Кървавото евангелие - Джеймс Ролинс
Тъмната история на света!Кървавото евангелие ще ви разтърси с разкритията си за тайната история на света. Защо католическите свещеници носят кръст на гърдите си? Защо дават обет за целомъдрие? Защо монасите крият лицата си под качулки? И защо Римокатолическата църква твърди, че освещаването на виното по време на литургия го превръща в кръвта на самия Христос? Отговорите на всички тези въпроси са свързани с тайна секта във Ватикана, за която се носят само слухове, но чието съществуване е било изложено на показ пред всички от самия Рембранд – таен орден, известен просто като сангвинисти.
И едно предупреждение: някои книги никога не трябва да бъдат намирани и отваряни!
Между редовете Интервю на Джули Крамър с Ребека Кантрел и Джеймс Ролинс, 31.12.2012 г.
Две въображения по-добре ли са от едно?
За обикновения читател процесът на съавторството на една книга е доста загадъчен, но в това интервю Джеймс Ролинс, автор на редица бестселъри на „Ню Йорк Таймс”, и Ребека Кантрел, известна с историческите си романи, обясняват механиката на съвместната им работа, макар и намиращи се на 8000 км помежду си. Отговорите им от кухнята за поделянето на задачите и отговорностите при създаването на общия им трилър „Кървавото Евангелие” несъмнено ще заинтригуват читатели и писатели.
„Кървавото Евангелие” съчетава две популярни литературни теми – Римокатолическата църква и вампирите – и двамата автори разпалено разказват за надпреварата за една чудодейна и забранена книга. Както се изразява „Съспенс Магазин”, „Ще съгрешите, ако не прочетете тази книга!”
Джеймс, „Кървавото eвангелие” намирисва на тайни, свързани с Римокатолическата църква. Доколко романът си прилича с „Шифърът на Леонардо” и доколко се различава от него?
Мисля, че всяка книга, която засяга католицизма и представя алтернативен подход към историята на религиите, особено когато става въпрос за живота на Христос, неизбежно ще бъде сравнявана с книгата на Дан Браун. И макар да приемам повдигането на известни спорни въпроси в централната тема на поредицата, мисля, че двамата с Ребека се стараем да покажем всички страни. Нашата книга е светска и същевременно дълбоко религиозна – а това е линия, която се следва трудно. В крайна сметка читателят ще реши как да приеме книгата – като богохулство или като преклонение пред божественото.
Ребека, ти си най-известна с твоята серия за Хана Вогел. Как се стигна до творческото ти партньорство с Джеймс Ролинс? Чия беше идеята за тази поредица?
Когато се обърна към мен, Джим вече имаше идеята и беше нахвърлял приблизителен план. Срещнахме се две години преди това на писателската конференция в Мауи и оттогава поддържаме връзка по имейл и се виждахме на различни конференции като „Трилърфест”. Така че той ми се обади, каза, че има страхотна идея за книга и ме попита дали проявявам интерес.
Когато го попитах за какво става дума, той отговори, че било поверително и не можел. Тогава го попитах дали може да отговори с да или не на мои въпроси. Той отстъпи и сподели, че ставало въпрос за секта вампири, които живеят като свещеници в лоното на Католическата църква и преживяват на превърнато вино. Веднага се предадох, защото идеята беше страхотна и не можех да й устоя.
Джеймс, какво мислиш за тенденцията известни автори да прибягват до съавтори, за да пуснат повече книги? Какво те накара да потърсиш съавторство за новата си серия?
Нямам особено категорично мнение в една или друга посока. Съдя за една книга по историята и умението, с която е разказана тя, а не по броя имена на корицата. Моето лично решение да работя в съавторство няма нищо общо с желанието да бълвам повече книги на година. В основата на този процес бе просто желанието да представим историята по възможно най-добрия начин. Знаех, че тази книга се нуждае не само от моите способности на разказвач, но и от някой, който да придаде готическа атмосфера на историята. Затова и се заех да потърся съавтор, който да допълни моите умения със своите собствени.
Когато водех писателския курс, който посещаваше Ребека Кантрел, бях поразен от богатството на описанията й и способността й да създава специфична атмосфера. През годините следях бляскавата й кариера и гледах как уменията й стават все по-добри. И когато ми се наложи да потърся автор, способен да внесе въпросния готически елемент в историята, знаех много добре към кого да се обърна.
Ребека, как работехте като съавтори на роман? Редувахте ли глави? Или ти пишеше чернова, а той правеше промени? Кой се занимаваше с проучванията? Каква беше системата ви? В края на краищата, той живее в Калифорния, а ти в Германия.
Не редуваме глави. Аз нахвърлях някои неща, той други. След това си ги разменяхме и обсъждахме. Едно от нещата, с които се заехме от самото начало, бе да преровим света, да създадем същинска библия с информация за всеки герой, подробности от обстановката и общия тон. Преди да започнем книгата, пишехме сцени в различни стилове, докато не открихме онзи стил, който подхождаше на историята. Не може да се каже, че стилът е точно мой или негов, а по-скоро някакъв друг.
Колкото до проучванията, всеки проучваше собствените си сцени и после сверявахме. Докато пиша това, виждам колко неефективен е подобен подход, но въпреки това върши работа. И ни дава повод за безброй страхотни дискусии за теология, за това как да убиеш разярена черна мечка и кои исторически забележителности да вдигнеш във въздуха.
В чисто логистичен план, разменяхме си текстове всеки петък и ги обсъждахме по Скайп в продължение на няколко часа в понеделник (сутринта за него, вечерта за мен). Ако междувременно се появяваше нещо, решавахме го по имейла. Не зная как бихме могли да се справим без интернет.
Джеймс, след всички тези години успешна самостоятелна работа, какви са предизвикателствата на съвместното творчество?
Определено има какво да се научи, особено как да бъдеш „открит” в степента, необходима за споделянето на една история. Преди този проект писането беше самотно изживяване, при което най-доброто и най-лошото можеше да се държи покрито и да се решава насаме. Нужно ми бе известно време да стигнем този етап помежду си, при който да можем да свалим гарда, да бъдем брутално честни, емоционално откровени и склонни да се доверим на другия. Но си мисля, че всяко истинско сътрудничество трябва да пресече този Рубикон.
Ребека, какво ти беше най-трудно като съавтор?
Самото писане беше и продължава да е прекрасно, но самото представяне беше предизвикателство. Не го знаех в началото, но много библиотеки, някои книжарници и т.н. дори не си правят труда да споменат втория автор на книгата.
Джим направи всичко по силите си да бъда спомената навсякъде, за което съм му много благодарна, но все още е трудно да работиш в система, в която вторият автор често си остава невидим.
Ребека, имената и на двама ви са на корицата. Щеше ли да се съгласиш да работите заедно, ако трябваше да работиш в сянка, без никой да спомене за труда ти?
Преди представянето на книгата щях да кажа, че мога да пиша без никакъв проблем в сянка, защото зная какво е да не получиш признание за тежкия си труд. Сега не съм толкова сигурна.
Джеймс, ако можеше да промениш нещо у Ребека Кантрел, какво щеше да е то?
Иска ми се да не беше права толкова през цялото време. Докато пишехме, често се случваше да подлагам на съмнение нещо, което тя предлагаше за някой герой или за сюжета, изразявах колебание, предизвиквах я да докаже, че греша – и тя, естествено, успяваше да го направи. При това най-редовно. Често ми се налагаше да си сърбам попарата.
Ребека, ако ти можеше да промениш нещо у Джеймс Ролинс, какво щеше да е то?
Бих искала да бъде по-добър в разговорите и в приемането на комплименти. Обикновено, когато критикува написаното от мен, той казва нещо от рода на: „Всичко е чудесно, с изключение на това тук.” Чудесно? Сериозно? А ако аз поискам да му направя някакъв комплимент за негов текст, защото открай време смятам, че е важно да чуваш не само за недостатъците си, но и за добрите постижения, той реагира с онова „да, да, давай нататък”.
Зная, че не е нещо особено, но го казвам, защото е адски умен и с него се работи много лесно. И за протокола, започна да става по-добър в отправянето на похвали, но не и в приемането им.
Джеймс, започнал си кариерата си като ветеринар. Замислял ли си се някога да пишеш за котки, вместо изпълнени с екшън трилъри?
Котки ли? Защо все трябва да има точно котки? В последния си роман за Сигма („Кръвна линия”) имам екип, състоящ се от капитан Тъкър Уейн и верния му спътник Каин, който е военно куче. Дори имам няколко сцени, представени от гледната точка на кучето. Мисля, че е крайно време кучетата да получат своя момент на славата на литературния фронт!
А какво те накара да поискаш да преоткриеш себе си като писател?
Никога не съм гледал на писането като на истинска кариера. Мислех си, че за да бъдеш успешен автор, трябва да си от писателски род или нещо подобно. Затова се насочих към другата си страст – ветеринарната медицина. Допуснах обаче една грешка. Продължих да чета, а и онова мъничко изчанчено кътче на въображението ми така и не угасна напълно. В крайна сметка започнах да пиша. По онова време клиентите ми ме питаха: „Е, доктор Джим, защо не пишете неща като „За всички големи и малки създания” на Джеймс Хериот?” Отговорът ми беше прост – защото в романите на Джеймс Хериот не умират достатъчно хора. Исках приключения и тръпка. Работех по четиринадесет часа на ден като ветеринар. Нямах желание да се прибера у дома и да пиша за ветеринари. Затова се насочих към исторически загадки, научни интриги и приключения на екзотични места. В общи линии, давам свобода на въпросното изчанчено кътче на въображението си.
Ребека, ти си започнала като технически автор. Това помага ли ти в писането на художествена литература или ти пречи?
Техническото писане се оказа чудесна основа за художественото. Бях свикнала да пиша с ясно определен срок, да структурирам работата си, да отделям време за проучвания, да редактирам и да ме редактират. Това означаваше, че мога да се съсредоточа върху историята и творчеството, защото съм свикнала с „основните” задачи на писането.
Джеймс, ти посвещаваш „Кървавото eвангелие” на Ан Райс. Защо?
Има някои автори, които преобръщат стилове, променят животи и се превръщат в идоли на цели поколения. Ан Райс определено е част от този пантеон. Не мисля, че бих могъл да разкажа историята на отец Рум Корза, ако преди това не бях срещнал Лестат и Луи от книгите на Ан Райс. Тя внесе литературен нюанс във вампирската митология, като в същото време разби мита и го пренесе в съвременната епоха. Написването на „Кървавото eвангелие” стана възможно единствено след появата на нейните книги.
Ребека, двамата с Джеймс работите върху втората книга от серията. Този път сътрудничеството по-лесно ли е?
Да, този път е много по-лесно. Мисля, че и двамата имаме повече вяра един в друг и в съвместното писане, а освен това развихме нещо като свой език на жестовете. Аз знам, че когато размаха ръце, нещо хитрува, а той знае, че когато завъртя очи, значи някъде прекаляваме. Това спестява време.
Ребека Кантрел е носител на наградите „Александър Брус” и „Макавити” с поредицата си за Хана Вогел и е номинирана за „Бари” и „РТ Ривюърс Чойс”; романът й за мобилни телефони „АйДракула” беше посрещнат топло от критиката, номиниран е за наградата APPY и влезе в списъка на десетте най-добри романи на ужасите за деца на „Буклист”. Заедно със съпруга си и сина си тя току-що напусна слънчевите брегове на Хаваите, за да търси приключения в Берлин.
Можете да научите повече за Ребека Кантрел на http://rebeccacantrell.com.
Джеймс Ролинс е водещ автор на бестселъри на „Ню Йорк Таймс” и трилърите му са преведени на повече от четиридесет езика. Поредицата му за Сигма Форс е приветствана като „грабваща дъха и вниманието” („Ню Йорк Таймс”) и „едно от най-горещите четива за лятото” („Пийпъл Магазин”).
Можете да научите повече за Джеймс Ролинс на http://www.jamesrollins.com.
