Независимостта от 1908г. в българския печат
ПРЕДГОВОРНа 22 септември 2008 г. се навършват 100 години от провъзгласяването на независимостта на България - едно от най-значимите събития в родната ни история през изминалото XX столетие. Този акт бе неизбежен, тъй като трябва ше да премахне една неправда, наложена на българския народ от западноевропейските велики сили чрез Берлинския диктат от 1878 г.
Добре известно е, че в резултат на Руско-турската война от 1877-1878 г. България възкръсна от пепелищата на петвековното османско владичество и отново се появи на политическата карта на Европа като „самостоятелно трибутарно княжество" (чл. 1 от Санстефанския договор от 1878 г.), т.е. като равноправен субект в международните отношения. Освен това чрез същия договор бяха очертани и нейните териториални граници, при което изрично бе подчертано, че те не трябва да бъдат по-малки от тези, предвидени от Цариградската конференция от края на 1876 и началото на 1877 г. (Друг е въпросът, че по известни причини тя бе прекратена, без да успее да завърши докрай своята работа.) За нас е по-важно да се отбележи, че след Освободителната война България бе вече реален факт, поради което и нашият народ посрещна с истински възторг своето Освобождение.
Развоят на последвалите събития показа, че тази радост, ако не и прибързана, се оказа твърде краткотрайна. Защото само три месеца след подписването на споменатия договор в Берлин бе свикан един международен форум, в който участваха, от една страна, представители на всички западноевропейски велики сили и Османската империя, а от друга - Русия. Всъщност атаките против Санстефанския договор започнаха почти веднага след подписването му. Най-остро и най-категорично против него се обявиха Англия и Австро-Унгария, които и най-зорко бдяха против евентуалното укрепване на руското владение в България, а оттам - и на Балканите, един от най-стратегическите центрове в Югоизточна Европа. Опитите на руската дипломация да смекчи поне в известна степен негативизма на тези две държави остана без резултат и на практика Берлинският конгрес трябваше само да регистрира и утвърди постигнатите договорености между трите страни по бъдещата участ на Балканския полуостров след победната война на Русия против Османската империя.
Все във връзка с Берлинския конгрес заслужава да се отбележи и друг много значителен факт - на един толкова значителен форум България не бе допусна та да участва със свои представители, въпреки че там най-вече се решаваше нейната бъдеща съдба. Знае се каква полза извлече Сърбия от Берлинския конгрес, изпращайки на него един от своите най-добри дипломати и държавници в лицето на Йован Ристич, което й позволи да заграби от България нови земи (в Пиротско и Вранско) и да увеличи още повече териториите, които бе придоби¬ла и по Санстефанския договор, когато успя да изнуди Русия и да сложи ръка на гр. Ниш и неговата околност.
След едномесечни преговори, които от време на време придобиваха и известен драматичен характер, Русия, изтощена във военно и икономическо отношение, бе принудена да приеме прекрояването на Санстефанския договор, от което пострада най-много България. Освен че и се отнемаха нови територии, тя бе лишена и от статута на равноправен субект в международните отношения. В чл. 1 и 2 на Берлинския диктат бе записано изрично, че Княжество България се поставя под суверенитета на турския султан.
Разбира се, българският народ нито за миг не се примири с несправедливите решения на Берлинския договор. Връхна точка на неговата съпротива бе Креснеско-Разложкото въстание от 1878-1879 г. И след неговия неуспех борбата против Берлинския диктат не бе преустановена. Първата и за съжаление единствена успешна стъпка за разкъсване на неговите вериги бе извършеното през 1885 г. Съединение на Източна Румелия с Княжество България. Обединението на Южна България със Северна България даде незабавно своето благоприятно отражение върху духовете на нашите сънародници от Македония и Одринско, които по силата на същия диктат бяха поставени и в най-тежко положение - върнати бяха под пряката власт на султана. Уповавайки се на обещанията, дадени в чл. 23 от Берлинския договор (колкото и общо формулирани), българите от Македония и Одринско подеха незабавни действия за тяхното реализиране. От октомври 1893 г. (когато в Солун бяха положени основите на една организация, придобила по-къс но известност под името Вътрешна македоно-одринска) борбата на сънародниците ни в двете области придоби организиран характер. Най-висока точка в стремежа за извоюване на гражданските и политическите права на поробените станаха Горноджумайското и особено Илинденско-Преображенското въстание от 1902-1903 г. По различни причини, добре осветлени в историческата ни наука, и двете въстания завършиха без успех, в резултат на което се създаде впечатление, че положението в европейските предели на Османската империя ще остане и за в бъдеще така, както то бе определено в Берлинския договор. Много скоро се оказа, че подобни надежди, хранени най-вече в Цариград, бяха твърде илюзорни. Ударите срещу султанската власт дойдоха не отвън, а отвътре - от самата империя в лицето на движението „Единение и напредък ", което предприе подготовката и извършването на Младо-турската революция от лятото на 1908 г. След нейната победа новите управници на империята побързаха да огласят своите намерения за предоставяне на равенство на всички живеещи в империята народни раси, без оглед на тяхната етническа и религиозна принадлежност. Българите от Македония повярваха на младо-турските обещания. По-голямата част от четите на ВМОРО се легализираха и слязоха от планините. Някои от тях дори се включиха в борбата на младо-турците против кървавия султан Абдул Хамид II За пръв път двама български представители бяха допуснати като депутати в Отоманския парламент и пр. Твърде скоро обаче се разбра, че дадените от младо-турците обещания не са нищо друго, освен една илюзия, поради което борбата за освобождение на Македония и Одринско бе подновена.
