Лиричните клоуни - Гари, Ромен

За книгата:

Романът първоначално е написан под заглавието „Цветовете на деня” през 1952 година. Той е в основата на холивудски филм, под заглавие „Мъжът, който разбираше жените” с Хенри Фонда и Лесли Карън в ролите на „съвършената двойка”. Романът е преработен под заглавието „Лиричните клоуни” през 1979-а – годината, в която се самоубива Джийн Сибърг…

Бурлеската се превръща в последния пристан на инстинкта за самосъхранение.

Цитати:

Изкуство на суровите меса и на скотския лиризъм така раздруса всяка чувствителност, че нацизмът беше просто нормалният завършек на всичко това. Повдига ми се от Шекспир, най-вече защото лисна в поезията цели потоци от лирична сперма…

самотата не е да живееш сам, а да обичаш сам: никога да не срещнеш онази, която никога няма да те обикне, ето това вероятно е най-точното определение за човешко щастие.

Но в крайна сметка тук не ставаше дума за комунизъм. Никога никъде не става дума за комунизъм. Той никога няма пръст, нито за Сталин, нито за бесилките в Будапеща и Прага. Комунизмът е идея. И е много красива. Нямаме право да съдим за една идея според онова, в което се превръща, когато добие форма. Тя не е създадена за това. Когато една идея докосне земята, тя неминуемо си разбива главата. Докато се търкулне от главата в ръцете, всеки път се овалва в лайна и кръв. Една идея не може да бъде преценявана посредством никое от престъпленията, извършвани в нейно име и не може да бъде открита в нито един от моделите, вдъхновени от нея.

Нямаме право да съдим комунизма според образа му такъв, какъвто го отразява руското огледало: в него виждаме единствено Сталин.

Животът е среща, бе написал философът Мартин Бубер. Но на тази среща трябва да й се даде шанс, да се даде шанс на шанса. Една жена, за която нищо не се знае, дори дали съществува. Просто преследване на синева.

в живота идва момент, когато всички жени, които човек е познавал, съставят един много ясен образ на онази, която ви липсва. И когато си тръгват, ви оставят него. Тяхната благодат към вас.

Още дълго трябваше да чака, докато всичко свърши и възрастта я заслони от всяка среща с

Възможно ли е наистина отвъд определена точка на насищане самотата да не се превърне в среща, възможно ли е самотата да остане никога несбъдната молитва?

Всъщност човек се бунтува само срещу нещата, на които е в плен и в крайна сметка животът на бунтар е преди всичко робски живот.

предимството, когато човек е възпитал детето си що-годе правилно, е че щом му дойде времето, то не идва да търси съвет от вас. И тогава имаш чувството, че си бил добър баща.

– Онова, което ме забавлява в киното, е леснотата на любовта: все едно съдбата си няма друга работа на земята, освен да се заплита… Естествено, приемам, че има хора, които се обичат истински, обаче пък те се търсят напразно и никога не се срещат

Големите любови, ако мога да се изразя така, разбира се, съществуват, но само като успоредни линии, които никога не се пресичат. Срещат се дребните любови. Смятам, че има хора предопределени и че всеки мъж в живота си трябва да срещне отредената за него жена, и това е неприятното. Предопределените срещи са винаги дребните срещи, другите изобщо не се случват…

В крайна сметка, достатъчно е човек да знае, че любовта е невъзможна, за да бъде съвършено щастлив. Тогава ще престане да живее с вътрешното паническо усещане, че ще пропусне съдбата си и със страха от старостта. Така ще създадем двайсетгодишни мъдреци.

Възрастта изисква от жените да се променят по-рязко, отколкото ги променя самата тя и в този миг единствено важен е стилът и дискретността, иначе всичко някога свежо загрубява.

Винаги се вълнуваше от извънредната младост на някои женски погледи сред бръчките, сред сивата сухота или подпухналата пълнота на чертите; погледът последен сваля гарда и това е нормално: очите са били измислени от любовта.

Едва доловимият, едва загатнат парфюм е като прошепнато обещание на тялото, а когато е твърде настоятелен, говори само за себе си и набляга само на собственото си име.

За нея казваха, че е студена жена – онази студенина, която хората приписват на жените, които се интересуват само от слънцето.

може би в самото си начало любовта е просто два бляна за любов, които се нагаждат

и мислеше единствено за дъха, който под устните му се превръщаше в глас, мислеше само как да накара този глас да се роди, да го накара да избликне и да се извиси, мислеше само как да го издигне и да го съгради със собствените си ръце и собствените си устни, и ето, че най-сетне над всички провали, над всички беди се издигна онзи глас, който момиченцата притежават, когато плачат, а жените, когато са щастливи.

И внезапно сякаш дойде краят на скиталчеството. Колко самотна е светлината, когато затваряш очи! И тази гръд, която единствено моята ръка може да изрази, и отново се заслуша в гласа, който беше секнал, но той все още чуваше. И всички звуци на рог вдън горите, които за миг спират да ви говорят за човешката злочестина…

от всички начини да градиш, викът на обичаната жена винаги ще носи по-високо от катедралите признателността и милостта да бъдеш мъж

точно това е голямата любов: когато човек обича сам. Когато се обичат двама, нещата са разделени на две и нямат тежест. Хората, които се обичат взаимно, не разбират нищо от любов.

Аз съм що-годе. Що-годе човек, що-годе живот, който си мечтае за един що-годе свят и едно що-годе общество. И именно това се нарича цивилизация: преследването на що-годе. А щом на човек му се прииска да стигне отвъд що-годе, вече попада в нечовешкото. Отвъд що-годе се озоваваме при Хитлер и при Сталин. Отвъд що-годе се озоваваме при всичко враждебно към човека. Единственото, което не е що-годе, е смъртта.

Но тъй като никога не съм успявал да се задоволя да обичам една жена що-годе… Именно това се нарича да си изпълнен с противоречия. И точно това се нарича да бъдеш що-годе мъж…

никога не съм бил комунист, следователно никога не ми се е налагало да се превръщам в изпълнен с ненавист и бяс антикомунист, както винаги става в драматичните любовни раздели: никога не ми се е налагало да се разделям със себе си.

няма по-голям враг на човека от душевния екстремизъм, но който сам е душевен екстремист.

Затова се притискам към теб с такава надежда и безнадеждност, за да се спра най-сетне, да се сдържа, да се обуздая, да се отвърна най-сетне от хоризонта, този вечен беглец – и завръщането на очите ти при изгрева на клепачите, и трептящото доверие на миглите преди любене, онзи поглед на жена, в който човек живее толкова добре, и където винаги се завръща от толкова далеч…

Вероятно Ан сега преживява една много красива любовна история: тъй че едва ли ще продължи дълго. Най-вече и особено ако става дума за голяма любов. Народите са преживели същото с революциите.

– Всеки път когато ме гледаш, сякаш виждаш хранителни запаси.

Щом една идея придобие собствено тяло, тя сякаш се превръща в труп…

Той се усмихна

– Е, не. Когато една идея наистина придобие тяло, тя се превръща в жена.

щурците още пеят. Всъщност, те дават на мравките горд и храбър отговор: продължават да пеят.

Тя изглеждаше толкова дребничка, сякаш тъмните й коси я съдържаха цяла. Очите, носът, устните, брадичката и ухото си спяха на топличко в тях.

Човек имаше желание да ги взема едно по едно и да ги поднася до лицето си, да ги гали с буза и след това да ги връща обратно в гнездото, без да събужда майка им.

А призори отново се събуди и й се усмихна и сведе глава в онзи безпаметен жест, който винаги подтиква човека да опре чело в онова, което обожава.

Задникът не помага на човека да се разврати – заяви той. – В него няма идеология.

Не ме назовавай. Не произнасяй името ми. Ще си помислят, че сме двама.

– Достатъчно е някой да те обича, за да му донесеш всички победи, за които си се борил напразно и за да завършиш напълно едно дело, в което досега си срещал единствено провал…

Той гледаше розовите, червени и бели вили по склоновете на планината, пръснати навсякъде, като останки от празник, и затвори очи, за да не остане нищо друго, освен нея.

Франция е като длан, която човек държи в своята и която не иска да пусне.

трябва да кажеш три пъти „мамицата му мръсна”, за да останеш на земята, както казваш три пъти „отче наш”, за да идеш на небето…

Толкова сме слети, че се чувствам почти сам и дори когато се движиш, усещам не теб, а мястото, където свършваш ти.

Той е от онези хора, които искат да накажат идеите, когато не се държат прилично.

Би трябвало всяка година да има по един ден, отбелязван по цялата земя, в който човекът да иска прошка от природата.

баналността е може би просто липса на любов.

Но и как да не браним правото да не живеем под диктовка и свободно да бъдем себе си,

да не съществува пример за отвъдно, което обикновена врата и прост ключ да могат да затворят навън

планината с нейния биволски гръб, свела муцуна над морето, сякаш да пие вода и последните лястовички, които се стрелкаха над очертанията на боровете, като настръхнали косми по гръбнака на диво животно.

Този мъж превръщаше всичко, което обичаше, в причина да го напусне. Беше мъж, който не можеше да живее за онова, което обича, а само против онова, което ненавижда. Тя се изсмя. Все пак странно е твоя съперница да е човечеството.

Трябва да се обезврежда! Това е то, хуморът!

Любовта! Може да ви хване където и да е, дори в тази кошница с цветя! Не й пука за контекста!

Колкото до вечността, драги мой, тя може само да си мечтае да има кожа на жена, ръка на мъж, човешки устни, тя е тук, огромна, празна, безсмислена и попитайте я какво не би дала, за да се превърне просто в целувка?

Бяха седнали в платформата с цветята на Моайен Корниш, гледаха се с ненавист и си говореха за любов.

Нали все пак не си въобразявате, бедничък мой, че човек може да преживее голямата любов и да остане тук, за да говори за нея? От вас направо коленете ме заболяват! Срещали ли сте вече хора, които са били в отвъдното и сега са живи, за да ви разказват?

…Когато човек е изправен пред атомната бомба, да избухнеш в смях, не е лош начин да избухнеш

Небостъргач: никога човешки стремеж не е заслужавал толкова силно своето име.

Най-старата мъжка песен: прощалната.

клишетата винаги са били дебелокожи

Въздухът миришеше на завеси, на мухъл и на неопределимата миризма на кокетка, на червило, на пудра. Миризмата на онази дърта курва, действителността.

няма гърло, достатъчно широко да преглътне действителността