Лекции за Богочовечеството - Владимир Соловьов
В духовната си еволюция Владимир Соловьов (1853- 1900) е изпитал влиянието на мистическите традиции на Изтока и Запада, на платонизма и неоплатонизма, на немската класическа философия, възприел и трансформирал е идеи от различни мислители - Спиноза, Шелинг, Хегел, Шопенхауер, Хартман. За Соловьов обаче винаги са били характерни самостоятелността и изтънченият критицизъм, той е формирал собствения си светоглед оригинално.Първа лекция
Аз ще говоря за истините на положителната религия, за предмети твърде далечни и чужди на съвременното съзнание, на интересите на съвременната цивилизация. Интересите на съвременната цивилизация са онези, които вчера ги е нямало и не ще бъдат утре. Допустимо е да предпочитаме тези, които са еднакво важни за всички времена.
Не ще полемизирам впрочем с онези, които днес се отнасят отрицателно с религиозното начало, не ще споря с днешните противници на религията, защото те са прави. Казвам, че отхвърлящите днес религията са прави, защото съвременното състояние на самата религия предизвиква отрицание, защото религията в действителност не е това, което трябва да бъде.
Религията, казано изобщо и отвлечено, е връзката на човека и света с безусловното първоначало и средоточие на всичко съществуващо. Очевидно ако признаваме действителността на такова безусловно първоначало, то посредством него трябва да се определят всички интереси, цялото съдържание на човешкия живот и съзнание, от него трябва да зависи и към него да се отнася всичко съществено, което човек прави, познава и произвежда. Ако допускаме безусловното средоточие, то всички точки от жизнения кръг трябва да се съединяват с него чрез напълно
сходни линии. Само тогава се получава единството, цялостността и съгласуваността в живота и съзнанието на човека, само тогава всичките му дела и страдания в големия и малкия живот се превръщат от безцелни и безсмислени явления в разумни, вътрешно-необходими събития. Съвсем безспорно е, че такова всеобемащо, централно значение трябва да принадлежи на религиозното начало, ако изобщо го признаваме, и също така е несъмнено, че в действителност за съвременното цивилизовано човечество, дори за тези от него, които признават религиозното нач
ло, религията няма това всеобемащо и централно значение. Вместо да бъде постоянно във всичко, тя се крие в твърде малък и твърде далечен ъгъл на нашия вътрешен свят, проявява се като един от многото различни интереси, които разединяват вниманието ни.
Съвременната религия е нещо твърде жалко, всъщност религията като господстващо начало, като център на духовните влечения изобщо не съществува, вместо това съществува така наречената религиозност като лична нагласа и личен вкус: едни притежават този вкус, други не, както едни хора обичат музиката, а други не.
Поради липсата на безусловно средоточие имаме толкова относителни, временни центрове на живота и съзнанието, колкото са и различните ни потребности и интереси, вкусове и увлечения, мнения и възгледи.
Да се спираме на умствения и нравствен разпад и безначалие, които господстват в наше време не само в обществото, но и в главата и сърцето на всеки отделен човек, би било излишно – това е твърде известно на всеки, който някога се е вглеждал в себе си и около себе си.
Това безначалие, този разпад е безспорен и очевиден факт; но също такъв безспорен и очевиден факт е, че човечеството не може да спре дотук, че то във всеки случай търси обединяващо и свързващо начало. Наистина забелязваме, че и съвременната западна цивилизация, отхвърляща религиозното начало като субективно и безсилно в дадената си форма, и тази цивилизация обаче се стреми вън от религиозната сфера да намери някакви свързващи начала за живота и съзнанието, стреми се да замени с нещо срутените богове. Макар че според преобладаващото уб
ждение всички краища и начала на човешкото съществуване се свеждат до наличната действителност, до даденото природно битие, и целият ни живот трябва да бъде затворен “в тесния кръг на поднебесните впечатления”, то и в този тесен кръг съвременната цивилизация се стреми да намери свързващо и организиращо начало за човечеството.
Със стремежа да организира човечеството вън от безусловната религиозна сфера, да се наложи и устрои в областта на временните и крайни интереси, с този стремеж се характеризира цялата съвременна цивилизация.
Най-последователно, най-съзнателно и пълно този стремеж се проявява в двете съвременни учения, едното от които – имам предвид социализма – се отнася предимно към практическите интереси на обществения живот, а другото – имам предвид позитивизма – се отнася предимно към теоретичната област на научното знание.
Както социализмът, така и позитивизмът нямат пряко – нито отрицателно, нито положително – отношение към религията. Те само опитват да заемат празнотата, оставена от религията в живота и знанието на съвременното цивилизовано човечество. От тази гледна точка те и трябва да бъдат оценявани.
Първо, не ще опровергавам социализма. Обикновено го опровергават онези, които се страхуват от неговата правда. Ние обаче се придържаме към такива начала, за които социализмът не е страшен. И така, свободно може да говорим за правдата на социализма. Преди всичко той исторически се оправдава като необходимо следствие, като последна дума на предшестващото го западно историческо развитие.
Френската революция, чрез която ясно се е означил същностният характер на западната цивилизация като нерелигиозна цивилизация, като опит за съграждане на вселенска култура и организиране на човечеството според светските, външни начала, провъзгласила за основа на обществения порядък правата на човека, вместо предишното божествено право. Тези права на човека се свеждат до главните две: свобода и равенство, които трябва да се помирят в братство. Великата революция провъзгласила свободата, равенството и братството. Провъзгласила, но н
е ги осъществила: тези три думи така и си останали празни думи. Социализмът е опит действително да се осъществят тези три принципа. Революцията утвърдила гражданската свобода. Но при съществуването на даденото обществено неравенство освобождаването от една господстваща класа е подчиняване на друга. Властта на монархията и феодалите само се заменя с властта на капитала и буржоазията. Самата свобода все още нищо не дава на народното мнозинство, ако няма равенство. Революцията провъзгласила и него. Но в нашия свят, основан на борба, на н
ограничено съревнование на личността, равенството на правата не означава нищо без равенството на силите. Принципът на равенство, равноправността се оказала действителна само за онези, които в дадения исторически момент притежавали сила.
Но историческата сила преминава от едни ръце в други и като замогнала се класа буржоазията се възползвала от принципа за равенство в своя полза, защото в дадения исторически момент тази класа е имала силата, също както бедната класа, пролетариатът естествено се стреми да се възползва от същия принцип за равенство в своя полза веднага, щом силата премине в ръцете му.
Общественият строй трябва да се крепи на някаква положителна основа. Тази основа или има безусловен характер, над природен и свръхчовешки, или принадлежи към условната сфера на дадената човешка природа: обществото се крепи или на Божията воля, или на човешката, на народната воля. Срещу тази дилема не може да се възрази с това, че общественият строй може да се определя от силата на държавната власт на правителството, понеже самата тази държавна власт, самото правителство се крепи на нещо: или на Божията воля, или на народната воля.
Първата част на дилемата е била отхвърлена от западната цивилизация: френската революция, решително разправила се с традиционните неща, решително установила демократичния принцип, според който общественият строй се крепи на народната воля. Волята на народа от тази гледна точка не е нищо повече от волята на всички лица, които съставляват народа. Наистина великата революция започнала с провъзгласяването, че човекът като такъв има безусловни права, има ги по природата си, поради човешкото си достойнство; а тъй като всички лица поравно п
ритежават общочовешко достойнство, което е изворът на всички права, то всички лица необходимо са равноправни. Всяко едно от тези лица само по себе си притежава законодателна власт и в резултат на това законодателната власт принадлежи на мнозинството от тези лица, на мнозинството на народа.
Ако волята на народното мнозинство е основа и единствено основание на всички права и на всеки закон и ако волята на народното мнозинство естествено си поставя за цел благосъстоянието на това мнозинство, то това благосъстояние представлява висше право и закон. И ако една класа, ако малцинството от народа се ползва действително от по-голямо материално благосъстояние в сравнение с мнозинството, то от тази гледна точка това е злоупотреба и неправда.
Такова е сегашното положение на нещата. Революцията, утвърдила демокрацията по принцип, на практика е създала досега само плутокрацията. Народът управлява само de jure, de facto върховната власт принадлежи на една нищожна негова част – на заможната буржоазия, на капиталистите. Тъй като по своята природа плутокрацията е достъпна изобщо за всеки, то тя представлява и царство на свободното съревнование или конкуренцията. Тази свобода и равноправност обаче за повечето хора е само отвлечена възможност. Съществуването на наследствената со
ственост и съсредоточаването ? в ръцете на малцина превръща буржоазията в отделна привилегирована класа, а огромното мнозинство от работещия народ, лишен от всякаква собственост, при цялата му абстрактна свобода и равноправие, в действителност се превръща в поробена класа от пролетарии, при които равенството е равенство в мизерията, а свободата твърде често е свобода да се умре от глад. Но съществуването на постоянен пролетариат, което е характерна черта на съвременната западна цивилизация, именно в нея е и лишено от всякакво оправд
ание. Понеже ако старият режим се е крепял на известни абсолютни принципи, то съвременната плутокрация може в своя полза само да се позовава на силата на факта, на историческите условия. Но тези условия се променят; при определени исторически условия е било основано и робството в древността, което не му е попречило да изчезне. Ако говорим за справедливост, то не е ли справедливо богатството да принадлежи на онези, които го произвеждат, т.е. на работниците? Разбира се капиталът, т.е. резултатът от предишен труд, е също толкова необходим за п
роизводството на богатство, колкото и сегашният труд, но от никого и никога не е била доказана необходимостта от изключителното им разделение, т.е., че едни лица трябва да бъдат само капиталисти, а други – само работници.
По този начин стремежът на социализма за равноправие в материалното благосъстояние, стремежът да се прехвърли това материално благосъстояние от ръцете на малцинството в ръцете на народното мнозинство е съвсем естествен и законен от гледна точка на онези принципи, които са били провъзгласени от Френската революция и са залегнали в основата на цялата съвременна цивилизация.
Социализмът представлява исторически оправдана сила и на него на Запад безспорно принадлежи най-близкото бъдеще. Той обаче не иска да бъде само историческа сила, да има само условно оправдание, той иска да бъде висша нравствена сила, да има претенциите за осъществяване на безусловната правда в областта на обществените отношения. Но тук социализмът неминуемо и фатално влиза в противоречие със самия себе си и несъстоятелността му става очевидна. Той иска да осъществи правдата в обществото – в какво собствено е тази правда? Отново в рав
номерността на материалното благополучие. Едно от двете: или материалното благосъстояние е цел само по себе си – в такъв случай, понеже стремежът към материално благосъстояние е само естествен факт на човешката природа, то утвърждаването на този стремеж като принцип не може да има никакво нравствено значение. При първата си поява социализмът провъзгласява възстановяване правата на материята; материята действително има свои права и стремежът към осъществяване на тези права е твърде естествен, но това е само един от естествените стр
межи на човека и, разбира се, не и най-добрият: значение безусловната правда тук очевидно не може да има. Да провъзгласяваме възстановяване правата на материята като нравствен принцип е все едно да провъзгласяваме правата на егоизма, както е и направил един основател на социално-религиозна секта в Америка, поставил на мястото на десетте заповеди на Мойсей свои дванадесет, от които първата гласи “Обичай себе си”, изискване напълно законно, но във всеки случай – излишно. Или пък: материалното благосъстояние само по себе си не е цел за со
циализма, цел е само справедливостта при разпределянето на това благосъстояние.
Справедливостта в нравствен смисъл е някакво самоограничаване на собствените претенции в полза на чужди права; по този начин справедливостта е някаква саможертва, самоотрицание, и колкото повече е саможертва, толкова повече е самоотрицание, толкова по-добре е в нравствен смисъл. В такъв случай от нравствена гледна точка е невъзможно да придаваме някакво нравствено значение на изискването на работническата класа за равномерно разпределение на материалното благосъстояние, тъй като справедливостта, ако съществува тук справедливост,
за тази класа е тъждествена с нейните ползи; което следователно е користно изискване и затова не може да има нравствено значение.
Социализмът понякога предявява претенция да осъществява християнския морал. По този повод някой остроумно беше казал, че между християнството и социализма в това отношение има една малка разлика, че християнството изисква да отдаваме своето, а социализмът изисква да вземаме чуждото.
Но дори да допуснем, че изискването за икономическо равенство от страна на безимотната класа е изискване само за онова, което справедливо ? принадлежи, то и в такъв случай това изискване не може да има нравствено значение в положителен смисъл, понеже да се вземе своето е само право, но не и заслуга. В претенциите си, дори и да ги признаем за справедливи, работническата класа очевидно застава на юридическа, а не на нравствена гледна точка.
Но ако социализмът не може да има нравствено значение в качеството си на користен стремеж на безимотната класа, то това, разбира се, не му пречи да представя нравствения характер като изискване за обществена правда безотносително спрямо онези, които заявяват това изискване. Действително социализмът във всеки случай е прав, бунтувайки се срещу съществуващата обществена неправда. Но къде е коренът на тази неправда? Очевидно в това, че общественият строй се основава на егоизма на отделни лица, откъдето произлиза тяхното съревнование, т
хната борба, вражда и цялото обществено зло.
Ако коренът на обществената неправда е в егоизма, то обществената правда трябва да се основава на противоположното, т.е. на принципа на самоотрицанието или на любовта.
За да осъществи правдата, всяко отделно лице, което съставлява обществото, трябва да сложи ограничение на единствено своето самоутвърждаване, да приеме гледната точка на самоотрицанието, да се откаже от изключителната си воля, да я пожертва. В полза на кого обаче? За кого от нравствена гледна точка трябва да жертваме волята си? В полза на други отделни лица, от които всяко едно е за егоизма и самоутвърждаването, или в полза на всички заедно? Но, първо, да жертваме волята си и своето самоутвърждаване в полза на всички е невъзможно, понеже в
ички като съвкупност от отделни лица не са и не могат да бъдат действителната цел на човешката дейност, те не са дадени като действителен реален предмет, какъвто винаги се явяват само някои, а не всички; второ, такава саможертва би била и несправедлива, защото като отричаме егоизма у себе си, би било несправедливо да го утвърждаваме при другите, да поддържаме чуждия егоизъм.
И така, осъществяването на правдата или на нравственото начало е възможно само спрямо онова, което по собствената си природа е правда. Нравствената граница на егоизма у дадено лице може да бъде не егоизма на другите, не самоутвърждаването на волята им, а само това, което само по себе си не може да бъде изключително и егоистично, което само по себе си, по природата си е правда. Само тогава волята на всички може да бъде за мен нравствен закон, когато всички те самите осъществяват правдата, те самите са съпричастни на безусловното нравствено
начало. Следователно любовта и саможертвата за хората са възможни едва тогава, когато в тях се осъществява безусловното, висшето първоначало, спрямо което всички по един и същи начин разбират неправдата и еднакво трябва да се отрекат от тази неправда.
В противен случай ако това безусловно нравствено първоначало не се признава, ако всички други са само условни същества, които представляват определена естествена сила, то подчиняването на тях ще бъде само насилие от тяхна страна. Всяка власт, която не представлява безусловното първоначало на правдата, всяка такава власт е насилие и подчиняването ? може да бъде единствено по принуда. Свободното подчинение от всеки на всички очевидно е възможно само когато тези всички сами са подчинени на безусловното нравственото първоначало, по отн
ошение на което те са равни помежду си, както всички крайни величини са равни по отношение на безкрайността. По природа хората са неравни помежду си, тъй като не притежават еднакви сили, а вследствие на неравенството на силите по необходимост те се оказват в силово подчинение един спрямо друг, следователно по природа те са насилствено не свободни; в резултат по природа хората са и чужди и враждебни един другиму, природното човечество съвсем не представлява братство. Ако по този начин е невъзможно осъществяването на правдата въз основа
на дадените природни условия, в природното царство, това е възможно само в царството на благодатта, т.е. въз основа на нравственото първоначало като безусловно или божествено.
По този начин социализмът с изискването си за обществена правда и невъзможността да я осъществи спрямо ограничените природни основания логично води до признаването на необходимостта от безусловното начало в живота, т.е. до признаването на религията. В областта на знанието към такова заключение довежда позитивизмът.
Срещу традиционната теология са били провъзгласени така наречените от Просвещението през XVIII век права на човешкия разум. Но разумът е само средство, оръдие или среда на познанието, а не съдържанието му. Разумът дава идеалната форма, а съдържанието на разума или разумното познание е реалността, при това понеже реалността е над природна, метафизична и отхвърлена от разсъдъчното просвещение, то остава само условната реалност на дадените природни явления. Истината е даден факт, онова, което става или е. Такъв е общият принцип на позитивиз
ма. При него не може да не съзрем законния стремеж истината да бъде реализиране, да бъде осъществена в крайните граници на действителността, да бъде показана като видим осезаем факт; по същия начин, както при социализма не може да отречем законния му стремеж за реализиране на нравственото начало, за прилагането му в крайните граници на живота, в сферата на материалните икономически отношения. Но така, както за осъществяването на правдата от човека в нисшата сфера на живота тя трябва преди това да съществува сама по себе си независимо от
човека, по същия начин и истината, преди да стане факт за човека, трябва да има собствена независима реалност. На практика както отделната дадена воля не представлява сама по себе си никакво добро, никаква правда, а става праведна само чрез нормалното отношение или съгласие с всеобщата воля – всеобща не в смисъл на механично съчетаване на волята на мнозина или на всички, а в смисъл на волята по своята всеобща природа, т.е. волята на Този, който е всичко, на волята Божия; по същия начин отделният факт, отделното явление очевидно не е истина
само по себе си, в своята отделност, а се признава за истинно едва в нормалното отношение, в логическата връзка или съгласие с всичко или с реалността на всичко – при това всичко отново не в механичен смисъл, не в смисъл на съвкупност от всички явления или факти, понеже, първо, такава съвкупност не може да съществува в нашето познание, тъй като броят на фактите или явленията е неизброим, следователно не може да бъде определена сума, и второ, ако такава съвкупност би съществувала, то не би могла все пак да бъде истина сама по себе си, защото а
ко всеки отделен факт не е истина, то очевидно е, че при съчетаването на всички такива факти, които не са истина, не е възможно да получим истина (както множество от нули не правят единица и множество негодници не образуват един праведник); следователно реалността на всичко, всеобщата или всецяла реалност е реалността на Този, който е всичко – реалността Божия. Но тази безусловна реалност е достъпна сама по себе си само за непосредствено възприятие, за вътрешно откровение, т.е. тя е предмет на религиозното знание.
И така, и социализмът, и позитивизмът, ако последователно развием принципите им, водят до изискването за религиозно начало в живота и знанието.
Религията е съединяване отново на човека и света с безусловното и всецяло първоначало. Това първоначало като всецяло или всеобемащо не изключва нищо, поради това и истинното съединяване отново с него, истинната религия не може да изключва или потиска, или да подчинява насила който и да било елемент, каквато и да било жива сила в човека и неговия свят.
Съединяването отново, или религията, се състои в привеждането на всички стихии на човешкото битие, всички частни начала и сили на човечеството в правилно отношение към безусловното централно начало, а чрез него и в него – до правилно съгласувано отношение помежду им.
Тъй като безусловното първоначало поради същността си не допуска ограничаване на нечии права и насилие, то това съединяване отново на частните страни на живота и индивидуалните сили с всецялото начало и помежду им трябва да бъде безусловно свободно; при това всички тези начала и сили, всяка в границите си, в пределите на предназначението си или на своята идея, имат равно право на съществуване и развитие. Но тъй като всичките са съчетани в едно общо безусловно цяло, към което всички се отнасят като различни, но еднакво необходими елемен
и, то помежду си те представляват пълна солидарност, или братство.
По този начин, от тази страна религиозното начало се проявява като единствено действителното осъществяване на свободата, равенството и братството.
Казах, че в смисъла на религиозната идея съединяването отново на отделните същества и на частните начала и сили с безусловното начало трябва да бъде свободно; това означава, че тези отделни същества и тези частни начала от само себе си или по собствена воля трябва да достигнат до възсъединяването и до безусловното съгласие, сами трябва да се откажат от своята изключителност, от своето самоутвърждаване или егоизъм.
Пътят към спасението, към осъществяването на истинното равенство, истинната свобода и братство е чрез самоотрицанието. Но за самоотрицание е необходимо предварително самоутвърждаване: за да се откажем от изключителната си воля, отначало трябва да я притежаваме, за да се съединят свободно отново частните начала и сили с безусловното начало, преди това трябва да се отделят от него, трябва да бъдат себе си, да се стремят към изключително господство и безусловно значение, понеже само реалният опит, опознатото в опита противоречие, изпита
ата коренна несъстоятелност на това самоутвърждаване могат да доведат до свободното отричане от него и до съзнателното и свободно изискване на съединяването отново с безусловното начало.
Оттук виждаме огромния смисъл на отрицателното западно развитие, огромното предназначение на западната цивилизация. Тя представлява пълно и последователно отпадане на човешките природни сили от божественото първоначало, тяхното изключително самоутвърждаване, стремеж само върху тях да се положи зданието на вселенската култура. Чрез несъстоятелността и фаталния неуспех на този стремеж се появява самоотрицанието, самоотрицанието води до свободното възсъединяване с божественото първоначало.
Коренният поврат, огромната криза в съзнанието на западното човечество вече са започнали. Ясен израз за това са развитието и успехът на песимистичните възгледи, според които съществуващата действителност е зло, измама и страдание, изворът на тази действителност, следователно и на това зло, измама и страдание, се намира в самоутвърждаващата се воля, в житейското желание, което означава, че спасението е в отрицанието на тази воля, в самоотрицанието.
Тези песимистични възгледи, този поврат към самоотрицание засега са само в теорията, във философската система, но със сигурност може да предвидим, че скоро – именно когато на Запад социалната революция победи и, победила, ще види безплодието на тази победа, ще разбере собствената си несъстоятелност, невъзможността да създаде съгласуван и правилен обществен строй, да осъществи правдата въз основа на условно преходното битие, когато западното човечество се убеди на практика, от самата историческа действителност, че самоутвърждаванет
на волята, както и да се проявява, е извор на зло и страдание – тогава песимизмът, повратът към самоотрицанието ще премине от теорията в живота, тогава западното човечество ще бъде готово да възприеме религиозното начало, положителното откровение на истинната религия.
Според закона за разпределението на историческия труд обаче един и същи културен типаж, едни и същи народи не могат да осъществят две световни идеи, да постигнат две исторически дела и ако западната цивилизация е имала задача, свое световно предназначение да осъществи отрицателния преход от религиозното минало към религиозното бъдеще, то полагането на началото на самото това религиозно бъдеще е отсъдено на друга историческа сила.
