Майсторът на фиде - Ма Дзиен
С наближаването на изгрева мислите на писателя внезапно секват, като двигател, изчерпал горивото си. Всички образи, които са пробягвали през главата му, изчезват в някаква мъглица. И преди е изпитвал тези моменти на затишие, когато умът му временно се откача от действителността. Но това затишие сега изглежда някак си различно. Щом затвори очи, героите, които толкова дълго са живели в него, стават като буца тесто, която невидими ръце разделят на хиляда бели нишки. Той вижда как нишките биват дърпани все посилно, докато внезапно се скъсват на милиони парченца и се пръсват в нощното небе.
− Знаех си, че така ще свърши – промърморва си на глас писателят. – Всичко избледнява и умира. Нищо не мога да сторя...
Кръводарителят гледа как сянката на писателя се обляга на стената отзад. Сега светлините в сградите са угаснали и лампите в стаята изглеждат по-ярки. Кръводарителят отива до касетофона и намалява звука. Писателят се изправя и се насочва опипом като сомнамбул към тоалетната. Докато слуша как урината му се лее в тоалетната чиния, отново долавя мириса на супата от рибешки глави. Този път миризмата не идва от кухнята на съседите му, идва от собственото му тяло. Той бавно се връща в стола си. Сега, когато алкохолът е напуснал органите им и се е изпарил през отверстията и порите им, двамата мъже са сухи като сбръчкани пшеничени люспи или бучки изгорял въглен.
− Моето най-голямо постижение е способността ми да произвеждам неспирни реки от кръв, група АБ – грачи кръводарителят, повдига жилетката си и посочва сърцето си. – Моята кръв промени живота ми. Даде му смисъл.
Гласът на писателя е мек като реквиема, звучащ от касетофона. През литналата мелодия на арията кръводарителят чува от приятеля си следното:
− Животите на всички тези хора бяха обречени от самото начало. Какъвто и край да избера за техните истории, нищо няма да се промени. Аз само наблюдавах, като онзи трикрак пес, скрит острани. Ти единствен ще чуеш някога тези истории, но само аз мога да ги разбера. Само аз знам каква болка
се таи зад тях.
− Духът ми може да е слаб, но тялото ми е силно. Затова толкова добре си намерих място в този град. Но ти винаги ще си отвън, изгубен в илюзиите си – казва кръводарителят със снизходителен тон, какъвто рядко използва в последните седем години.
− Но тези герои са истински, те живеят в същия град като нас двамата с теб. Може да не ги познавам толкова добре, а те сигурно знаят още по-малко за мен. Но съм сигурен, че съществуват. Или може би аз съм мъртъв от години, а тези герои са само късчета хартия от ръкопис, плуващи в някаква далечна канавка. – Писателят почуква по челото си. После очите му за миг се озаряват и той добавя: – Гарантирам, че моят ненаписан роман ще има далеч по-трайна стойност от всяка публикувана книга.
− Аз също мога да разкажа много истории – казва кръводарителят. – Те са затворени в мен като вода в чайник. Може би е време да започна да ги изливам...
Писателят се изправя, слага ръце на хълбоците си и казва:
− Моята кръв не струва нищо пред този мой роман. – После хвърля поглед из стаята и започва пак да души въздуха. – Онази супа от рибешки глави трябва да е била превъзходна – промърморва той. – Още долавям уханието й...
Цигарата на кръводарителя продължава да свети. Сега той изглежда също така дълбоко замислен, като професионалния писател. Сякаш с нетърпение чака да се захване с някаква интелектуална задача.
− Когато нямаме сили да се борим с този насилнически свят, обръщаме се към себе си и започваме сами да се нараняваме – казва той, след като дръпва за последно от цигарата си. Хвърля угарката на земята, стъпква я с подметката
си, после минава през вратата, влиза в кабинета на писателя, сяда на стола му и се взира в празната страница на бюрото.
В последните няколко минути преди изгрева писателят се стрелка из стаята си като осакатена безкрила калинка. След това, без да каже дума, отваря входната си врата, затваря я тихо зад себе си и изчезва надолу по тъмното стълбище.
