Ледовете се топят - Илия Троянов

Един мъж, който толкова много обича глетчерите, че потъва в отчаяние поради тяхната смърт: като глациолог Цено е посветил живота си на един алпийски глетчер. Когато умирането на глетчера му вече не може да бъде спряно, той потегля на един круизер, за да обяснява на туристите чудесата на Антарктика. Но по време на своето пътуване той се отчайва и от пренебрежението на курортистите, и от ограниченото им внимание към чуждия свят, и от постоянното топене на ледовете. Новият роман на Илия Троянов разказва с голямо словесно майсторство за човека, който започва борба за глетчерите. Роман-изповед с много поезия и страст за величието на природата и за заплахите пред нашия свят.

От благоприличието на романа „Ледовете се топят” от Илия Троянов не може да се усети много. Неговият разказвач, глациологът Цено завършва научната си кариера, когато установява, че един алпийски глетчер, който той редовно изследва, едно лято буквално изчезва поради промяната на климата. От този момент нататък той придружава туристи на круизери в Антарктика, изнася научнопопулярни лекции и страда от това, че глобалното разрушение на околната среда все по-силно го вълнува, от една страна, но от друга, че може само да го следи, без да е в състояние да предприеме нещо. „Когато мистър Айсбергер – това е неговият прякор сред колегите му - започне аподиктично, той завършва апокалиптично” е казано в началото на романа, а това, че в очите на другите Цено става все по-истеричен, той го усеща и сам, както и ние в големи части от случващото си. Освен записките на Цено, белязани с римски цифри, има и още един източник за драматичните събития по време на пътуването му, колажи, означени с арабски цифри, от разговори в ефир, протоколи от разпити, текстове от шлагери и други подобни. Изобщо цялото бъбрене на света.

Колкото и да е привлекателно да бъде дадена думата на един разказвач с ясно очертан мироглед, толкова бързо натрапващият се приятел на природата, който в овалните отвори на айсбергите вижда „огромни вулви” и дочува от там топящи се примамващи викове, изморява читателя. Ролите между Цено и неговата любовница, филипинка, работеща като келнерка на кораба, са ясно разпределени, защото там, където значително по-младата жена – според вижданията на Цено – като дете на природата си пожелава „само да ни има”, той е размишляващият западен интелектуалец. Това, че записва баналности, не прави нещата по-лесни: така съвсем сериозно гробището „предлага малък, но подбран асортимент от покойници”. Размишленията на Цено за изоставената китоловна станция завършва с бележката: „Във фабриката човекът е транжирал китове, а времето е транжирало фабриките.” А за хората от своето обкръжение и за своето собствено поведение той с удоволствие избира също изкривен образ: „Всички са си качили един и същ софтуер за омаловажаване, готови да се спотаят, когато има буря.” и други подобни.

Цено не успява да се справи и с основата дилема за всяка наука, колкото и това да е трагично, но и разтоварващо: изследователите могат да трупат факти и да предпазват от грешки, но не могат да вземат категорични решения. Каква роля играят в такъв случай писателите? „На класиците, казва Цено, им се полага да внасят светлина в тъмнината”, „да ни говорят на съвестта”, „на тях им е позволено да пишат изречения, които човек да изчука по каменните фасади” за разлика от съвременните автори, които в очите на мнозинството „в никакъв случай” не бива да опитват „да променят света” с текстове. А как тогава? Цено, който в своя дневник се превръща в предупреждаващ автор, намира по време на процеса на писане първа читателка в лицето на своята любовница, която обаче, това е тъжната поанта на тази сцена, не владее немски.

Там, където Троянов кара своя Цено наистина да побеснее от гняв, романът е най-сгъстен. Когато отчаяният изследовател докато гледа някаква телевизионна документация, разпалено поощрява една снежна лавина да затрупа повече човешки домове (и с това напълно се отчуждава от съпругата си, която седи до него), изведнъж човек приема искрено разказвача: хартията с изложената теза, каквато изглежда понякога този роман, престава да шумоли – действително става дума за хора от плът и кръв.

Такъв проблем не се появява на никоя страница от книгата „Моят последен опит да спася света” на Джо Лендле. Неговият Вегенер, колкото и да е подчинен на проучванията на автора, води съществувание, които никога не е застрашено да се еманципира от източниците и да го превърне в измислен образ на изследователя. На края и двамата изчезват: Цено, който потъва във вълните на Южния полюс, и Вегенер, който иска през 1930 година да презимува на леда във вътрешността на Гренландия и бива затрупан от дебел слой сняг. Докато този приятел на глетчерите ни липсва, за другия не съжаляваме чак толкова много, но това се дължи на съответната конструкция на романа. Накрая остава надеждата за бъдеща среща, както я формулира Вегенер на Ленедле: След като континентите достатъчно дълго са били разделени един от друг, след около 250 милиона години те отново ще се срещнат на другия край на земята. А с тях и всичко, което междувременно е било загубено.

Тилман Шпрекелсен

Пламенна защита на леденостудените глетчери

В своя роман Илия Троянов кара един мъж почти напълно да се отчая от невежеството на хората край себе си. Умирането на глетчерите, топенето на айсбергите, всички са слушали за това, всички са наясно по въпроса, но изглежда никой не се трогва от тези факти, тъй като всичко се случва толкова далеч от нас и последиците накрая ще се отразят при други, а не при нас.

Глациологът Цено обича алпийските глетчери и Антарктика. Той приема предложението да се качи като експерт на един круизер, за да показва и обяснява на туристите чудния свят на ледовете. Когато един от пътниците, известен артист, има идея да направи голям спектакъл за спасението на глетчерите, търпението на Цено е изчерпано – той трябва да предприеме нещо. Неговата любов го обсебва.

Алпите и алпийските глетчери са в центъра на събитията и около тях се върти целият живот на главния герой Цено.

Езикът на Троянов е ясен, но много мощен, мощен като айсберг, би казал човек тук, както и проникновен и завладяващ. Дългите изречения са запазен знак за Троянов, които обаче винаги са добре обмислели и никога не са претоварени. Човек постоянно попада на думи, които инак не е чувал в този вид, но въпреки това въз основа на разказа веднага разбира какво означават. Авторът създава нови думи както художникът сюрреалистична картина, която още никой не е виждал, но веднага разпознава мотива. Добре шлифованият език и стилът на разказване на също такова високо равнище въвеждат в един напълно различен свят – света на ледовете.

Цено е мъж, който е постигнал всичко, би могъл да си помисли някой, но въпреки това той е толкова неспокоен и обсебен, че захвърля всичко, разделя се с института си и с жена си, за да може да се отдаде на любовта си към глетчерите. Не, той иска да приближи и другите към своята любов към ледовете, да ги убеди какви запаси на земята биват разрушени, да им отвори очите, да проникне в съзнанието им, да докосне нещо в душата им с надеждата, че и те ще разберат и най-накрая ще променят начина си на мислене и ще престанат да се вслушват в подлия глас на леността.

Разказвачът Цено припомня в ретроспекция за своя живот и за фактите, които са го отвели на круизера. Със своя главен герой авторът представя онези хора, които всекидневно се борят отчаяно за природата и по този начин и за самото човечество, което обаче не може да оцени този факт.

Читателят се запознава и с Паулине, с която Цено всяка година има връзка по няколко месеца, и с другите пътници и екипa на кораба. Троянов умее да представи своите герои като живи хора, правдоподобни и автентични, чувствителни, каквито са в действителността. В книгата има фин хумор, както и вътрешни спорове у самия Цено. Безсилен и в края на краищата безпомощен, той трябва да гледа как хората тъпчат природата с краката си, смачкват я, използват я и не я ценят.

Между главите на романа, който винаги се предхождат от координати, може да се открие и нещо като „извънредни новини”, но в по-фрагментарна форма. Така се събират в едно откъснати думи и изречения, включват се корабни съобщения, подхвърлят си размисли. Чрез тази смес цялата трагедия на главния герой става още по-ясна и разбираема.

Това е чудесна книга, която се чете толкова лесно, но всъщност тежи достатъчно. Литературен деликатес с интелигентна и проникновена основа. С тази книга Троянов създава невероятно мощна езикова реминисценция за света на ледовете и в края на краищата за самите нас.

Даниела Лоиз

Илия Троянов се бори за Антарктика: Моят приятел глетчерът

„Ледовете се топят”: Скитникът по света Илия Троянов се ангажира в своя роман-изповед за спасяването на Антарктика

Глациологът Цено обича глетчерите повече от хората и дори от собствената си жена: когато се докосва до напуканите краища и шепнещите езици на умиращите гиганти, той се разтапя в тях. Заради това го е напуснала Хелене, колегите му в института се подиграват на странния човек, който не може вече да се наслаждава на секса, футбола или на предаванията за природата по телевизията. Когато и последните алпийски глетчери се стопяват, Цено трябва да се намери на друго място студа, който е „жизнеутвърждаващ” за него: като водач на експедиция на един круизер той въвежда заможни туристи в чудния свят на Антарктика. Страда като бялата мечка от промяната на климата от своята задача да води жадни за сензация грешници и мъжаги с Cayenne Turbo към местата, където мътят пингвините и да трябва да гледа как те замърсяват последния недокоснат рай с боклук, шум и глупави приказки.

Когато един чилийски войник запалва цигара след колония от пингвини, Цено избухва за пръв път. Когато след това един „Наполеон на изкуствата” решава да изпише с верига от пътниците на кораба „Ханзен” сигнала SOS във вечния лед, отчаяният поклонник на глетчерите похищава кораба и скача в ледената вода: „Аз нямам нужда повече да се обяснявам. Отделният човек е загадка, няколко милиарда души, организирани в паразитна система, са катастрофа. Омръзна ми при тези обстоятелства да бъда човек.”

Илия Троянов е нещо като скитник между световете и ръководител на експедиция в немската литература, който в романи като „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” и „Събирач на светове” постоянно е описвал разрушителното присвояване на чуждото от западната цивилизация. В „Ледовете се топят” обаче вече не дебне спасение дори в литературния език: „Срамът не съществува, тъй като всеки сам се излага публично, патосът не функционира, тъй като всичко бива подценено. А насилието? Насилието е единственият език, който все още не е покрит с етикетите на спонсорите.” Грижата за природата, съжалението за застрашените животни и примитивните народи, омразата към консуматорската култура превръща хладния глациолог в пламенен защитник на леда, който в своя свещен гняв не пази нито туристите с техните видеокамери и съзнание за „ол инклузив”, нито творците, които оркестрират гибелта на света като забавление, проповеди за опрощаване на греховете и подкрепа.

И Троянов сам потегля на път със своя камерен ансамбъл при четенето на „Ледовете се топят”. За какофоничния хаос от гласове от телевизионните новини, клишета за успокоение, рекламни и шлагерни текстове, с които подплатява монолога на своя човек с глетчерите, той е спечелил за версията на книгата за слушане професионалист като Том Буро. Първото издание на романа е 100 хиляди. „Ледовете се топят” е много актуална книга: без да търси дистанция, Троянов, се превръща в говорител на своя приятел от глетчерите, който мрази хората. Вместо да разказва истории с правдиви образи, неговият кратък роман се изчерпва с гневни слова на някакъв пророк на апокалипсиса в ледената пустиня. Само местното население и неговата любовница, филипинската келнерка Паулина разбират отчаянието на Цено. Но те са по-скоро проекция на мултикултурната коректност, отколкото хора. Всички останали имат само някаква функция: капитанът изпълнява задълженията си по предписание, пътниците са жадни за преживявания глупаци, екипажът продава човешкото си достойнство за няколко долара бакшиш, а долетелият артист акционист превръща творческия процес в комерсиална врява.

„Всеки, който приема предотвратимото, е престъпник”. Мистър Айсберг се вижда като последния човек сред роби, слепци, паразити и престъпници, а на Троянов очевидно неговото високомерие не му е съвсем чуждо. Неговия глациолог е станал твърд и студен като айсберг в битката с неразумния свят, но си остава просто хладен наблюдател. По време на своите пътувания той е упражнявал при монасите будисти пестеливостта на думите, но това не спира нито неговата потребност от изповед, нито склонността му към ефектни метафори. „Сдържащият своята съвест” се харесва в своята странна смес от отмиращи думи, диалектни, чужди и индивидуални изрази, която вероятно трябва да бъде първа проява на някакъв траен полиглотски световен език, но често действа само наивно: упоритите и подхилващи се хора трудно дъвчат „дъвката на света”.

Трояновият поклонник на глетчерите наистина се възхищава от гърбатите китове и се моли на богинята Гeя, но неговата Антарктика си остава абстрактна. Ничията земя е обратното на цивилизацията: рибената чорба от Ямайка е пиршество за световната култура. „Надут в своя гняв като тюлен в своята кална дупка”, Цено сипе тиради от омраза и вярва в някакъв свят, освободен от човешката проказа, и така Трояновия параход на неудоволствието се разбива в дебелата глава на мистър Айсберг.