Любовна отрова - Шмит, Е.-е.
Както и в „Любовен еликсир”, и в този роман авторът материализира идеи от класическо произведение, в случая „Ромео и Жулиета”, свързвайки ги с трудностите при съзряването – тема, която обича и разработва и в други свои произведения.
Четири „най-добри приятелки в света” преживяват бурята на първата любов, първите предателства, първите рани. Всяка от тях обича, мрази, пише дневник и се бори едновременно за и срещу надигащата се в нея зрелост.
В училищната театрална трупа за края на годината те ще участват в постановка на „Ромео и Жулиета”.
Но кой е Ромео? Защо Жулиета е такава? Къде свършва театърът и започва реалният живот?…
Всичко е така объркано – обичайно за майсторското перо на Шмит, който смята за свое истинско призвание театъра.
Цитати:
Знам какво не искам да бъда, но не знам какво съм, а още по-малко какво ще стана.
В любовта човек не избира, любовта избира него. Страстта се стоварва върху Жулиета и Ромео, както вирус разболява маса хора. Тя идва отвън и се просмуква в тях, дълбае ложето си, благоденства, крепне. А те, подвластни на тази страст, се гърчат в треска, бълнуват, отстъпват цялото пространство на това бедствие и дори умират.
Когато една страст умира, се ражда друга страст, и ми позволява да вярвам в любовта, дори да се случи тя да се разпокъса или да се преобрази.
Миенето на чинии убива любовта.
Тайната любов е истинско мъчение, защото на човек му се иска всеки миг да изкрещи своето щастие в лицето на света.
Благодаря ти, Терънс, ти смени кръвта, която тече във вените ми. Щастлива съм до ярост.
Във всеки близък човек се крие по един готов да изскочи непознат.
Човек мисли, че познава себе си, а в действителност вижда само един далечен силует. До който е опасно да се приближи. Външният ни вид и предишната ни история представляват параван, зад който се крие непознатият.
Любовта съществува… Любовта боледува, но не умира.
Ако в едно тяло, което изглежда безсъзнателно, има съзнание, какво ни доказва, че няма живот и след смъртта? Изправени пред труп, допускаме същата грешка: доверяваме се на външния вид. Не виждаме съзнанието в едно застинало тяло, не виждаме съзнанието в неподвижното тяло. Душата е невидима.
Грешите, че смъртта ни освобождава. Ако няма край, това без край ли ще продължи?
Да обичаш не значи да се познавате, а да се изгаряте.
В един сън за любов всичко е красиво, като изключим събуждането.
Какво ли изразяваше моето ридание? Толкова много неща: мъката ми, удоволствието ми, тревогата ми, състраданието ми, облекчението, носталгията. Сълзите са висши посланици, които излъчват едновременно хиляди информации.
Дали вярвам в Бог ли? Не. Но може би Той не го знае…
Приятелството е фарс, а любовта отрова.
Най-красивият момент в любовта не е когато някой казва “обичам те”, а в мълчанието между чаршафите, в тръпката, която пробягва по кожата, във вената, която тупти по дължината на някоя ръка, в една усмихваща се рубинена устна, в свещения свян, който внезапно обвива в ореол голите ни тела.
Причините човек да умре винаги остават толкова загадъчни, колкото и причините да живее – неясни, рядко формулирани, скрити в глъбините на тялото или в бездните на съзнанието. Очите ни не проникват под тези слоеве и не познават корените и соковете, които държат дървото право, а виждат само повърхността, дънера и клоните. От невидимия труд, от който се раждаме или умираме, човешкият поглед хваща само резултата, никога скритото движение.
По-добре човек да прегърне необятното, отколкото да се прави, че го е хванал в своите дребни мрежи, нали?
Свеждаме ли човека до неговите грешки? Приковаваме ли го към едно-единствено негово действие? Никой не е само добър или само лош. Да простиш, значи да осъзнаеш, че една съдба се твори непрестанно и че няма да остане в миналото, още по-малко пък в точно определен миг. Утре не е вчера.
„Любов, ти дай ми свойта сила скрита,
а силата ще ми даде защита!”
