Моят живот. Спомени - Димитър Илиев

Необходимо пояснение

През 1994 г., малко след смъртта на майка ми, една нейна приятелка донесе у дома куфарче с мемоарите на дядо ми. Знаех за тях и дори понякога го изненадвах докато ги пишеше, особено във Владо Тричков, където бяха изселени с баба и вуйчо и където като ученик прекарвах ваканциите си и зиме, и лете. Учудването ми беше още по-голямо, защото знаех също, че те са били погубени поради незнание и прибързаност. Понеже бяха такива времена, когато милицията често правеше обиски по домовете, а това беше ежедневие за нашето семейство, намислили с баба ми да заровят ръкописите в градината. Поставили ги в голяма тенекиена кутия от сирене и за да ги съхранят по-добре, поръсили с брашно между листите.

След като през 1966 г. дядо си отиде, близките ми решили да продадат къщичката, изровили кутията на посоченото от баба ми място и когато я отворили видели, че всичко се е съсипало и е станало на прах или се е разпаднало поради хигроскопичността на брашното, разяло листите. Изглежда страхът да не бъде открит текста е бил толкова голям, че, за да се предпазим, тази версия неусетно се наложи и заседна като непоклатима истина в мен, а както разбрах и в баща ми.

Работата обаче била съвсем друга. Да, вярно е, че така заровили съчинението, но вярно е също така, че независимо от всичко то оцеляло, макар и в доста неугледен вид – слепени страници, разрушени места, избелели до невъзможност да се четат редове, разбъркани части и всякакви други беди, които за жалост могат да се случат.

Без дори да направи опит за подредба, майка ми грижливо увила ръкописите, поставила ги в куфарче и ги дала на приятелката си да ги скрие и пази. Така и не разбрах защо след събитията през 1989 г. не си ги е поискала обратно, но тя беше толкова болна, че изглежда не й е било до това, а пък възможно е също да не е била достатъчно сигурна в падането на комунизма и в уплахата за репресиите, които ще ни стигнат при неговата евентуална реставрация, е решила да забави нещата с още някоя и друга година.

Баща ми, Бог да го прости и него, направи неуспешен опит да оправи хаоса, но скоро се отегчи и изостави работата, а и тя съвсем не подхождаше на един лекар. Ето как едва през 2000 г. отворих куфарчето и оттогава вече шест години се занимавам с мемоарите на дядо си. Оказа се, че макар и да започват от страница първа, различните части са продължение на един и същ разказ, който при окончателната подредба и преписване достигна 1788 стандартни машинописни страници.

В него липсваха каквито и да са дялове, глави или параграфи и той започваше с раждането на дядо ми и свършваше там, където са му стигнали силите. Налице беше само едно прекъсване, отделено изрично чрез един ред от точки, което обозначаваше годината и половина, прекарана след 9 септември 1944 г. в лагера Куциян. Никъде между листите не успях да открия описание на този период от време, но отдавам това по-скоро на обстоятелството, че ужасът от преживяното е бил толкова силен, че или думите не са му стигнали, за да бъде пресъздаден, или по-скоро той самият не е пожелал да го изпита втори път.

Още първият прочит на огромното изложение ми показа, че спомените на дядо ми са ценен исторически документ – автобио­графичен роман за делата и перипетиите на един участник в БЗНС, през които прозира цялата социално-политическа история на времето с всички нейни партии и видни личности – обективен разказ, останал от един достоен човек.

Трудностите произтичаха от факта, че в този си вид те бяха не само нечетивни, но и досадни най-малкото поради многобройните повторения, но и поради излишните подробности, незначителните събития и случки, граничещи понякога с дребнотемие, и ненужните де