Кръстоносният поход срещу Граала. - Ото Ран
Огромна е меланхолията, обхванала земите на Лангедок и Прованс.Там е живял народ, който не изпада в средновековно отшелничество, а посвещава жизнерадостното си изкуство – музика, поезия, архитектура – на любовта, но не към кръста, а към Граала. Еретиците си навличат гнева на римокатолическата църква; следва кръстоносен поход, който ги удавя в море от кръв.
Това, което остава, е митът за Монсегюр и посланието на светия Граал. Неговият забележителен изследовател Ото Ран ни води към корените на легендата и ни кара отново да приемем потъналото в забрава завещание.
Какво знаем за безжалостната борба на католическата църква с катарите? Какво означава цитатът „Избийте ги всичките, Господ ще разпознае своите”? Имаме ли достатъчно убедителни представи за „катарската ерес” – една от най-интересните и оригинални религиозно-философски системи на Средновековието, която оказва скрито влияние върху житейската и
обществената система на цяла Западна Европа? „Кръстоносният поход срещу Граала” ще ви насочи по правилния път за опознаване и вникване в идеите на „децата на истинския Бог” – катарите, чистите.
Правилно го назовете,
кой герой е разберете
истинският приключенец.
Волфрам фон Ешенбах
СЪДЪРЖАНИЕ
Вместо предговор от Х.–Й. Ланге
Предисловие
Част първа: Пърсифал
Leys d’amors от любовната поезия. – Трубадурите. – Династията Арагон. – Графът на Тулуза. – Династията Анжу–Плантагенет. – Бертран дьо Борн. – Ричард Лъвското сърце. – Третият кръстоносен поход. – Йоахим от Флора. – Раймон, петият от Тулуза. – Тренкавел от Каркасон. – Графовете на Фоа. – Синовете на Белисена. – Трубадурът Гюйо от Прованс.
– Волфрам фон Ешенбах. – Пърсифал и Херценлойде.
Част втора: Граалът
Амур, Милост, Срам и Вярност. – „Женският Адам“ и „Ева domina“. – Молещият се стихотворец. – Църквите в пещерите. – Еретическата катедрала в Ломбрив.
ЗЛАТНОТО РУНО
Херкулес и Пирен. – Бебрики, финикийци и фокейци. – Аргонавтите търсят „Граала“. – Аполон и хиперборейците.
КУПАТА НА ГВИОН
Питагор, ученик на друидите. – Делфийското съкровище в Езерото на друидите. – Ариман и Ахурамазда. – Друиди и бардове.
КАК СЕ РОДИ БАРДЪТ ТАЛИЕСИН
ЛЕГЕНДАТА ЗА БАРДА ЦЕРВОРИКС
„ЧИСТИТЕ“ И ТЯХНОТО УЧЕНИЕ
Христос, Богът на Слънцето. – Гората на присцилианите. – Романската църква на любовта. – Луцифер и Йехова. – Митът за бунта на Луцифер и жертвата на Христос. – Благославяне. – Цялостен и вярващ. – Еретическо разчупване на хляб. – Манисола. – Consolamentum. – Ендура, еретическото самоубийство.
ПЕЩЕРАТА НА ТРЕВРИЦЕНТ
КРАЙ ФОНТАН ЛА САЛВАШЕ
МОНМУР, ПРИКАЗНИЯТ ЗАМЪК НА ОБЕРОН
МУНСАЛВЕШ И МОНСЕГЮР
РЕПАНС ДЬО ШОЙ, КРАЛИЦАТА НА ГРААЛА
Част трета: Кръстоносният поход
Lapsit exillis на Волфрам фон Ешенбах. – Фулкю от Марсилия. – Първият еретичен кръстоносен поход срещу Тренкавел от Каркасон. – Папа Инокентий III. – Арнолд от Сито. – Свещеният Доминик. – Кръстоносният поход на албигойците и първите еретически капища: Безиер, Каркасон. – Смъртта на Пърсифал. – Симон дьо Монфор. – Обсадата, атаката и унищожението на Минерв, Терме и Лавор. – Петър Арагонски. – Симон и смъртта на Монфор. – Краят на Тулуза и Романия.
Част четвърта: Апотеоз на Граала
Доминик от Гусман и Инквизицията. – Инквизиционното убийство на Авиньонет. – Рухването на Монсегюр, храма на Параклет. – Спасяване на „езическото съкровище“ в пещерите на Орнолак. – Жак Фурние обсажда пещерните укрепления на катарите и става папа Бенедикт XII. – Бернар Делисийо, еретичният францискански монах. – Войната в пещерите. – Последните еретици. – Желанието за рая.
Приложение
Бележки на Х.–Й. Ланге – Нов послеслов към „Кръстоносния поход срещу Граала“ – Библиография – Възникване на романската култура – Друидизмът, близките до него теогонии и манихейство – Поезията на трубадурите – Албигойците и тяхното учение – Пърсифал и Граалът – Хюон от Бордо – Есклармонда и Монсегюр – Сабарте – Албигойският кръстоносен поход – Инквизицията – Обзорна карта на западна Романия – Областта на пиренейския мит за Граала – Родословно дърво на окситанските династии – Бележки
Снимки
ВМЕСТО ПРЕДГОВОР
Има книги, които добавят нещо повече към своето съдържание: те разказват странни истории за създателите си и за времето, когато са били написани. Такъв е случаят с „Кръстоносния поход срещу Граала“ – забележителна творба, която не може да бъде откъсната от житейската история на Ото Ран. Първото ù издание от 1933 г. става повод за контакта му с Хайнрих Химлер, който, впечатлен от неговите проучвания, го назначава в личния си щаб. Връзка, завършила през 1939 г. със самоубийството на автора. Макар биографията му да е сравнително известна, трябва да отбележим, че след антропософите и розенкройцерите, днес отново има автори, които продължават да го смятат ту за SS-кариерист, ту за „търсач на изгубени съкровища“. Подобни изопачени представи за историческата истина и живота на Ран са напълно безпочвени и това може да установи всеки, който отблизо се е занимавал с темата. Не е изключено за внимателния читател настоящата книга да се превърне в повод за лични проучвания – но те в никакъв случай няма да са обикновени, защото от „научна“ гледна точка тезите на Ото Ран са недоказуеми. Това, което обаче остава завинаги, е поетичното вдъхновение за неща и имена, на които с право бихме могли да се поддадем. Тази книга е нещо като подарък, в който виждаме младия Ото Ран: ентусиаст, вярващ твърдо, че може да открие Граала във френските Пиренеи. Едно пътуване към мита за Черното слънце.
Следващите редове ще ни въведат в многопластовата тема за Граала: как националсоциализмът променя пътя му, къде да търсим корените му и как да се отнасяме към него.
„Свещеният Граал“ безспорно е един от митовете на човечеството. Дори в самата му възраст се е спотаила тайнствена сила, която открива нови и нови връзки за „тук и сега“. Ето защо можем да кажем, че митът „е извън времето (като нефалшифицирано предание на вековете и обществените системи) и едновременно с това живее в настоящето. В качеството му на „вечна идентичност“ той се свързва с „вечно новото“, в което манифестира по съответния начин съгласно историческия контекст.“
През 1210 г. в Оденвалдската енория Вилденберг, близо до Аморбах*, Волфрам фон Ешенбах завършва епоса си „Пърсифал“. 600 години по-късно немската традиция за Граала е обогатена от музиката на Рихард Вагнер, който развива темата в едноименната си сценична мистерия, а след това преустановява работата си по една будистка драма. Йоаким-Ернст Беренд, съосновател на Югозападното радио, заявява, че Вагнеровата опера клоняла повече към индийската Бхагават Гита, отколкото към традиционното западно наследство и че опитите за интерпретация, свързани с християнството, остават незадоволителни. Вагнеровият мотив за Граала е поставен в началото на книгата на Ото Ран. Странно, но при следващото ù преиздаване той отпада.
За корените на Граала и влиянието му върху Европа Герхард фон дем Борне казва следното: „От човешко-историческа гледна точка, с произведението си той (Вагнер) казва всичко, каквото е могъл да каже […]. Така стъпихме на прага на 20. век: оказа се, че християнска Европа притежава духовната сила да осветява пътя си в настъпващия век чрез познанието, съдържащо се в Граала. И този път не води към миналото.“
Подобен подход, доближаващ се до същността на мита, намираме и в напълно разнообразните помежду си източници. Първите литературни свидетелства за Граала (преди Волфрам фон Ешенбах) откриваме в романа на Кретиен дьо Троа „Perceval“ и в т. нар. „Grand Saint Graal“ на рицаря Робер дьо Борон. Според някои интерпретации, първата творба би могла да се отнася до езическите, а втората – до по-известните християнски корени на легендата за Граала.
В произведението на Робер дьо Борон (запазено само отчасти) се говори за християнската легенда и за богатия търговец Йосиф от Ариматея*, който бил „таен“** ученик на Христос. Евангелията разказват, че в един бокал той събрал кръвта на разпънатия и измолил от Пилат Понтийски да погребе тялото на Исус в приготвения за самия него гроб. Според християнската легенда бокалът, съдържал кръвта на Христос, е „Граалът“.
След разрушаването на Йерусалим през 70-та година от нашето летоброене, Йосиф от Ариматея бяга от Палестина, за да основе нова християнска общност на север. Според Борон неговото бягство завършва в Британия. Би трябвало Йосиф да е взел Граала със себе си. Легендата разказва, че той приготвял трапеза за 12 души като възпоменание за последната вечеря на Христос. Тринайсетото място оставало винаги празно; то било наричано „опасното“, защото всеки, който сядал на него, бил обречен на смърт – с изключение на този, който можел да спечели Граала. Според други автори Йосиф от Ариматея успява да достигне само до континентална Европа и предава Граала на т. нар. „Крал на рибарите“, който с помощта на вярната си свита построил храм за него на Мунсалвеш, планината на силата. Там бил създаден орден на Рицарите на Граала, който да го пази и да му служи. Те заставали около трапезата и ядели храната, която Граалът като „кърпичке, искам да ям“ им предлагал. Когато един ден Кралят на рибарите Амфортас бил ранен от копие в областта на слабините, „кралството на Граала“ опустяло. От психологична гледна точка този болен, импотентен крал е образ на Бога, който има нужда от възраждане.
Пиката, причинила раната на Амфортас, била същата, с която римският легионер Лонгин пробол Исус на кръста. Според Кретиен, Граалът се допълвал от магичен меч и дъска.
Макар че „Пърсифал“ на Ешенбах е много сходен с тази легенда, той обикновено получава по-висока оценка, защото неговата творба съдържа редица нови елементи и авторът ясно назовава празнотите в историята на Кретиен дьо Троа: "Ob von Troys der meister Christjân disem maere hât unrecht getân, daz mac wol zürnen Kyôt, der uns diu rehten maere enbôt." Ото Ран следва Волфрам фон Ешенбах по начина, по който Хайнрих Шлиман последва Омир в Троя.
Характеристиките, които се споменават от Кретиен дьо Троа и Робер дьо Борон, но не и от Ешенбах, са – светлината, блаженството и качествата (между които и пълната неуязвимост) на избраните, които Граалът дарявал.
„По-съществена обаче е информацията на Волфрам за Граала, която напълно отсъства при Кретиен и Робер:
1) Граалът като камък, наречен lapsit exillis;
2) изпепеляването на Феникса;
3) пазителят на Граала е неутралният ангел;
4) надписът върху камъка;
5) рицарят на Граала е наречен templeise;
6) повтаряното многократно твърдение, че Граалът може да бъде намерен само несъзнателно;
7) познание на Граала за звездите.“
Дори само от това става ясно, че творбата на Волфрам е наситена с повече моменти от духовно, астрологично и алхимично естество. Контекстът ни насочва към по-определеното lapsit exillis. Учени и различни автори интерпретират това най-вероятно изопачено име по различни начини: lapis erilis – „камъкът на господаря„ на Сен Мар, lapis betillis или betillus на Хаген, lapis ex coelis или de coelis – „небесният камък„ на Мартин и llapis exilii – „камъкът на изхода„ на Щайн. От гледна точка на алхимичната интерпретация трябва да споменем lapis elixier на Бурдах и Палген. Арналдус де Виланова (ум. през 1313 г.) го нарича lapis exilis, „малкият камък“ (Rosarium, 1. c., p. 210), и описва качествата на алхимичния философски камък.
Произходът на думата „Граал„ естествено също е неясен, спорно е дори съмнителното позоваване на старофренската дума graal – greal. По принцип се приема, че коренът идва от латинското gradalis, ценна купа, в която ястията се подреждат на пластове (gradatim). Grazal на провансалски диалект все още означава вид паница. Изследването отдавна е приело, че произходът на легендата за Граала не може да се крие в тази етимология.
Най-същественото в Пърсифал на Волфрам, написан на литературен немски от XII–XV в., е представянето на Граала като средновековен символ: той описва неговата мистерия като „камък от короната на Луцифер“. Подобна езическа интерпретация, която влиза в литературата за първи път с Волфрам фон Ешенбах, е в неразрешим конфликт с християнските разбирания: „[…] за едните епоса за Граала е езически символ и цел […], а за другите – християнска мистерия и съд за причастия […]; тези два несъвместими лагера винаги ще съществуват, докато има изследвания върху Волфрам фон Ешенбах.“
Странното е, че католическата църква никога не е приемала и официално не е признала християнската версия. Откакто се говори за нея, клирът мълчи.
Езическите корени и влияния се появяват дълго преди Волфрам фон Ешенбах от:
1) Индийската митология – Ригведа, Бхагават гита, Атхарваведа и Махабхарата, които описват Слънцето и Луната като небесни съдове. Би могло това да послужи за първообраз на Граала: Слънцето дарява хляб и мляко, а Луната – опияняващата напитка (сома). Царството на небесната сома* кореспондира със замъка на Граала, който след спасението на болния цар за неговите рицари олицетворява „Elysium“**, Едемската градина и Златната епоха.
2) Келтската митология, Четирите съкровища на Ирландия и валийският Мабиногион***: те съдържат същите свещени качества, които Кретиен дьо Троа приписва на Граала. Така например в Четирите съкровища на tuatha de Dannaan – народът на ирландската Богиня-майка Дану – съществуват мечът на Нуада, кралският камък Лиа Фал, котела на Дагда и копието на Луг.
По отношение на Граала келтската връзка осмисля идеята за прераждането, обновлението и хармонията на божествената регламентираност на кралството.
3) Иранските източници. Един от първите, който насочва вниманието към тях, е Лудвиг Емил Изелин. По-късно след превода на „Химн за перлата“, иранска сага, възникнала през 224 г. сл. Хр., в която се разказва за кралски син, търсещ изгубена перла, Фридрих фон Зучек обяснява, че това било „най-древното запазено писание за легендата за Пърсифал“.
Освен тези извори съществуват безброй интерпретации и мнения, към които (за немскоезичното пространство) бихме могли да причислим прочутите ариософи Гуидо фон Лист и Ланц фон Либенфелс. И двамата се занимават с „кръвната мистерия“ на Граала, която приемат за корен на расовата мистика. Изходната позиция, че „обществото на Граала“ се основава на обща кръвна връзка, се среща и при Волфрам фон Ешенбах: „И тъй, на мъжете тайно се предава да се срещат със жени, за да оставят поколение и служейки, техните деца да разширят семейството на Граала.“
Средновековната представа, че седалището на душата и жизнения дух е в кръвта, също ни отвежда към вече споменатата връзка с алхимията.
Известно е, че Ланц фон Либенфелс е смятан за един от идейните автори на националсоциалистическата расова философия. Това че между националсоциализма и мита за Граала съществува директна връзка, се вижда от въодушевлението на Хитлер от творбите на Вагнер, които се появяват още в самото начало на Mein Kampf35. Полският правист и генерален губернатор Ханс Франк цитира следното изказване на фюрера: „Аз ще създам религия от „Пърсифал“.“ Има обаче и сведения, към които трябва да подходим критично. Нека споменем например някогашният сенатски президент от Данц Херман Раушнинг и неговата многократно цитирана книга „Разговори с Хитлер“. В един от тях, между 1932 и 1934 г., Хитлер казал следното:
„Проблемът е как да се справим с расовия упадък. Дали да е по начина, посочен от граф Гобино? Вече си направихме политическите изводи, никаква справедливост, никаква демокрация! Трябва ли да оставим масите да вървят по своя път или да ги възпрем? Дали е необходимо да създадем избран отряд от знаещи? Орден, братство на темпелайзен* около светия Граал на чистата кръв?
Хитлер се замисли: „Всъщност трябва да разбирате Пърсифал абсолютно различно; в никакъв случай по начина, по който се интерпретира от повърхностния Волцоген. Зад блудкавата, християнски нагиздена външна фабула за чудото на Разпети петък се крие нещо съвсем различно и то е реалната тема на тази дълбокомислена драма. Обожествена е не християнско-шопенхауеровата религия на състраданието, а чистата, благородническа кръв, която е почитана и пазена от братството на знаещите. Ето, царят страда от нелечима болест, от покварена кръв. И незнаещият, но чист човек е изправен пред изкушението да се поддаде на удоволствието и опиянението на покварената цивилизация в омагьосаната градина на Клингзор или да се присъедини към рицарите-избраници, които пазят тайната на живота, чистата кръв. Как да се изкупим и пречистим? Не виждате ли, че човешкото състрадание служи само на вътрешната поквара, на раздвоението? И че то познава едно-единствено действие – да остави болният да умре? Вечният живот, който Граала дарява, е само за истински чистите, за благородниците!“
Въпреки че в случая пасажът не съдържа противоречия, критическият анализ показва, че Раушнинг пише и много спорни неща.
Грубата историческа фалшификация например е налице, когато за националсоциалистическата рецепция за Граала се твърди, че: „Германският националистически журналист, „Туле“-езотерик и член на обществото „Врил“ от Берлин Карл Харер, след войната заяви: „Колко невероятна щеше да е победата на Адолф Хитлер, ако бе успял да намери Граала и каква загуба за отколешния враг! Той, фюрерът, щеше да бъде месията на безсмъртната религия, теократичният господар на една нова Европа – с център Германия и бялата раса като потребител на абсолютното знание в безкрайното бъдеще.“
Фактът, че Карл Харер, първият председател на националсоциалистическата Германска работническа партия, умира още на 5 септември 1926 г. – показва освен очевидна дезинформация и още едно доказателство за типа интерпретации на мита за Граала в рамките на националсоциализма.
Въпреки несигурните като цяло източници, съществуват ясни индикации, че райхсфюрера на SS Хайнрих Химлер е използвал мита в своята SS-идеология. Доказателства за това днес откриваме във Вевелсбург край Падерборн и в различните инженерни планове за преустройство на постройката. От 1933 г. Химлер търси подходяща историческа сграда за превръщането ù в училище за SS-райхсфюрери. Според Карл Волф, шефа на личния щаб на Химлер, лабилният Карл Мария Вилигут е този, който пръв насочва работодателя си към Вевелсбург. Под псевдонима Вайстор43 психически разстроеният мистик на руните успява да се издигне до SS-бригаден генерал, преди болестта да го довърши.
Това, което прави впечатление при ранните убежища в паденборгската епархия е необичайната триъгълна форма на Вевелсбург, чиято основна кула е обърната на север. Подобно нещо може да се види само в една шотландска крепост.
В различните етапи на преустройство (които през 1940 г. са особено мащабни) северната кула е върха на подобната на копие сграда. В по-ранните архитектурни модели постройката все още напомня „копието на Лонгин“ (с което въпросният легионер пробожда Христос на кръста) – реликва, запазена във Виена като един от отличителните знаци на римския кайзер на германската нация. Разбираемо е, че след войната архитектът Херман Бартелс отхвърля тези намеци за мита за Граала, защото той принципно е изпълнявал заповеди. Що се отнася до индивидуалния му принос, още през 1934 г. той е оклеветен от сестрата на Дарес, съпругата на тогавашния господар на замъка Кнобелсдорф (докато в същото време тя си остава в близък „контакт“ с полковник Вайстор). В по-късните планове първоначалният проект е променен и приема формата на широко „имперско копие“ с дълбоко врязани странични части. Това „имперско копие“ би трябвало да е от ключово значение за германските крале и да е било символ за тяхната власт.
В случая е налице и фактът, че краят на трийсетгодишната война все пак е подписан във Вестфален през 1648 г., договор, с който някогашният райх се разпада на суверенни държави и води до политическото статукво, запазило се чак до края на стария райх през 1806 г.: мирът от Вестфален като незарастваща рана, която лекува. Според легендата копието на Лонгин също имало кръвоспиращо и лечебно въздействие. Волфрам пише, че нажеженото от отровата острие на копието облекчавало най-острите болки на Краля на рибарите, защото отровата изсмуквала студа от тялото му. Това би могла да е причината, поради която центърът на SS е трябвало да има формата на копие. Един вид архитектонично копие, което символистично да лекува раните там, където се постави.
И тримата архитекти, взели участие в проекта – Драак, Кникенберг и Валтерд, наричат северната кула, без изобщо да обясняват защо, „център на света“.
Юлиус Евола, философ на традиционната култура, починал през 1974 г., вероятно може да хвърли малко светлина върху това загадъчно изказване. В книгата си „Мистерията на Граала“ той пише:
„1) Граалът не е християнска, а хиперборейска (северна в същността си) мистерия,
2) става дума за мистерия на посвещението и
3) Граалът е символистичен израз за надеждите и волята на определена водеща прослойка през Средновековието, която искала да превърне цялата епоха в „свещена“, т.е. да я реорганизира и обедини в едно трансцендентно, духовно „царство“.“
За Евола Граалът е център на „царство“. Подобни са заключенията и на видния езотерик Рене Генон: „По-нататък се разказва, че Граалът е бил поверен на Адам в земния рай. Но и той го загубил, защото при изгонването му от рая не го взел със себе си […].
На практика след изгонването си от първичния център човекът попада в аспекта на времето. Той вече не може да достигне единствената точка, от която да съзерцава всички неща от позицията на вечността. С други думи, притежаването на „сетивото на вечността“ е свързано със състоянието, което всички традиции […] наричат първично и постигането на което е първата фаза на посвещение, пред-условие за реалната трансформация в „надчовешките нива“.“
Този тип отношение пасва на разбирането и идеологията на SS, който Химлер изгражда като „воински орден от северни мъже“53 и расов елит на „райха“.
Естествено можем да открием и други аспекти от легендата за Граала в най-ниската част на северната кула, т. нар. „крипта“. Лежащото няколко метра под земята помещение притежава странна атмосфера, провокирана от драматичната светлина, процеждаща се от четири отвора. В осветения център на полумрачната „пещера“ има недовършено огнище, около което в кръг по продължение на стената са подредени дванайсет постамента, високи колкото стол за сядане. Асоциацията с кръглата маса на крал Артур и неговите рицари се налага от само себе си и изглежда германският рицарски орден на Мариенбург с конвента от дванайсет рицари е преднамерен, точно както и символиката, която вибрира в числото 1254 и намира отражение в дванайсетте главни ведомства на SS.
Дори и останалите помещения са подчинени на определен цифров канон, в чиято основа е числото 4 или кратно на четири55. Броят на постаментите в „криптата“ например отговаря на този модел. Разделеното в шест кръга помещение се състои от два външни обръча от 36 постамента (9 x 4), а третият обръч е от 52 постамента (13 x 4). Вътрешният кръг около огнището от своя страна е образуван от два обръча от по 16 и 8 каменни плоскости, което отново е кратно на 4.
В случая ще е уместно да споменем пренебрегвания произход на думата Граал, даден от Йозеф фон Хамер през 1818 г. Изходен пункт за неговите разсъждения е надписът на една тамплиерска купа за кръщаване в Щирия: Have ait Garal XII, което той превежда като „„Привет!“, казва Граалът на дванайсетте“; и обяснява: „Gar на арабски е пещера, al е обичаен член в този език, който е свързан с арабската дума еmir, запазена днес в думата admiral, при което обаче bahr (море) отсъства, т.е.: Amir al bahr, княз на морето. Естествено при Garal (което по-често се замества и пише като a Graal), следващата дума липсва, с което въпросният надпис не ни оставя никакво съмнение, защото числото XII казва същото – т.е. Garal XII, Пещерата на дванайсетте.
Следите за тази пещера на дванайсетте действително са запазени в историческите предания на Ориента. В Adschaib ol machlukat на Касвини жителите ù се появяват около планината Раким и се смесват със сънливците. Касини и неговият персийски преводач обаче разказват и легенди за пещерата на тринайсетте (дванайсет духовни братя плюс един велик майстор).
„Ние стигнахме до един манастир (в планината Раким) и настоятелно помолихме да ни покажат пътя (до пещерата); в крайна сметка им направихме подарък и те ни заведоха до пещера (gar), която бе затворена с железни врати. Отключиха я и се озовахме в издялани в скалата покои, в които имаше тринайсет мъже“ (…)
Следователно тази пещера (gar) с арабското име garal показва истинският и досега неразкрит тайнствен произход на Граала.“
Ото Ран, който без съмнение е познавал цялата налична литература за Граала и преди да стане член на личния щаб на Химлер работи в отдела на Вилигут/Вайстор, би могъл да е този, от чиито митологични познания се е възползвал райхсфюрерът на SS. Интересното е, че излязлата през 1937 г. втора книга на Ран „Свитата на Луцифер“ има дванайсетлистна розетка, чиито дванайсет сегмента са подредени около един вътрешен кръг и са ориентирани около точковиден център. Знакът е отпечатан точно на две места: на гръбчето на книгата и в заглавието.
Естествено не трябва да забравяме, че от историческа гледна точка липсват доказателства, че Ото Ран е допринесъл с нещо за Вевелсбург. Въпреки това обаче подобна спекулация, както и факта, че Хайнрих Химлер структурира SS според принципите на йезуитския орден, биха могли изцяло да обяснят приложението на заплануваната пещерна стая. Някогашният шеф на тайните служби Валтер Шеленберг пише в мемоарите си, че Химлер възприема не само доктрината на послушанието и организацията на йезуитите, но и една много съществена част от „обществото на Христос“: екзерситията*. Мълчаливата функция на замъка като център на екзерситията, се вижда в концепцията, която се различава от тази на обикновено училище за SS-райхсфюрери60.
Свръхакустичният купол на „криптата“ е идеален за мълчалива медитация, защото и най-малкият шум се усилва и прозвучава много ясно. Тъй като времето за отзвук от центъра до него е осем секунди, вероятно усилването на звуците от огнището е било пресметнато стриктно. Тук, в бъдещия „център на света“, в „оста на силата“, щели да се усамотяват властниците на новия райх. Те щели да седят около вечния огън, да се вслушват в звука на горящия пламък и да укрепват волята си за власт. Националсоциалистите, които се смятали за представители на героичния реализъм, смятали вечната борба за „благороден“ житейски закон. Горенето на вечния огън би могло да представлява символ на тази борба, която водачите на това „съзаклятническо общество“ щели да водят срещу тъмнината. Другата, различна от тази интерпретация, според която на огнището трябвало да се изгори дървеният герб на починалия обенгрупенфюрер, се оказа само легенда.
По отношение на „криптата“ може да се каже, че архитектонично добре пресъздава митовете; много по-непретенциозна се оказва стаята за гости „Граал“, чиито символ бил един вече несъществуващ планински кристал с височина 60 см и широчина 20 на 20 см, поставен на дървен постамент и осветяван отвътре с помощта на електричество.
Освен ритуалната подземна пещера, в литературата от по-ново време витае символиката на намиращата се над нея „зала на обенгрупенфюрера“. Тази стая от страната на Бургхоф е оформена с дванайсет подредени в кръг каменни колони. И тук бихме могли да разпознаем влиянието на митовете за Граала; архитектурата например би могла да е свързана с Байройтския „стъклен замък“ от премиерата на „Пърсифал“. В центъра на мраморния под, като интарзия, е поместен символ с дванайсет лъча, под формата на назъбени зиг-руни. В своята „Книга на германските символи“ SS-фюрера Валтер Блахета нарича това колело с дванайсет лъча „знак на съвършенството и целта“: очевидно свещен символ, намерил място в небето на германските Богове, в Зодиака, както и в други „арийски“ ордени; един символ на по-висшия ред, който SS трябвало отново да създаде на Земята.
Тази каменна интарзия е „кристализацията“ за съвременния мит за „Черното слънце“ (schwarze Sonne, двете начални букви насочват към SS); за увеличаващия се брой на привържениците ù тя е символ на „новия райх“.
Експертът по руните Герхард Хес казва: „Емблемата съдържа 12 тъмни слънчеви руни (s-owilo, s-ol) на светъл фон. Мнозина се питат какво точно означава конкретното символно значение на този шифър. 12 е символът на древногерманското световно дърво на живота и смъртта, на тайнствения тъмен тис – емблема на жизнената сила, а в по-широк смисъл и на космическото единство. Последователно и логично сборът до 12 (сумата от 1 до 12) е 78, което, рунически погледнато, означава следното: 7 (руната „b-erkana“ е на седмо място в редицата) = Беркана/Майката земя + 8 (руната t-iwaz) = Tui/Небесния баща. Слънчевият кръг от Вевелсбург, съставен от 12 руни (s-owilo, s-ol) със стойност 9, имплицира уравнението: 12 x 9 = 108. Това митично число има твърде много изражения. […] Будистката молитвена броеница има 108 перли, „веригата на световете“ […]. За нашата немскоезикова общност обаче е от съществено значение, че древната германска система на сричките, ODING-FUTHARK, съдържа 108 първични коренни срички, а именно 6 руни за гласни и 18 за съгласни. […] Въпреки че 9 е руническият символ за тоталната слънчева светлина, слънчевото колело от Вевелсбург съзнателно притежава 12 слънчеви лъча. Митологичното руническо число 12 – както и неговото обратно изражение 21 – естествено не визират лъчистото, видимото с очите небесно Слънце, а невидимото, „тъмното“, вечнозелено дърво на живота – тисът (ei-haz. Тис = светове/магическо дърво, 12. позиция в редицата на руните), както и космическото божество Водан/Водин, германското духовно слънце (a-suz, a-nuz. Ase = огнен дух/световна душевна сила. 21. позиция в редицата на руните), което трепти в душата на всеки германец.“
Преследвайки интересите си, „езотеричният хитлеризъм“ възприема този символ. Например авторският тандем Норберт Юрген и Ралф Етл използва понятието „Черно слънце“, за да обяснят съчинените от самите тях „господари на Черния камък“. Тук отново се набива на очи повторението на началните букви „S“ (schwarzer Stein), освен това се споменават и SS-НЛО, както и една изобретена още през 1922 г. „отвъдна летяща машина“. Във филма „Тайните на Третия райх“ виждаме фиктивна организация под името „Черното слънце“, което се свързва с индивидуално интерпретираната от двамата автори шумерска митология, в която, според тях, се корени доктрината на Третият райх. На финала се съобщава: „За тях непобедимият извор на силата е Черното слънце. Светлината му е непрекъсната, никое човешко око не може да я види, но тя все пак е тук. Както лъчистото Слънце свети през деня, така тъмното слънце осветява човека отвътре. Чрез него свети божията светлина.“
Според авторите, единият от които е сценарист на реклами, „Черното слънце“ би трябвало да е свързано с някакъв несъществувал никога най-вътрешен кръг на SS. Забележителното в случая е, че в края на филма се дава адрес за „фенове и спонсори“. Направо не е за вярване как подобен трик се възприема за нещо сериозно.
Пътят за връзката между подобни абсурдни идеи с националсоциализма подготвиха спекулативните съчинения на френските автори Луи Повел и Жак Бержие, които през 1960 г. във Франция издадоха книгата си „Утрото на магьосниците“, излязла в Германия под сполучливото заглавие „Пътуване към третото хилядолетие“. Поощрен от финансовия успех, „френският фон Деникен“ Робер Шаро използва „Черното слънце“ в книгата си „Споделени тайни“. В главата „Златното слънце и Черното слънце“ той пише: „Планът на Фридрих II, чието намерение съвпада с желанията на посветените кръгове, е продължен от тампиерите. Загриженото християнство започва да се отбранява и през 1307 г. френският крал Филип IV Хубави и зависимият от него папа Климент V унищожават ордена, който обаче все пак успява да оцелее в нелегалност. […] Така под знака на толерантността и универсалната религия (философия) векове по-късно възниква масонството. […] В езотериката този план има свое символистично име: Златното слънце. Паралелно съществуват и други ордени (най-вече Германският рицарски орден, действал нелегално от Средновековието насам), но те били разядени от жажда за власт и управление и служели на една все по-западаща истина: Черното слънце, концепцията за което вероятно е създал Фридрих II фон Хоенщауфен в Кастел дел Монте. Черното слънце се разпространява между населението под формата на много опасни заблуди и привържениците му са убедени, че призванието на германската раса е да спаси бялата култура. В този смисъл отново се възражда търсенето на Граала: Граала на хиперборейците, Граала на бялата раса, която ще завладее света…“
Това, че Шаро се опитва да създаде сензации, подобно на Повел и Бержие, и да свърже националсоциализма с окултните течения, превръща тезата му (ако изключим Химлер и личните му прищевки) в много несигурна, което историческото изследване ясно доказва.
Понятието „Черно слънце“ вероятно идва от публикациите на някогашните SS-овци Рудолф Мунд и Вилхелм Ландиг, с което те самите преобразяват собствените си биографии. В книгата си „Златната панделка“ Мигел Серано, който е контактувал и с двамата и се смята за създател на „езотеричния хитлеризъм“, споменава „Черното слънце“ само мимоходом; това още веднъж косвено доказва, че Мунд и Ландиг са първичния извор за този мит.
Важна е констатацията, че т. нар. „Черно слънце“ на Вевелсбург, според мрамора, в който е поставено, всъщност е „тъмнозелено слънце“ и с дванайсетте си лъчи от зиг-руни е неавтентичен, изобретен знак, за който не се откриват никакви по-стари корени и образци.
В момента „Черното слънце“ търпи същите метаморфози, както по онова време символът „Ирминзул“, намерил място от Химлеровото Аненербе* чак до следвоенното общество „Артглаубе–Тойеркрайз“.
Друга задънена улица е неудачният опит за сравнение с мистичното Централно слънце, появяващо се в един малък текст на езотеричния автор Перит Шоу. В отпечатаното десет години преди него произведение на Елена Блаватска „Тайната доктрина“, на повече от 2000 страници „Черното слънце“ не се споменава нито веднъж, въпреки че в теософията има теза, че абтрактната, абсолютната светлина е абсолютен мрак.
Като по-стар вариант в символиката на алхимиците „Черното слънце“ е наричено sol niger; при тях то е обвързано с гарвана на Putrefactio, процеса за разложение и гниене. От него възниква „nigredo“ – най-черното черно като знак за прехода. Мнозина от тях смятат тази чернота за първия етап, с който започва великото дело и на чиито край се намира чистото, новосъздаденото злато. Въз основа на този светоглед, в литературата на езотериката се появяват летящи чинии, които заедно с независимия знак на „Черното слънце“, почти като ваденка, се изплъзват от реалния златен знак на произхода си. В книгата си Arktos. The polar Myth Жоселин Годуин цитира Мигел Серано, създателя на езотеричния хитлеризъм: „Аз вярвам, че арийската, хиперборейска кръв не е светлината на Златното слънце, не е „светлината на галактическото Слънце, а на Черното слънце със зелена светлина.“
Този пасаж, подобен на „руническото“ обяснение за дванайсет елементния символ в северната кула на Вевелсбург, не би могъл да ни заблуди в разминаването с реалността. При подовата интарзия и свързаните с нея ремонт и строителна дейност през годините 1939–1942 вероятно никой не си е представял, че именно този символ в залата на обергрупенфюрера ще бъде интерпретиран като „знак на трансформацията“. Следователно днешните интерпретации на „Черното слънце“ са по-скоро тенденциозни и погрешни. Вече
