Носталгия. Разкази т. IV - Йордан Костурков

Стара риба няма - този прословут лаф е патент на ленивите пловдивски момчета. Подхвърляха го, изпровождайки с очи някоя от емблематичните тигрици на града, чиито силуети и до днес внезапно изникват от сенчестите улички и обръщат античната провинциалност в посока Фелини.
Казвам това във възхвала на зрелостта, заради достойнствата на отлежалото вино и защото съм убеден, че в литературата старите рецепти са единствено успешните.
На Международния панаир на книгата в НДК от злачните подмоли на пловдивския интелектуален живот изплува книгата „Носталгия. Разкази т. ІV“. Авторът Йордан Костурков, който е един от най-значимите ерудити у нас, в професионалния си бит успешно се прикрива с работата си на преподавател по английска и американска литература в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“. През последните години той „мимикрираше“ и под маската на литературен теоретик и есеист („Книгите на Алматея“, „Тайният живот на великите английски писатели“, „Настолна книга за писатели и читатели“), като преводач на Гор Видал, Норман Мейлър, Синтия Озик, Лорънс Стърн, Джером К. Джером, Ричард Хюз, Лангстън Хюз, Агата Кристи, Оливия Манинг, Мюриъл Спарк, Една О’Брайън, Джойс Каръл Оутс.
Но истината е, че особено с последната си книга Йордан Костурков може да бъде определен като един от най-проникновените съвременни белетристи и майстор в експеримента с новелата и късия разказ.
Традиционният за средното поколение интелектуален херметизъм, чийто блестящ представител беше покойният Рашко Сугарев, тук е надмогнат с лекота и става обект на онова писане, което не е просто разказване, не е дори писателско писане, а се определя като белетристика.
Изключително полезна книга. Най-вече за младите мераклии на литературното поприще. За онези „чукчи“, които изповядват максимата от известния виц: „Чукча не читатель, чукча писатель“.
Иначе казано – не е достатъчно да се показваш ден-през ден по телевизията, за да станеш писател. Трябва и да се чете. А за онези привърженици на “импулсивната” литература, които разхождат своите „проекти“ по жълтите плочки, ще съобщя, че авангарда не трябва да се размахва, а да се овладява и преодолява. Това именно прави Йордан Костурков. Поради тази причина повечето от разказите в „Носталгия…“ звучат подобно онези забравени по гаражите, демодирани, осемцилиндрови Jaguar JRX, които винаги палят от раз и усещате в цилиндрите им не само бензин, а поредица от сподавени експлозии.
У нас не са много хората, които не просто пишат, а показват как се пише. Полезно е да си купувате техните книги, тъй като не ги „дават“ по телевизията.

Живко Желев