Обещах да запомня. Разговори с Петър Увалиев - Бригита Йосифова
ВМЕСТО ПРЕДГОВОР
Ще разкажа за едно приятелство.
Изминаха четиринайсет години от смъртта на големия български интелектуалец Петър Увалиев. Настъпи време да споделя с други това, което необратимо ми липсва: Петър Увалиев да е жив и здрав, да ходи по улиците на Лондон, да заминава за България и да се завръща в Лондон с торба приказки. Да позвъни на вратата ми на улица „Уъдбастуик роуд“.
Постепенно, по пътя на спомените, дано успея да го доближа и до хора, които не са го познавали. И той, белоко сият, облечен в старомодния си зелен шлифер, с който метеше тротоара, с тънката си иронична усмивка на смуглото лице, с приказките си – да оживее за всички. Този шлифер наричах „филмов реквизит“. Петьо нарочно шеговито вдигаше яката му и заставаше с извърнати нагоре очи, ала Шарл Боайе.
Надявам се тези, които прочетат страниците на книгата, да опознаят поне малко този умен, весел, но често и тъжен човек. Може би ще запомнят името му с добро и с уважение. Ще разкажа за какво говорехме, къде скитахме, какви книги четяхме и какво горещо обсъждахме. Петър Увалиев живя и работи в Англия от 1947 г. Той постави повече от 25 пиеси на сцените на английските театри. В киното е работил с режисьорите Микеланджело Антониони и Карло Понти. Бил е личен приятел на Чарли Чаплин и дъщеря му Джералдин Чаплин. Работил е повече от 40 години за Би Би Си. Автор е на забележителна монография за художника Уилям Търнър. Канен е като гост-професор в английски и американски университети. Изнасял е доклади на много международни форуми по въпросите на модерната лингвистика.
Дълга, половинвековна раздяла от всичко родно. Безкраен низ години... Но броят им е само цифри и аритметика, колкото нелесни или твърде дълги да са били за него. Защото Петър Увалиев през всички тези десетилетия бе духовността на България в чужбина.
Винаги ме поразяваше голямото му съпричастие и интерес към нашето минало. Моят приятел не само беше образован и страшно начетен. (Та нали уж всички четем, всички сме книголюбци.) Беше родолюбец от друго, различно естество. Не обичаше родината сляпо, от привързаност към една къща, двор и няколко метра небе отгоре. Обичаше България без превръзка на очите. Може би така, както един син вижда и обича родителите си. Трябва да призная, че попивах неусетно големия урок. Стигнах дотам, че търсех и четях всяка книга, за която е ставало дума в разговорите. Не му казвах, просто четях. Исках да се катеря по неговата стълба. И да стигна поне долните рафтове на прочетената от
него библиотека...
ИВАН ТОДОРОВ
За тоя властелин на словата не просто думи, а цяла хубава книга е написала журналистката Бригита Йосифова – многолетна кореспондентка от Лондон и Москва на „Работническо дело“, „Литературен фронт“, „Труд“, „Отечествен фронт“.
Нарекла е труда си „Обещах да запомня“. Паметта, споменът са навсякъде в този том. Най-напред: в заглавието. После – в мотото. То е на Петър Увалиев и заслужава да бъде изтъкнато с отличаващ се шрифт:
„Паметта е дар Божи, който задължава. Само със спомени може да се отплатим на мъртвите, само споменът е по-силен от смъртта.“
А подир мотото идват споменните разкази – косвени и лични – на сладкодумеца за десетки хора, за десетки години. Журналисти и писатели, художници и архитекти. Театрали и кинематографисти. Философи и певци, артисти. И наши, и чуждестранни.
Ще посоча имената само на някои: Светослав Минков и Александър Жендов, Пенчо Славейков, Сирак Скитник и Георги Павлов (Павлето), Асен Разцветников и Асен Христофоров, Любомир Тенев и Стефан Продев...
А от тия извън България – Чарли Чаплин и дъщеря му Джералдин, Ромен Гари, Хорхе Луис Борхес и Уилям Търнър, Микеланджело Антониони и Едгар Алън По... Цялата книга е като чисто нощно небе, пищно огрято от словесните фойерверки на белокосия журналист, писател и дипломат.
Книгата е пир за гладния за знания. От опазеното и предаденото от Бригита Йосифова ще научим, че Петър Увалиев е братовчед със Светослав Минков. По-нататък – истината за брака му с журналистката Ивайла Вълкова; името на голямата му любов Ружа Делчева; черти от нрава на някогашния шеф на БТА – Лозан Стрелков.
Авторката ще ни каже и кои били любимите аромати на Увалиев, които той наричал „мириса на българската земя“. Ще издам само един – на чубрица. Знайте, че тоя „невъзвръщенец“ и „враг на народа“ помнел наизуст стиховете на Вапцаров, бил приятел с Христо Радевски и казвал „Обичам да въртя словото“.
Бил свободен като вятъра
Платил скъпо за тая си свобода – и със самотност, и с много огорчения. Ала я опазил до края си. Лъкатушел по ръба на безбожието и твърдял, че няма нищо по-страшно от вечното единомислие, че трябва да се спори. Бил русофил, признавал единствено италианския футуризъм, събирал книги и стари наши, български илюстровани пощенски картички.
Често вадел от торбата със спомени истории от някогашна София. И в тях може да бъде видян нисичкият журналист и политик Димо Казасов, вечно намусеният ценител на изобразителното изкуство Григор Чешмеджиев, къдравокосият Александър Балабанов.
До тях – най-свидните му приятели Николай Марангозов и Боян Болгар. Прекланял се доземи пред Колю Фичето и усталъка му и знаел много случки с него. Имал и свой отговор на въпроса – какво е щастието? За него то било „да говоря с умни хора и да чета мъчни книги“.
Обичал – като приятеля си Христо Огнянов – редките и стари думи: вездесъщ, раздумка, волнокрил, отколе, гръмовержец... Тяхната звучност му приличала на „ехо от ехото“. При разговорите си с Бригита Йосифова си припомнял какво ли не. И ученическите години във Френския колеж „Свети Августин“ в Пловдив, и настоятелното писмо на редакцията на сп. „Лада“ да го привлече за свой сътрудник. Отказал галантно.
Знаел едва ли не всичко за иконите. И къде от какво дърво ги правели, и кои били най-големите им майстори по нашите земи. И все убеждавал: „Всички икони са призрачни посестрими, бдят с очи въглени да не угасне източната ни духовност.“
Помислете – кой говори и пише днес така?
Много му било драго да популяризира сравнително неизвестни имена с големи заслуги за България: швейцареца Луи Айер, американеца Джордж Уошбърн, професор Алберт Лонг...
Несравними били познанията му за литературата, за журналистиката, за културата ни. За съдбата и на много заслужили нашенци, които тъй си остават едва ли не непознати дори у нас. Например – Александър Паскалев. Твърдял аргументирано, че ако Христо Г. Данов е бащата на нашето книгоиздаване, то Паскалев го издига на най-висок връх.
Давал блестящи определения: „Демокрацията е въпрос на граматика – тя не е „или – или“, а въпрос на съединителния съюз „и“. И добавял -- „За мен 11-ата Божия заповед е: „Почитай достойнството на разномислието“.
Десетилетие подир десетилетие мъжът с дълъг зелен шлифер, който метял с пешовете си тротоарите на цял Лондон, все търсел и търсел „трошицата добро“ у нас, българите. Казвал с горест, че българската демокрация го плаши не само със своята грубост, но и с интелектуалната си немощ.
Учете студента да спори
Възмущавал се от безцеремонното нахлуване на чуждиците в речта ни. Не само говорел мъдро, а и пишел с красив, бисерен почерк. Можел да прекара часове в лондонските книжарници и паркове. А от българските ястия най харесвал гювеча, бобената чорба и току-що набрани зрели сини сливи.
Никой не можел да го разубеди, че най-важната задача на най-добрите университети е да учат студентите да мислят и спорят. Не друго. С омайни думи говорел за рисунките на Георги Павлов (Павлето) и му казал в едно свое писмо, че е „един от малцината все още годни да видят приказка в очите на разплакано дете.“
Пастелен и изящен бил изказът му. Особено обичал да напомня: „Езикът ни говори, а не ние го говорим.“ И, връщайки се в младините си, отново виждал как отдавна починалият Сирак Скитник, като директор на Радиото в пионерните му години, го пращал да репортерства в празничната новогодишна нощ.
Събирал впечатления от срещи с хора по улиците и бързал, тичал да ги предаде „на живо“ в студиото. Тъй – три пъти в една снежна нощ! Тъй – без магнетофон, с гол ентусиазъм, но с млади крака правели пъртина за националното ни радио. (Години по-късно СБЖ ще го трогне и просълзи с почетното си „Златно перо“).
И тук идва огледалото в. “Поглед”
Толерантен и благ, Петър Увалиев често се ядосвал, че в България издигат на високи постове неподходящи хора. И критикувал – без злост, в дните преди да ни напусне, и първите ни президенти, и станалия цар още като момче Симеон Сакскобургготски, и Надежда Михайлова.
Осмива Владимир Костов, не жали Елиас Канети, който бил забравил родните си корени и затова го наричал „никъдник“, много кори и Георги Марков и не се прехласва – както е коловозният канон – по неговата книга „Задочни репортажи“.
Тия му размисли – за Марков, се появяват и в „Поглед“. Погледарят Желяз Сагаев през есента на 1994-а публикува във вестника на гилдията ни цяла страница с негови изказвания. За тия свои преживелици Желяз сигурно ще разкаже някой ден.
А Увалиев прави на мат и маскара и безскруполността на някои наши дипломати в Лондон. И сочи като един от тия деспоти Димитър Жулев. За разлика от родения сякаш за дипломат професор Александър Янков.
Бил горд, че с книгата си за художника Уилям Търнър „бръкнал в очите на англичаните“. За него чукнал на любимата си пишеща машинка „Олимпия“ и следното: „Не го разбират. Той е на шеметни висоти. Търнър е случаят, когато погледът побеждава понятието, очите – нарисуваното. Зениците гледат - и виждат величие. Думите не могат да догонят Търнър“.
Тая година ще отброим 15 лета, откакто Петър Увалиев е покойник. Но книгата на Бригита Йосифова е като протегнати за прегръдка ръце към всички, готови да се учат да изразяват това, което мислят, красиво. Прегърнете се!
