Накъде тече реката - Чавдар Ценов

"Бивш учител по география, цял живот мечтал да пътува, но никога ненапускал границите на България.

Негов приятел, бленуващ придобиване на апартамент, но останал на улицата.

Професор, притежаващ хиляди книги, но неуспял да напише нито една...

Тези сходни биографични липси при тримата ще накарат бившия учител да си измисли реч, която да произнесе от катедрата, щом (ако) се върне на учителското поприще.

„Уважаеми млади хора – ще кажа, – най-важното нещо в живота е да знаете кои сте. Какво можете, какво бихте могли евентуално, а също – доколко го можете и доколко бихте го могли. Във връзка с това ви призовавам – не посягайте към мечтите на ближния! Мечтайте си вашите мечти! Което не означава, че те ще се сбъднат. Но пък означава, че първата ви крачка по мечтания път ще е правилна. А, да, и още нещо да не забравя, много е важно да го запомните. Мечтите не се сбъдват, те се осъществяват с всекидневни, целенасочени усилия. За по-напредналите, за рубриката „шест плюс“, така да се каже, бих добавил – понякога мечтите са по-заробващи от желанията, а и сигурни ли сте, че наистина желаете това, за което мечтаете?...“

Отзиви за „Накъде тече реката“

Иска ми се да споделя едно усещане, което не съм в състояние да облека в достатъчно ясна дефиниция. Става дума за завладяващите мелодия и ритъм на текста, постигнати обаче чрез едно особено „синкопиране“ на фразата, което държи постоянно будно вниманието на читателя. Парадоксалността на ситуациите в романа е художествено подсилена чрез съчетаването на думи, чиято съвместимост не е непосредствено видима, а се открива едва на едно по-дълбоко мисловно ниво. Усилието да се удържа това ниво доставя истинско интелектуално удоволствие на въвлечения и по този начин в историята читател.

(…) Романът „Накъде тече реката“ засища жаждата ни за живо, автентично и вълнуващо четиво, но и разпалва тази жажда…

Цочо Бояджиев

„Целият ми живот е едно неизпълнено обещание“, казва един от героите в книгата. Този роман всъщност се създава от биографии, сложили се от неизпълнени цели, от нереализирани мечти и копнежи. Но това не го прави драматичен или трагичен, напротив – той е разказ за това, че и така човешкият живот е възможен и смислен. Някои може и да разпознаят тук поколенчески опит от последните няколко десетилетия, макар романът да страни от подобни мащабни обобщения. Внимателен в детайлите, стилистично прецизиран, меко ироничен – познатият от предходните книги на Чавдар Ценов негов почерк е добре разпознаваем и тук. Читателите му са свикнали, че написаното от него е гарантирано добра проза. Новият му роман е поредното доказателство за това.

Ани Бурова (от „Книги на годината“ – изборът на „Литературен вестник“ за книги на 2018 г.)

„Накъде тече реката“ е роман, който не крие спокойното си намерение да говори на хората от средното поколение, 50-годишните – тези, които прекрачиха мистичната граница от социализма към демокрацията, от патриархалната строгост на домашните норми до либералната всевъзможност на случайните срещи, от гипсовите статуетки на Ленин като идол до гипсовите статуетки на Ленин като стока. И не на последно място, от „Васил Коларов” до „Солунска” без да са сменяли улицата. В книгата няма кокетство към младите, няма намигания към възможни външни кръгове, които биха посегнали да четат. Тя е отворена за всички, но достойно лаконична в поканата си.

Кристин Димитрова

Силно препоръчвам тази книга! Никъде другаде в най-новата българска литература не съм срещала по-прецизно и по-задълбочено изследване на средностатистическия, постсоциалистически български мъж, с последиците от възпитанието му в несвобода, с вътрешната му несигурност, с несамостоятелността му, с неразграничеността му от родителите, със себенеувереността и страхът му да бъде себе си. Тази книга е една литературна студия за постсоциалистическата мъжкост, изправена пред предизвикателствата на новото време. В този смисъл и заглавието „Накъде тече реката“ символизира основната дилема на героите и насочва мислещия читател към неговите собствени, вътрешни дилеми.

Евелина Ламбрева Йекер

Почеркът на Чавдар Ценов е тъкмо такова вливане в ритъма на дъха на читателя, което става съвсем органично, съвсем ненасилствено, а с осмоза, с просмукване. В този смисъл неговата проза се доближава като че ли най-близо до източната, до дзен-притчите, да речем, които също не изричат нищо пряко, но с разказването на случката казват достатъчно, казват всичко, което искат да се каже. (А също се доближава плътно и до фотографията, особено онази на „решаващия момент“ на Картие-Бресон, в която в един само миг показва цял живот.) И в „Накъде тече реката“, и в „Отклонения наесен“, и в „Кучета под индиго“, и в „Другата врата“, и в „Щраусовете на Валс“, и в „Удавената риба“, и в „Черно под ноктите“ той не изневерява на този свой стил, който леко, упойващо, неусетно някъде ни влече, без обаче да знаем накъде точно. Как да знаем, та нали не знаем накъде тече реката, пък и лодкарят на романа си мълчи. Но пък знаем едно нещо със сигурност – накъде тече писането на Чавдар Ценов. Към майсторството тече, разбира се, накъде другаде…

Митко Новков