Концерт в памет на един ангел - Шмит, Е.-е.
Можех да нарека тази книга и „Любовни разминавания”.
Като Анри и Катрин, хората се губят по коридорите на времето, почти никога не изживяват едни и същи чувства едновременно, а трябва да понасят болезнени разминавания. По този начин се разминават отровителката и свещеникът… По този начин Грег, морякът, забравя да бъде баща, докато дъщерите му са още деца. По този начин Аксел и Крис са прекалено различни един от друг, за да се харесват, а когато се променят, това се случва симетрично, което отново възпроизвежда дистанцията… Ако един ден обясненията ни помагат да разберем с какво сме се разминали, то те не го поправят. Изкуплението често идва твърде късно. Злото е сторено…
Четири свързани помежду си истории. Четири истории, които минават през обичайното и необичайното във всеки живот. Четири истории, които сякаш изсичат в камък въпроса: свободни ли сме или просто следваме съдбата си? Можем ли да се променяме? Концерт в памет на един ангел е придружена от дневника, който Шмит си е водил по време на създаването на книгата. Дневник, който едновременно тревожи и умиротворява…
Цитати:
Съществуват съдби като свещени книги: единствено четенето им придава смисъл. Затворената книга остава няма и ще проговори чак когато бъде отворена, а езикът, който ще използва, ще бъде този на човека, който се навежда над нея, оцветен от неговите очаквания, желания, въжделения, натрапливи идеи, гняв и безпокойство. Фактите са като изреченията в една книга, нямат смисъл сами по себе си, а само смисъла, който им придаваме.
„Утре, селяни, ще се събудите в едно още по-прочуто село, селото на Мари Морестие, Сатанинската жена, превърнала се в Ангелска жена, убийцата, която бе заблудила всички, но не бе успяла да заблуди Господ. Тя започна като Месалина и свърши като светица.” Мари се чувстваше сякаш е заразна, сякаш прави добро на другите, сякаш носи светлина, онази светлина, която бе получила от Гавраил. „Дами и господа, срещнах един изумителен свещеник. Той не бе човек, беше ангел. Без него нямаше да съм сега тук, пред вас.” Щеше да може да говори за него и за интимната им връзка на цялата земя. Колко чудеса я чакаха…
Тази нощ, като се върна в стаята си, Крис по навик включи музикалния си апарат, който засвири концерта „В памет на един ангел”. След няколко ноти Крис рухна на леглото и му се прииска да заплаче, но не успя. Беше обезобразил един обещаващ човек на изкуството в параноичен, холеричен, жесток и безскрупулен тиранин. Без да знае, бе направил нещо много по-лошо, отколкото да убие невинен, бе убил невинността. Жертвата му се бе превърнала в палач. Под хармониите на Албан Берг, Крис чуваше собствената си история: мъртво бе не само детето, ангелът също. Не бе останал нито атом от предишния Аксел, злото бе победило. А също и опустошението… Кога се превръщаме в онзи, който трябва да бъдем?… Какъв е делът на свободата? А делът на съдбата?
Ако има изкупление, то има и проклятие. И то винаги е доброволно.
Катрин помисли, че животът й прилича на неделен следобед, дълъг, тягостен, пълен със смътни надежди и неопределени съжаления, в който преобладаващата горчивина пречи на човека да вкуси и малкото хубаво.
От агресивност щеше да му остане вярна, както бе от началото на президентския му мандат. Истинска светица. Невъзможно бе да я хванат в грешка. Никога жена не се бе старала толкова да не изневерява на мъжа си, и ако някога го бе правила, за да го уважи, то днес го правеше, за да го унизи.
Открих своя път. Какво мога да правя, след като открих, че не те обичам? Да те мразя. Това ме устройва.
Те се вгледаха един в друг с омраза. Беше трескаво като желание, ожесточено като любов, напомняше им за значимостта, която някога бяха имали един за друг в началото на връзката им, с тази разлика, че сега чувствата им водеха всеки от тях дотам да иска не общо бъдеще, а смъртта на другия.
В ужаса от смъртта се съдържат три различни вида страх – неизвестната дата, когато човек ще умре, незнайният начин, по който ще умре, и самата и неизвестността на самата смърт.
Формата понякога спасява. Когато съществува заплаха от безпорядък, единствено привидностите ни пречат да пропаднем в хаоса, привидностите са силни, те се държат една друга, а държат и нас.
Те вече не знаеха какво мислят. Нито за самите себе си, нито за другия. Бедата бе разпиляла по масата картите от някаква игра, чиито правила те не знаеха, но болестта бе донесла и на двамата неочаквана мъдрост: да живеят за мига, да знаят, че са мимолетни, и да не вярват в нищо друго освен във временното. От този миг, те всеки ден се изкачваха по една планина, без да мисля как ще я качат на другия ден. Ако много подробности оставаха нерешени между тях, те щяха да се заемат с тях, когато им дойдеше времето, не преди това.
Животът на всеки от нас е съставен тъй, че погледът, който хвърляме към него, го прави ужасен или прекрасен. Едни и същи събития могат да бъдат разчетени като успех или като катастрофа.
Съществуват съдби като свещени книги: единствено четенето им придава смисъл. Затворената книга остава няма и ще проговори чак когато бъде отворена, а езикът, който ще използва, ще бъде този на човека, който се навежда над нея, оцветен от неговите очаквания, желания, въжделения, натрапливи идеи, гняв и безпокойство. Фактите са като изреченията в една книга, нямат смисъл сами по себе си, а само смисъла, който им придаваме.
Кое чувство не носи под кожата си своята противоположност, като плата и неговото опако? Коя любов е освободена от омраза? Ръката, която гали, след миг ще грабне кинжала. Коя невъобразима страст изключва яростта? Не е ли човек способен да убие със същия порив, който слива, същия, чрез който предаваме живота? Чувствата ни не са променливи, а двойствени, бели или черни, според случая, разпънати между двете си противоположности, люшкащи се, лъкатушещи, способни на най-лошото, както и на най-доброто.
изкуството на писателя, както и изкуството на рисувача, се състои в това да прави избор: да постави правилната рамка, да определи най-сочния за разказване момент, да каже много с малко.
Като Анри и Катрин, хората се губят по коридорите на времето, почти никога не изживяват едни и същи чувства едновременно, а трябва да понасят болезнени разминавания.
По този начин се разминават отровителката и свещеникът…
По този начин Грег, морякът, забравя да бъде баща, докато дъщерите му са още деца.
По този начин Аксел и Крис са прекалено различни един от друг, за да се харесват, а когато се променят, това се случва симетрично, което отново възпроизвежда дистанцията… Ако един ден обясненията ни помагат да разберем с какво сме се разминали, то те не го поправят.
Изкуплението, което осъзнаването позволява, често идва твърде късно. Злото е сторено… Наказанията не могат да изтрият направеното…
Можех да нарека тази книга и „Любовни разминавания”.
Когато една книга е завършена, започва нейният живот.
От тази вечер нататък, вече не съм неин автор. Оттук-нататък нейни автори ще бъдат читателите…
