Нажежени пясъци - Евгени Велев
Похвалите, подобно на златото и диамантите имат цена само тогава, когато са редки. В този смисъл не би следвало да се говори много и дълго за Евгени Велев. Това не означава , че няма какво да се каже за този своеобразен творец, а че има, но със сигурност е по-удачно да се говори по повод на него, отколкото за самия него. Затова мимоходом ще споделя няколко думи за неща, за които често съм мислил и за които имам свое мнение и разбиране.
Думите носят смисъл. Някои от тях носят и чувства. Думата поезия е точно такава. А може ли поезията да се анализира? Критиците казват, че може. А дали има смисъл? Необяснима и загадъчна като Сътворението, поезията е крило и опорна точка на живия живот, най-малкото за това, че смисълът му е поетичен. Нещо повече – в епохите на мрак и отчаяние тя е била и негово единствено небе, негова надежда и вяра. Предвид влиянието и последствията, които Високото Слово има върху човека, можем да гадаем и причината, която е породила поетичната дарба. Поезията е била и ще бъде винаги преди политиката и търговията, преди самата история... За мен е наистина особена чест да споделя няколко мисли за Евгени Велев и за неговата поетична книга „Нажежени пясъци”. Правя го с гордост, но и с убеждението, че и в безвремие като сегашното българската поезия е единственото легитимно правителство на националния дух, на националната ни идентичност и достойнство. Тя не вдига шумотевица и не занимава публиката с капризи и оплаквания от пазарния тероризъм, на който е подложена.
Всъщност крясъкът е противопоказен на истинската поезия. Тя не крещи нито, когато е премълчавана насилствено, нито когато е изправяна за разстрел в гарнизонните стрелбища. Въпреки страданията и мълчанието, което често я обсажда, тя неотклонно следва своето призвание, защото нейният път е любовта.
Четенето на поезия е така да се каже интимен акт. Възприемането й зависи от характера, интелекта, въображението и дори от моментното настроение на общуващия с нея. Всеки, който прочете „Нажежени пясъци” на Евгени Велев ще намери отражението на своите пристрастия в стиховете, включени в нея. И това е още едно доказателство за жизнеността на поезията. Стихосбирка се прави лесно, трудно се пише поетична книга. Книгата на Евгени Велев е поетична. Тя представя емоционално, езиково, структурно и концептуално завършен поет, който „не го е шубе да гушне букета”, но не бърза да го прави.
Прелестта и очарованието, обаятелността на словото на Евгени Велев завладяват читателя. Дават надежди, че в този свят все още биха могли да се случват красиви неща. Това ускорява пулса на човешкото сърце. Няма друга полифония, освен полифонията на езика. Богатият език, на който са написани стихотворенията в тази поетична книга, пластиката на изразните средства, характерната потайност на иронията или драмата, кипящи под обвивката на уж безпристрастното прозиране на нещата от живота, правят поезията на Евгени Велев неподправена, естествена, озарена не от блясъка на флашката, а от пламъчето на страданието и надеждата, независимо, че „времето ми се изплъзва като сянка на бягаща котка, подгонена от глутница озверели бездомници (за кучетата говоря, хората не гонят котки)”.
Мюмюн Тахир
