Отговор на Йов - Юнг, К. Г.

За книгата:

През август 2009 г. в публично недостъпна част от архива на Макс Фриш в Цюрих е открит ръкописът на неизвестна дотогава творба на швейцарския автор – 184 страници, записани от Фриш на магнетофонна лента, а след това напечатани от секретарката му на пишеща машина. Авторът лично е написал на заглавната страница: „Дневник 3. От пролетта на 1982 г.“

По това време Макс Фриш живее в Ню Йорк с тогавашната си спътница Алис Лок-Кери, позната като „Лин“ от повестта „Монтаук“. На нея е посветен този трети дневник, чийто неочакван финал вероятно съвпада с раздялата на Фриш с американката през пролетта на 1983 г.

„Бележки за един трети дневник“ е смесица от моментни записки и по-дълги пасажи с размисли. Привидно бегло нахвърляните бележки са издигнати в ранг на литературно произведение: „В Америка има всичко освен отношение към трагичното.“

Цитати:
Смисълът и Духът на Христа са живи и разбираеми за нас и без чудеса. Чудесата апелират към разума единствено на тези, които не могат да схванат смисъла. Те са просто заместител на неразбраната действителност на духа.

Човек може да си представи Бог и като вечен поток на животворна активност, превръщаща се в безкрайно разнообразие от форми, и като вечно неподвижно, неизменно битие.

Аз отивам малко по-далеч и с риск да бъда заподозрян в психологизъм разглеждам и изказванията в Светото писание като изразяване на душата.

Не пиша като екзегет (какъвто не съм), а като лаик и лекар, комуто е било съдено да надникне дълбоко в душевния живот на много хора. Това, което изразявам, е преди всичко моето лично схващане, и все пак знам, че говоря едновременно и от името на мнозина, които са имали подобни преживявания.

начина, по който един образован и християнски възпитан човек от нашата епоха възприема и тълкува тъмната страна на Бога, която се разбулва в Книгата на Иов, и съответно как му въздейства това.

да се представи субективна реакция, за да може да се чуе един глас, който ще говори на мнозина, почувствали нещата по сходен начин, и ще изрази онзи потрес, който предизвиква неприкриваната с нищо гледка на дивотата и престъпността на божеството.

Както раната съответства на причинилото я оръжие, така и афектът отговаря на породилия го акт на насилие.

Може би най-великото у Иов е, че пред лицето на тази трудност той не започва да се съмнява в единството на Бога, а ясно разбира, че Бог Се намира в противоречие със Самия Себе Си, което е тотално до такава степен, че Иов е сигурен, че ще намери помощник и защитник в Бога срещу Бога. Колкото е сигурен в злото, толкова е сигурен и в доброто у Яхве. От човек, който ни причинява зло, не можем едновременно да очакваме да ни бъде помощник. Яхве обаче не е човек: Той е и двете – гонител и помощник в едно лице, и то така, че единият аспект е действителен в същата степен, в която и другият.

Яхве е твърде неосъзнат, за да бъде морален. Морал­ността предполага съзнание.

Той е всяко качество в неговата тоталност, следователно Той е и абсолютната справедливост, но и нейната противоположност, и то също така пълна.

Ала какво притежава човекът, което Бог няма? Поради своята незначителност, слабост и беззащитност спрямо Всемогъщия той притежава, както вече загатнахме, малко по-изострено съзнание, основаващо се на саморефлексията: за да оцелее, винаги трябва да съзнава своето безсилие спрямо Бога Вседържителя.

Иов проумява вътрешната антиномия на Бога и по този начин самата светлина на неговото познание добива божествена нуминозност.
Единственият упрек, който би могъл да му се отправи, е за оптимизма, благодарение на който вярва, че е възможно да се апелира към божествената справедливост.

Иов, тъй като е гледал на Бога като на нравствено същество. В Божието всемогъщество той никога не се е съмнявал, обаче свръх това се е надявал и на Неговата справедливост.

„Мъдрост е по-добро от сила” – казва Еклисиастът.

От съвършенството не произлиза нищо> – казват старите майсто­ри, докато в замяна на това състоянието на imperfectum <несъвършенство> носи в себе си зародиша на бъдещото подобрение. Перфекционизмът свършва винаги в задънена улица

Чрез прилагането на особени предпазни мерки Мария до известна степен се въздига в статуса на богиня, с което загубва всичките си човешки недостатъци: Тя не зачева Сина Си в грях както всички други майки и затова Той няма да бъде човек, а Бог. Никой досега – поне доколкото зная – не е забелязал, че по този начин се поставя под съмнение реалното ставане на Бога човек или се дава възможност да се приеме, че то се е осъществило само отчасти. И двамата, Майката и Синът, не са реални хора, а богове.

Отвъд съвършенството не започва никакъв друг път към бъдещето освен пътя за отстъпление назад

Какво значи религия без мит, след като религията – ако изобщо означава нещо – е именно функцията, която ни свързва с вечния мит?

митът не е фикция, а се състои от постоянно повтарящи се факти, които могат да се наблюдават винаги. Той се случва на човека и хората имат митични съдби, все едно че са древногръцки херои. Че животът на Христа е във висша степен мит, не доказва абсолютно нищо против Неговата фактичност; бих се изкушил дори да кажа – точно обратното, защото митичният характер на един живот изразява чисто и просто неговата общочовешка значимост.

разликата между дете и възрастен е неизмеримо по-малка, отколкото между Бог и Неговото творение, чиято нравствена слабост Той най-добре трябва да познава.

възможността Бог, Който от незапомнени времена наред с цялото Си великодушие понякога е изпадал в опустошителни пристъпи на гняв, внезапно да стане олицетворение на добро, напълно противоречи на здравия разум.

Христос се проявява като Посредник в две отношения: помага на човека срещу Бога и успокоява страха, изпитван пред това Същество. Той заема важното междинно положение между две трудно примирими крайности, Бог и човек.

Бог има ужасяващ двоен аспект: море от милост се сблъсква с изгарящо огнено езеро и светлината на любовта озарява една тъмна жарава, за която е казано: ardet non lucet – гори, но не свети. Ето вечното евангелие (в противоположност на преходното): може да обичаме Бога, но трябва да се боим от Него.

че Бог, сам в Своята божественост, не е блажен, но иска да се роди в душата на човека

Цялостната личност представлява целта на човека като цяло, а именно осъществяването на неговата цялостност и индивидуалност със или против волята му. Движещата сила на този процес е инстинктът, който се грижи всичко, което принадлежи към живота, да се влее в него, независимо от съгласието или несъгласието на субекта и независимо дали той съзнава или не съзнава онова, което се случва.

Психологизмът все още играе ролята на първобитно магическо мислене,

толкова често са ме питали дали вярвам, или не вярвам в съществува­нето на Бога, че започнах да изпитвам известни опасения дали мнението, че съм „психологист“, не е много по-разпростране­но, отколкото мисля. Това, което хората най-често не забеляз­ват или не могат да разберат, е обстоятелството, че аз смятам психиката за реалност. Хората вярват буквално само на физи­чески факти и по този начин трябва да стигнат до заключени­ето, че самият уран или най-малкото лабораторните апарати са създали бомбата. Това е абсурдно в същата степен, както и предположението, че една недействителна психика може да носи отговорност за това.

Този мета­физичен процес е известен в психологията на несъзнаваното като процес на индивидуация. Доколкото последният по пра­вило протича неосъзнато, така както се е осъществявал вина­ги, той не означава нищо повече, освен че жълъдът става дъб, телето – крава, а детето – възрастен.

ако човек познава едновременно и психоло­гията на несъзнаваното, и алхимията, ще остане изумен от паралелизма на символите им.

съвсем не е изключена възможността архетипът на целостността и сам по себе си да заема едно централно положение, което го доближа­ва до образа на Бога.

Сигурно вярата основателно показва на човек чрез очите и сърцето му безпределността и непостижимостта на Бога; но тя също учи за близостта, нещо повече – за непосредствеността на Бога, и точно тази близост, която трябва да бъде почувствана емпирично, не ще остане без значение за човека. Аз познавам действително само това, което действа върху мене.

Това, което най-сетне ме подтикна да напиша тази книга, бяха някои въпроси, които само споменах в моята книга Еон, особе­но проблемът за Христа като символичен образ и проблемът за антагонизма Христос – Антихрист, така както го намираме изобразен в традиционната символика на Рибите в зодиака.

Психологическият опит показва, че на всяко нещо, което наричаме „добро“, е противопоставе­но нещо „зло“, което е не по-малко субстанциално. Ако не съществуваше „злото“, всичко, което съществува, задължи­телно щеше да бъде „добро“. Според догмата нито „доброто“, нито „злото“ могат да водят началото си от човека, защото „злото“ в качеството си на един Божи син е съществувало преди човека.

Бог управлява света с дясна и с лява ръка. Дясната ръка означава Христос, а лявата – Сатана.

Ако християнството претендира да бъде монотеистична религия, то не може да мине без хипотезата, че противо­положностите са обединени в един Бог. А това поставя един сериозен религиозен проблем: проблема на Иов. Целта на книгата ми е да покаже историческото развитие на този проб­лем

Моята книга не цели да бъде нищо повече от питащия глас на един човек, който се осланя на размисъла, на вникването в проблема от страна на своите читатели.