да се произвеждат летателни апарати (instrumenta volandi) … те са създавани още преди време и е ясно, че хората ще имат инструменти за летене.”
Бейкън, който критикува моралния авторитет на църквата, живее в опасна епоха. След последното си произведение Compendium studii Theologiae получава титлата doctor mirabilis заради езиковите си и научни постижения. Очевидно, за да хармонизира себе си постъпва и във Францисканския орден, но скоро възникват противоречия с висшестоящите над него и принудително е затворен в манастир.
Би ли могъл същият Роджър Бейкън да е създател на Ръкописа на Войнич? Доказателства за това липсват, но теорията не бива да се отхвърля напълно. Книга с мащабите на Ръкописа на Войнич би затруднила дори Роджър Бейкън. Накрая, става въпрос за съвършено нова писменост, противоречаща на всяка логика, както и за цветни изображения на цветя и инструменти, несъществуващи на Земята. От друга страна, Роджър Бейкън би трябвало да е имал достъп до древни писмености, в противен случай не би могъл така обширно да разгледа античните летателни апарати в научната си студия относно „тайните изкуства”5. Такъв вид летателни апарати са споменавани в древните съчинения.
За китайския владетел Ch’eng T’ang се съобщава в аналите, че е притежавал „летящи колесници”6, които обаче не са произвеждани в негов „сервиз”, а от далечен народ, носещ името Chi-Kung. Този народ живее на 40 000 Li „от другата страна на нефритената порта”. Където и да е това, разстоянието трябва да е повече от обиколката на половината земно кълбо, защото “Li”, според древните мерни единици, отговаря на 644,40 метра. 40 000 Li са над 25 000 км. Буквално за народа Chi-Kung е написано: „Те могат да произвеждат летящи колесници, които при благоприятна посока на вятъра изминават значителни разстояния. По времето на T’ang (около 1769 г. пр. Хр.) западният вятър донася една такава колесница до Jütschou (Honan), където T’ang я сваля на земята, защото иска народът му да я види.”
Китайският хронист Kuo p’o (270–324 сл. Хр.) посяга към аналите на предците си и съобщава: „Сръчните изработки на народа Chi-Kung са удивителни. Те напрягат мисълта си и заедно с вятъра изобретяват летящи колесници, които се издигат и снишават в зависимост от желаната посока и превозват посетителите на T’ang.”
За „китайските” летателни апарати, които днес изплуват в съзнанието ни, има запазени чертежи и стенописи. Император Ch’eng T’ang укрива античните самолети от своите поданици. Неговият „началник–инженер” Ki Kung Shi успява дори да създаде небесна колесница. По-късно летящото чудовище е унищожено, за да се запази тайната завинаги. Разоръжаване в древен Китай! В произведението си Schang hai tisching хронистът Kuo p’o разказва множество случки от онази епоха7. В него описва не само летящи колесници, но и летящи велосипеди.
