Пилгрим (ново издание) - Финдли, Тимъти

На 15 април 1912 година Пилгрим е приет в психиатричната клиника Бургхьолцли в Цюрих, Швейцария, след поредния неуспешен опит да се самоубие. Така започва значимата борба на психика и душа между Юнг, известният мистичен изследовател на духа, и Пилгрим – човекът, който не може да умре и чието несъзнавано е изгравирано с мириади страдания и надежди от безбройните съществувания и времена, които е обитавал.

В Пилгрим можем да се възхищаваме на много неща. Това е роман с историческа широта и големи идеи. Той е енергичен. Пълен с открития и прозрения (особено в областта на юнгианската анализа) и пленяващи въображаеми екскурзии, при които се използват реални исторически събития или личности… Романът е впечатляващ и пленяващ, една басня от края на века и пророчество от един от нашите най-оригинални писатели.

Бил Ричардсън, писател и журналист от Ванкувър.

В тази книга има всичко. Финдли изключително задълбочено е проучвал живота на К. Г. Юнг и този в психиатриите, взаимоотношения между лекари и пациенти, психиатричната проблематика. Невероятно добре изгражда характери. Романът е истински фантастичен трилър, който те провокира към размисъл и те разтърсва в известен смисъл завинаги…

Д-р Марина Бояджиева, психиатър и преводач, България

Цитати:

***
Аз съм живял много пъти, доктор Юнг. Кой знае – може би като Леда съм бил майка на Елена – или като Ана майка на Мария… Бях и сакат овчар в робство на Света Тереза от Авила; ирландско конярче и майстор на цветни стъкла в Шартр… Стоях върху укрепленията на Троя и бях свидетел на смъртта на Хектор. Видях първото представление на Хамлет и последното на Молиер, актьора. Бях приятел на Оскар Уайлд и враг на Леонардо… Аз съм и мъж, и жена. Нямам възраст и не мога да умра.

***
И така, ангелите миришат на лимони, нали? Добре, до­бре, добре. Миришат на лимони, а мястото, откъдето излизат крилете, Бог е белязал с пеперуда – точно между плешките.

***
–        Има степени на лудост, разбира се. Аз открих следи в самия себе си, признавам. – Той махна с ръка. – Но лудостта е силен звяр и не може да бъде уловена в теории. С времето се научих не само да не вярвам на теории, но и активно да им се противопоставям. Фактите са важни. И ние разполагаме само с фактите за всяка индивидуална лудост. Общите теории за лудостта се разкриват като се разкрива истинската є природа във всеки пациент, един по един по един. Моята собствена лудост се измерва в скоби – както всяка лудост. И поради това, аз се научих не само да се справям с нея, но и да живея с нея. И което е най-важно, да функционирам въпреки нейното наличие. Тя е моя – моя собствена и само моя. Това, което е станало в случая на г-н Пилгрим, е че той вече не може да функционира – и дали се дължи на лудост или на някаква друга причина, трябва тепърва да се установи.

***
Все същата стара история. Никой не може да види враговете ти освен ти самият, и всички врагове, които виждаш, си ти самият.

***
Всъщност, каза тя на фрау Ементал един ден миналото лято, когато чистеха грах, именно детето в Карл Густав го води до гениалност. Той вижда, мечтае и се удивлява така, както само дете може – без капчица съмнение. Каквото знае, знае. Каквото не знае, знае, че не знае. Това е сигурен знак за гениалност: да не се плашиш от собственото си незнание.

***
Макар че всичките Му последователи си бяха заминали, Бог все още беше някъде там на площада – все още с просешката чинийка, все още с кандилницата, която се люшкаше пред лицата на спящите: Събудете се! Събудете се! Внимавайте! Въпреки че църквата Му беше тъмна, Той беше навсякъде, отзвуци от Неговата литургия все още отекваха във въздуха. Защото толкова обичах света, че дадох единствения Си любим Син, за да ви нахраня. Яжте от неговата плът и пийте от неговата кръв… 

***
Има хора, чието преживяване на живота е толкова различно от нашето собствено, че ги наричаме луди. За чисто удобство. Наричаме ги така, за да се освободим от поемането на отговорност за тяхното място в човешката общност. И затова ги изпращаме в приюти, затваряме ги, за да не се виждат и чуват, зад заключени врати. Но за тях няма разлика между това, което ние смятаме за сънища и кошмари, и света, в който протича всекидневният им живот. Това, което ние наричаме видения и ги отнасяме към мистиката – чудесата на Христос – животът на Светиите – апокалиптичните откровения на Йоан, – за тях са съдържание на обикновен, всекидневен опит. Според тях може да има святост в дървета и жаби, живи богове в огъня и водата и глас във вихрушката, към който, ако само се вслушаме, те ще насочат вниманието ни. Такива са условията, при които съществуват тези, които страдат от деменция. Те не живеят в “други светове”, а в едно измерение на този свят, което ние от страх отказваме да приемем. 

***
Човек трябва да живее така, сякаш няма смърт. 

***
На всички оцелели трябва да се предложи спасение. 

***
Аз съм едно животно, помисли той. Едно животно, за което няма ловци. Няма хищници. Само да можеше да дойде някой с оръжие. Само ако някое още непознато животно се появеше от гората и ме погълнеше. Само да можеше боговете, които продължават да ме закрилят, да се откажат и да се спрат на някого другиго – който и да е той. Само ако можеха реките да придойдат и да ме удавят, а планините да паднат и да ме затрупат. Ако само животът не беше толкова устойчив. Ако можеше само да си отиде. 

***
Не е чудно, че боговете са си отишли, помисли си той. Ние ги изгонихме. Някога всяко дърво тук беше свещено – всяко дърво и всеки стрък трева, и всяка бучка пръст. Самите камъни бяха свети и всичко живо, все едно колко малко или голямо… всеки слон и всяка мравка – всеки мъж и всяка жена. Всичко беше свято. Всичко – морето – небето – слънцето – луната – вятърът – дъждът – най-хубавият и най-лошият ден… Всичко си е отишло и само един глух Господ, който не може да вижда, остава, претендирайки, че цялото съзидание е Негово. Ако хората вложеха една стотна от привързаността си към този Бог в живите братя и сестри, сред които живеят, щяхме да имаме шанс да оцелеем. А както е тръгнало…

***
Колективно несъзнавано на човечеството, термин, който, вярвам, сте измислили сам. Съвсем ясно е, хер д-р Кретен, отговорът е да – защото аз съм живото доказателство за това. Аз присъствах на всеки обрат в съдбата на човечеството и както се опитвах да ви покажа, товарът на колективното несъзнавано за мен беше двойно непоносим, защото през цялото мое време човешката раса се отвръщаше от тежестта на собствените си предупреждения, от стойността на собственото си просвещение и от красотата на собствената си стойност.
Доказателството е очевидно. При всяка дадена възможност, ние отхвърляхме истината на нашата колективна памет и се връщахме отново в пламъците, сякаш огънят бе нашето единствено спасение.

***
Всички неща са вечни. Няма нищо, което да не е било.
Светът свършва всеки ден – и започва на следващия.

***
Това, което изисква животът от човека, е да живее отвъд неговото бреме.