Квантова психология. Как мозъчният софтуер програмира вас и вашия свят - Робърт Антон Уилсън
Кой е Робърт Антон Уилсън?Тимъти Лиъри е наречен "най-опасния мъж на планетата", Робърт Уилсън е един от най-добрите му приятели и съидейници, - него бихме могли да определим като един от най-умните и интересни хора на планетата. Той е романист, хуморист, драматург, поет, популяризатор на науката, преподавател и лектор - автор и съавтор на повече от тридесет книги, доктор по психология, отличен познавач на физиката и мистичните традиции - от дзен и йога до магия и херметизъм...
Робърт Уилсън е един от основателите на Института за изучаване на човешкото бъдеще. Директор е на обществото Прометей - група, която се интересува от постигане на безсмъртието със средствата на науката, също така е активен член на обществото 1-5, което си е поставило за цел да изстреля в орбита първия космически град.
Уилсън е бивш редактор на списание "Плейбой". Четенето на всяка една от неговите книги е удоволствие и упражнение по разширяване спектъра на съзнанието п човешките възможности.
Съдържание
Няколко предварителни думи 13
Първа част: Как знаем това, което знаем,
ако изобщо знаем нещо?
1. Притча за притчата 29
2. Проблемът на „Дълбоката реалност“ 32
3. Дуалностите съпруг/съпруга и вълнà/частица 46
4. Нашите „Азове“ и нашите „Вселени“ 56
5. Колко глави имате? 63
6. Бягството от разума и култът към инструментите 70
7. Странните лупинги и безкрайният регрес 77
Втора част: Говорейки за неизразимото
8. Квантова логика 89
9. Как Джордж Карлин сътвори
юридическа история? 95
10. Превзети песове и град с две имена 101
11. Какво е равно на Вселената? 105
12. Създаването на фуниите на реалността 108
13. Стандартен език и език прим 116
Трета част: Създадената от
наблюдателя Вселена
14. Фермерът и крадецът 135
15. Психосоматична синергия 144
16. Луна от лед 153
17. Снемане на загадъчността от „чудесата“ 159
Четвърта част: Котката на Шрьодингер
и мишката на Айнщайн
18. Множество Азове и информационни системи 177
19. Множество вселени 193
20. Звездотворци? 202
21. Приятелят на Уигнър, или кой го направи? 215
Пета част: Не-локалният Аз
22. Скритите променливи и невидимият свят 225
23. Квантов футуризъм 237
Встъпителна бележка
Всяка глава в тази книга съдържа упражнения, които ще помогнат на читателите да схванат и да „интернализират“ (да се научат да използват) принципите на квантовата психология. В идеалния случай книгата би трябвало да служи като учебен наръчник за група, която се среща един път седмично, за да изпълнява упражненията и да дискутира последствията от научените уроци за всекидневието.
Освен това използвам техниката „разпръскване“ на суфистките автори. Темите не винаги са представени в линеен, „логически“ ред, а в нелинеен, психо-логически ред, чиято цел е да създаде нови начини на мислене и на възприемане. Освен това тази техника способства за процеса на „интернализация“.
Няколко предварителни думи
Исторически речник
Опасно е новите неща да се разбират твърде бързо.
– Джосая Уорън, True Civilization
Някои части от тази книга ще изглеждат „материалистически“ на много читатели, а тези, които не харесват науката (и „разбират“ новите неща твърде бързо), дори могат да решат, че цялата книга има научно-материалистически или (биха могли да кажат) „сциентистки“ уклон. Любопитното е, че други части на книгата ще изглеждат „мистични“ (или нещо още по-лошо) на други читатели и тези хора могат да решат, че книгата има окултен – или дори солипсистки – уклон.
Правя тези мрачни прогнози с дълбока убеденост въз основа на собствения си опит. Чувал съм да ме наричат „материалист“ и „мистик“ толкова често, че до гуша ми е омръзнало и съм убеден, че без значение как променям стила си или „ъгъла на подхождане“ в отделните си книги, някои хора винаги ще намират на техните страници генерализациите и свръхопростенчествата, чието произнасяне аз толкова внимателно винаги съм избягвал. Този проблем, изглежда, не се отнася само до мен: нещо подобно се случва – в по-голяма или по-малка степен – с всеки автор. През 1948 г. Клод Шанън доказа, че „шумът“ влиза във всеки комуникационен канал, както и да е проектиран.
В електрониката (телефоните, радиото, телевизията и т. н.) шумът приема формата на статично електричество, интерференция или преплетени жици и т. н. Това обяснява защо докато гледате футболен мач по телевизията, може да чуете някаква жена, която прекъсва паса напред, за да каже на бакалина си колко галона прясно мляко иска тази седмица.
В печатното слово шумът се появява предимно като печатни грешки – думи, които печатарят е изпуснал, части от изречения, приземяващи се в погрешни абзаци, неразчетени правилно корекции на автора и една грешка се променя на друга грешка, и т. н. Дори съм чувал за нежна любовна история, която в авторовия текст завършвала с: „Той я целуна под смълчаните звезди“, но озадачила читателите, когато се появила напечатана като „Той я ритна под смълчаните звезди.“ (Друг вариант на тази Стара авторова приказка – по-забавен, но по-труден за вярване – твърди, че последното изречение било напечатано като „Той я ритна под стълбите за мазето.“)
В една от предишните ми книги проф. Марио Бъндж се появи като проф. Марио Мъндж и аз все още не знам как е станало това, макар да подозирам, че и моята вина е също толкова голяма, колкото тази на словослагателя. Написах книгата в Дъблин, Ирландия, държейки една статия на проф. Бъндж пред себе си, но коригирах коректурите в Болдър, Колорадо, в средата на лекционно турне, без да разполагам със статията, за да мога да правя справки. Цитатите от проф. Бъндж бяха правилно напечатани в книгата, но името му се появи като Мъндж. Затова се извинявам на професора (и отчаяно се надявам той да не се появи отново като Мъндж, когато този абзац се публикува – късче печатарски шум, който ще обиди горкия стар Бъндж още веднъж и ще направи този абзац абсолютно объркващ за читателя…)
В разговора шумът може да навлезе заради разсейване, фонови шумове, затруднения в речта, чужд акцент и т. н., и мъж, казващ: „Просто мразя (hate) помпозни психиатри“, може да прозвучи на слушателите като изрекъл: „Току-що изядох (ate) помпозни психиатри.“
Семантичният шум сякаш тегне и над всяка комуникационна система. Човек може искрено да каже „Обичам риба“ и двама слушатели да го чуят правилно, но невросемантично да съхранят това в мозъка си в противоположни категории. Единият ще си помисли, че мъжът обича да вечеря риба, а другият – че той обича да гледа риби (в аквариум).
Семантичният шум е в състояние дори да създава твърде убедителна симулация на лудост, както демонстрира д-р Вацлавик в няколко книги. По една случайност той получил първия намек за тази психотомиметична функция на семантичния шум, когато пристигнал в психиатрична болница като нов член на персонала. Влязъл в кабинета на главния психиатър, където открил на бюрото в приемната да седи жена. Д-р Вацлавик приел, че е попаднал на секретарката на шефа.
– Аз съм Вацлавик – рекъл, след като решил, че „секретарката“ трябва да знае, че има уговорена среща.
– Не съм казала, че сте – отвърнала тя.
Леко озадачен, д-р Вацлавик възкликнал:
– Но аз съм!
– Тогава защо го отричате? – попитала тя.
На този етап д-р Вацлавик вече не смятал, че жената е секретарка. Сега той я класифицирал като пациентка с шизофрения, която по някакъв начин е попаднала в кабинетите на персонала. Естествено, той започнал много да внимава, докато „се оправя“ с нея.
Преразгледаното му допускане изглежда логично, не е ли така? Само поетите и шизофрениците общуват на език, който не се поддава на рационален анализ, а поетите обикновено не правят това в обикновен разговор, или поне не го правят с такава степен на неяснота. Освен това го вършат с определена доза елегантност, която липсва в този случай, а често и с някакъв ритъм и звучност.
От гледна точка на жената обаче самият д-р Вацлавик изглеждал като пациент с шизофрения. Разбирате ли, благодарение на шума тя е чула различен разговор.
Непознат мъж се приближил към нея и казал: „Аз не съм Славик.“ Много параноидни пациенти започват разговор с подобни твърдения, които са жизненоважни за тях, но звучат твърде странно на останалите от нас.
– Не съм казала, че сте – отвърнала тя, опитвайки се да го успокои.
– Но аз съм – изстрелял той, като по този начин се „дипломирал“ от „параноиден“ в „параноиден шизофреник“ по нейна преценка.
– Тогава защо го отричате? – попитала тя разумно и станала много внимателна, докато „се оправи“ с него.
Всеки, който има опит с разговорите с шизофреници, ще осъзнае как са се чувствали двете страни в този разговор. Общуването с поети никога не води до такива караници.
Читателят ще забележи – когато продължим нататък, – че това Комуникационно задръстване има повече общо с много прочути политически, религиозни и научни дебати, отколкото мнозина от нас са предполагали.
В опит да минимизирам семантичния шум (знаейки, че не мога изцяло да го елиминирам) тук предлагам един вид исторически речник, който не само ще обясни известна част от „техническия жаргон“ (от различни области), използван в книгата, но и – надявам се – ще илюстрира, че моята гледна точка не принадлежи на нито една страна от традиционните (предквантови) дебати, които непрекъснато разделят академичния свят.
Екзистенциализмът датира от Сьорен Киркегор и в неговия случай представлявал (1) отхвърляне на абстрактните термини, обожавани от повечето западни философи, (2) предпочитание към определянето на думите и понятията във връзка с конкретни индивиди и техните конкретни избори в ситуациите от реалния живот, (3) нов и остроумен начин да се защити християнството срещу нападките на рационалистите.
Например „Справедливостта е съвършеното приспособяване на всички хора към Божията воля“ съдържа вид абстракция, която екзистенциалистите разглеждат като възхваляван и бомбастичен жаргон. То, изглежда, казва нещо, но ако се опитате да прецените действителността, използвайки само това твърдение като мяра, ще откриете, че сте по-объркани, отколкото просветени. Имате нужда от нещо, което е по-същностно. „Справедливостта се появява – приблизително, – когато съдебното жури искрено се опитва да мисли без предразсъдъци“ би могло да се прецени що-годе за годно от екзистенциалистите. „Хората използват думата „справедливост“, за да рационализират злоупотребата си един с друг“ изглежда по-правдоподобно на ницшеанските екзистенциалисти.
Връзката между Ницше и Киркегор си остава историческа загадка. Ницше следва Киркегор във времето, но не е сигурно дали изобщо е чел неговите произведения и е възможно приликата между двамата да е чисто съвпадение. Екзистенциализмът на Ницше (1) също атакува свободно носещите се абстракции на традиционната философия и голяма част от това, което минава за „здрав разум“ (например той отхвърля термините „добро“, „зло“, „реален свят“ и дори „его“), (2) също предпочита конкретния анализ на ситуациите от реалния живот, но подчертава волята, докато Киркегор поставя ударението върху избора, и (3) атакува християнството, вместо да го защитава.
Накратко казано – твърде кратко и следователно донякъде неточно, – когато решаваме какъв курс на действие да предприемем и убедим себе си или другите, че „логически сме обмислили всичко“, екзистенциалистите стават подозрителни. Киркегор настоява, че сте направили този избор въз основа на някаква „сляпа“ или друга вяра (в християнството, в научнопопулярните статии, в Маркс и т. н.), а Ницше би казал, че вие като биологичен организъм желаете определен резултат и сте „рационализирали“ биологичните си нагони. Много преди доказателството на Гьодел в математиката екзистенциализмът признава, че ние никога не „доказваме“ каквото и да е предположение напълно, а винаги спираме малко преди безкрайните стъпки, необходими за цялостното логическо „доказателство“ на нещо, например пропастта на безкрайността се открива при опитите да се докаже: „Имам х долара в банката“ в момента, когато човек постави под съмнение понятието за „имам“ нещо. (Аз мисля, че „имам“ работещ компютър, но е възможно във всеки момент да открия, че „имам“ неработещ компютър.)
„Джордж Вашингтон е бил президент два мандата“ изглежда „доказано“ за средностатистическия човек, когато Стандартният справочник го „потвърди“, но това „доказателство“ изисква вяра в Стандартните справочници – вяра, липсваща в много „ревизионистични“ теории за историята.
Сартр също отхвърля абстрактната логика и подчертава избора, но клони повече към марксизма и отива по-далеч от Киркегор или Ницше в критикуването на термините без конкретни референти. Например в един известен (и типичен) пасаж той отхвърля Фройдовата концепция за „латентна сексуалност“ въз основа на това, че можем да наричаме даден мъж хомосексуален, ако извършва хомосексуални действия, но злоупотребяваме с езика, когато приемаме някаква ненаблюдаема „същност на хомосексуалността“ у онези, които не изпълняват хомосексуални действия.
Заради акцента върху избора Сартр също отрича, че можем да наречем даден мъж хомосексуален (или крадец, или светец, или антисемит), освен на дадена дата. „Мери имаше лесбийска връзка миналата година“, „Джон открадна шоколадче във вторник“, „Робин на три пъти даде монети на просяци“, „Евелин каза нещо срещу еврейските земевладелци преди две години“ изглеждат легитимни изречения според Сартр, но да се внушава някаква „същност“ на тези хора изглежда въображаемо. Само след като мъжът или жената са починали – твърди той, – можем определено да кажем: „Тя беше хомосексуална“, „Той беше крадец“, „Той даваше пари за благотворителност“, „Тя беше антисемит“ и т. н. Докато остават животът и изборът, твърди Сартр, на всички хора липсва „същност“ и те могат внезапно да се променят. (Подобно на Буда, Ницше отива по-далеч и твърди, че ние нямаме „его“, т. е. някакъв неизменен, „същностен“ Аз.)
Едно обобщение на екзистенциалистката теория твърди: „Съществуването предшества същността.“ Това означава, че нямаме вродена метафизическа „същност“, или „его“, каквито се приемат в повечето философии. Ние първо съществуваме и по необходимост правим избори, и опитвайки се да разберат или да опишат нашите екзистенциални избори, хората ни приписват „същности“, но тези „същности“ остават етикети – просто думи.
Никой не знае как да класифицира Макс Щирнер – комплексен мислител, който има странен афинитет към атеизма, анархизма, еготизма, дзенбудизма, аморализма, екзистенциализма и дори обективизма на Ейн Ранд. Щирнер също не харесва нямащите референт абстракции (или „същности“) и ги нарича „призраци“ (spooks) – термин, към който съм необикновено привързан. Това, че използвам този термин, не означава, че на драго сърце приемам философията (или антифилософията) му, както и използването на екзистенциални термини не означава цялостно съгласие с Киркегор, Ницше или Сартр.
Едмунд Хусерл стои по средата между екзистенциализма и феноменологията. Отхвърляйки традиционната философия също толкова тотално, колкото и екзистенциалистите, Хусерл отива по-далеч и отхвърля всички понятия за „реалността“ с изключение на преживелищните (феноменологичните). Ако видя розов слон – би казал той, – розовият слон принадлежи на полето на човешкия опит в същата степен, в която и внимателните измервания, правени от учения в лабораторията (макар че заема различна арена от човешкия опит и вероятно има по-малко значение за човечеството като цяло, освен ако не напиша велика поема за него…).
Хусерл подчертава и изобретателността във всеки перцептивен акт (т. е. ролята на мозъка като симултанен преводач на данните – нещо, отбелязано и от Ницше) и затова има силно влияние върху социологията и някои клонове на психологията.
Холандският социолог Ян Хьойзинха изучава игровия елемент в човешкото поведение и отбелязва, че ние живеем съгласно Правила на играта, които често така и не са се издигнали до нивото на съзнателната реч. С други думи, не само интерпретираме данните така, както ги получаваме, но и бързо и несъзнателно ги „съчетаваме“ с предварително съществуващи аксиоми, или Правила на играта, на нашата култура (или субкултура).
Например:
Полицай бие мъж на улицата. Наблюдател А вижда Законът и Редът да изпълняват необходимата си функция по ограничаване на насилниците с контранасилие. Наблюдател Б вижда, че полицаят има бяла кожа, а удряният мъж е чернокож, и си прави малко по-различни заключения. Наблюдател В е пристигнал по-рано и е забелязал, че мъжът е насочил пистолет срещу ченгето, преди да бъде бит. Наблюдател Г чува ченгето да казва: „Стой настрана от жена ми“ и има четвърто становище за „значението“ на ситуацията. И т. н.
Феноменологичната социология дължи много на Хусерл и Хьойзинха, а също и на екзистенциализма. Отричайки абстрактната или „Платоническата“ реалност (единствено число), социалните учени от тази школа признават само социалните реалности (множествено число), дефинирани от човешките взаимодействия и правила на играта и ограничени от изчислителните способности на човешката нервна система.
Етнометодологията, до голяма степен създание на д-р Чарлз Гарфинкъл, комбинира най-радикалните теории за модерната антропология и феноменологичната социология. Признавайки социалните реалности (множествено число), които тя нарича емически реалности, етнометодологията показва как всяко човешко възприятие, включително възприятията на социалните учени, които смятат, че могат да изучават „обективно“ обществото, винаги съдържа ограниченията, дефектите и несъзнаваните предразсъдъци на емическата реалност (или социална игра) на наблюдателя.
Феноменолозите и етнометодолозите понякога признават етическа реалност, която прилича на старомодната „обективна реалност“ на традиционната (предекзистенциалистка) философия и древните суеверия, които днес са станали „здрав разум“. Те обаче посочват, че не можем да кажем нищо смислено за етическата реалност, защото всичко, което изречем, ще има вградена в себе си структурата на нашата емическа реалност – нашите правила на социалната игра (особено езиковата игра).
Ако искате да отречете това, много ви моля, изпратете ми пълно описание на етическата реалност, без да използвате думи, математика, музика или някакви други форми на човешкия символизъм. (Изпратете го с експресна поща, защото от десетилетия искам да го видя.)
Екзистенциализмът и феноменологията са повлияли не само върху някои социални учени, но и върху много художници и доста социални активисти или радикали. И двете категории обаче са имали лоша слава сред академичните философи и тяхното влияние върху физическите науки не е получило голямо признание. Сега ще го проследим.
Прагматизмът има семейна прилика с екзистенциализма и феноменологията и е възникнал от същата социална разновидност. Тази философия или метод произтича предимно от Уилям Джеймс – мъж, който е толкова комплексен, че книгите му се приземяват в секцията по философия в някои книжарници и библиотеки, в секцията по психология в други, а понякога дори и в тази по религия в трети. Подобно на екзистенциализма, прагматизмът отхвърля призрачните абстракции и по-голямата част от речника на традиционната философия.
Според прагматизма идеалите имат смисъл само в конкретните човешки ситуации, „истината“ като абстракция няма никакво значение и най-доброто, което можем да кажем за всяка теория, се състои в: „Е, тази идея, изглежда, работи – поне за момента.“
Инструментализмът в стила на Джон Дюи следва прагматизма по принцип, но подчертава най-вече, че валидността или полезността на дадена идея – спомняте ли си, че се отървахме от „истина“? – произлизат от инструментите, използвани за нейното тестиране, и ще се променят, когато инструментите се усъвършенстват.
Подобно на другите теории, дискутирани дотук, инструментализмът е имал по-пряко влияние върху социалните науки (и теорията за обучението), отколкото върху физиката, макар че е силно повлиян от нея.
Операционализмът, създаден от спечелилия Нобелова награда физик Пърси У. Бриджмън, се опитва да се справи с възраженията на „здравия разум“ срещу относителността и квантовата механика и дължи много на прагматизма и инструментализма. Бриджмън експлицитно посочва, че нашият „здрав разум“ несъзнателно произтича от някои принципи на древната философия и спекулации – особено идеализма на Платон и „есенциализма“ на Аристотел – и че тази философия приема много аксиоми, които днес се оказват или неверни, или недоказуеми.
Например здравият разум приема, че твърдението „Работата беше свършена за пет часа“ може да съдържа и абсолютна истина, и обективност. Следвайки Айнщайн (и прагматизма), операционализмът обаче настоява, че единственото смислено твърдение за това измерване ще е: „Докато споделях същата инерционна система като работниците, моят часовник посочи интервал от пет часа от началото до края на работата.“
Противоречащото твърдение: „Работата отне шест часа“ тогава изглежда не невярно, а еднакво вярно, ако наблюдателят е правил измерването от друга инерционна система. В този случай то трябва да гласи: „Докато наблюдавах инерционната система на работниците от моя космически кораб (друга инерционна система, отдалечаваща се от тях), забелязах, че часовникът ми показа интервал от шест часа от началото до края на работата.“
Операционализмът е оказал съществено влияние върху физическите науки, по-слабо въздействие върху някои социални науки и изглежда до голяма степен неизвестен или отхвърлян от академичните философи, художници, хуманисти и т. н. Странното е, че много от тези хора, които не харесват операционализма, защото е „студен, научен“ подход, нямат подобни възражения срещу екзистенциализма или феноменологията.
Това ми изглежда странно. Аз разглеждам екзистенциализма и феноменологията като приложение към човешките отношения на същите критични методи, които операционализмът прилага към физическите науки.
Копенхагенската интерпретация на квантовата физика, създадена от Нилс Бор (друг Нобелов лауреат), до голяма степен твърди същото като операционализма, но на още по-радикален език. Според Бор „здравият разум“ и традиционната философия не са успели да обяснят данните за квантовата механика (и за относителността) и ние имаме нужда от нов език, за да разберем откритията на физиката.
Предлаганият от Бор нов език елиминира същия вид абстракции, атакувани от екзистенциализма, и ни повелява да дефинираме нещата от гледна точка на човешки операции – точно както правят прагматизмът и операционализмът. Бор признава, че екзистенциалистът Киркегор и прагматикът Джеймс са повлияли върху мисленето му по тези въпроси. (Повечето учени остават странно невежи за този „философски“ произход на операционализма и разглеждат операционалния подход просто като „здрав разум“ – точно така, както лаиците разглеждат Платоновата и Аристотеловата метафизика като „здрав разум.)
Общата семантика – продуктът на американския инженер от полски произход Алфред Коржибски – се опитва да формулира нова не-Аристотелова логика, за да отстрани „есенциалистките“ или Аристотеловите Правила на играта от нашите невроезикови реакции (реч и мислене) и да подравни мозъчния ни софтуер с екзистенциалистките и феноменологичните понятия на тези системи и особено на квантовата механика. Е-Прим (E-Prime) (английски без думата „е“), създаден от Д. Дейвид Бърланд- младши, се опитва да направи принципите на общата семантика по-ефективни и по-лесни за приложение. Дължа много както на Коржибски, така и на Бърланд.
Общата семантика е оказала силно влияние върху съвременната психология и социална наука, но има ограничен ефект върху физическите науки и обучението, и практически никакво въздействие върху проблемите, които тя се опитва да облекчи, т. е. вездесъщността на непризнатия фанатизъм и безсъзнателните предразсъдъци в повечето човешки оценки.
Транзакционната психология, основана до голяма степен на пионерските изследвания върху човешкото възприятие, провеждани в Принстънския университет през 40-те години от Албърт Еймс, е съгласна с всички цитирани по-горе системи, че не можем да познаваме никаква абстрактна „Истина“, а само относителни истини (малко „и“, множествено число), извлечени от нашите спекулации, докато мозъкът ни създава модели на океана от нови сигнали, които получава всяка секунда.
Транзакционализмът освен това твърди, че не получаваме пасивно данни от Вселената, а активно „създаваме“ формата, в която интерпретираме данните в мига, в който ги получаваме. Накратко, не реагираме на информацията, а преживяваме взаимодействията с нея.
Албер Камю в The Rebel („Бунтовникът“) говори за Карл Маркс като религиозен пророк, „който благодарение на историческо недоразумение е погребан в зоната на невярващите в едно английско гробище“.
Аз твърдя, че благодарение на друго историческо недоразумение операционализмът и Копенхагенската школа са останали най-вече „собственост“ на физиците и другите в „твърдите науки“, докато екзистенциализмът и феноменологията са спечелили приемане предимно сред литературните хуманисти и много слабо сред социалните учени. Гледната точка на тази книга комбинира елементи и от двете традиции, които според мен имат повече общи черти, отколкото разделителни линии.
Освен това твърдя, че съществува голямо единство между тези традиции и радикалния будизъм, но ще оставя това да изплува постепенно в хода на представянето на аргументацията.
Засега казах достатъчно, за да противодействам на по-голямата част от шума, който иначе би могъл да изкриви посланието, което се надявам да предам. Тази книга не визира Абстрактните догми нито на материализма, нито на мистицизма; тя се опитва да се ограничи до фактическото положение на контекста в реалния живот, изследван от екзистенциализма, операционализма и науките, използващи екзистенциалистично-операционалистични методи.
ПЪРВА ЧАСТ
Как знаем това, което знаем,
ако изобщо знаем нещо?
Нямам претенциите, че казвам някаква абсолютна
истина, а само това, което според мен е вярно.
– Робърт Ингесрол, The Liberty of Man, Woman and Child
Можете да видите горната илюстрация по два различни начина. В състояние ли сте да ги видите едновременно, или можете само бързо да променяте умствения си фокус и да виждате първо едното изображение, а после другото?
„Долавям Убанги в резервоара с гориво.“ – У. К. Фийлдс
1.
Притча за притчата
Млад американец на име Саймън Мун, изучаващ дзен в Дзендо (дзен училище) в Ню Олд Ломпок Хаус в Ломпок, Калифорния, направил грешката да прочете „Процесът“ на Франц Кафка. Този зловещ роман, комбиниран с обучението по дзен, дошли твърде много на горкия Саймън. Той бил обзет – интелектуално и емоционално – от странната притча за вратата на Закона, която Кафка поставя към края на историята си. За Саймън притчата на Кафка била толкова разстройваща, че провалила медитацията му, разбила съсредоточеността му и го разсейвала от изучаването на Сутрите.
Ако я кондензираме, притчата на Кафка е следната:
Мъж идва до вратата на Закона и иска да влезе. Пазачът отказва да го пусне, но казва, че ако чака достатъчно дълго, може би някой ден в несигурното бъдеще е възможно да му позволи да премине. Мъжът чака ли, чака, остарява, опитва се да подкупи пазача, който взема парите му, но пак отказва да го пусне през вратата. Мъжът продава вещите си, за да получи пари и да предлага още подкупи, които пазачът приема, но въпреки всичко не му позволява да влезе. Когато взема всеки следващ подкуп, пазачът обяснява: „Правя това, за да не загубиш напълно надежда.“
В крайна сметка мъжът остарява, разболява се и знае, че скоро ще умре. В последните си мигове той събира енергия, за да зададе въпроса, който го е озадачавал през годините: „Казаха ми – обяснява той на пазача, – че Законът съществува за всички. Защо тогава става така, че през всичките години, в които седях тук да чакам, никой друг не дойде до вратата на Закона?“
„Тази врата – отвръща пазачът – е направена само за теб. И сега ще я затворя завинаги.“ И затръшва вратата, докато мъжът умира.
Колкото повече премислял тази алегория, шега или загадка, толкова повече Саймън чувствал, че никога няма да схване дзен, докато не разбере първо тази странна приказка. Ако вратата е съществувала само за този мъж, защо не е можел да влезе? Ако строителите са поставили пазач, за да държат мъжа навън, защо са оставили вратата изкусително отворена? Защо пазачът е затворил тази преди отворена врата, когато мъжът е остарял твърде много, за да го избута и да влезе? Будистката доктрина за дхарма (закон) има ли нещо общо с тази притча?
Дали вратата на Закона представлява византийската бюрокрация, която съществува практически във всяко съвременно правителство, превръщайки цялата история в политическа сатира, която дребен бюрократ като Кафка би могъл подривно да измисли в свободното си време? Или Законът представлява Бог, както твърдят някои коментатори, и в този случай Кафка е възнамерявал да пародира религията или завоалирано да защити нейната божествена Загадъчност? Дали пазачът, който взема подкупи, но не дава нищо друго освен празна надежда, представлява духовенството или човешкия интелект по принцип, винаги пируващ със сенки в отсъствието на истински Окончателни отговори?
В крайна сметка, намиращ се на ръба на криза вследствие просто на умствена умора, Саймън отишъл при своя роши (дзен-учител) и разказал историята на Кафка за човека, който чакал пред вратата на Закона – вратата, която съществувала само за него, но не го пускала и била затворена, когато смъртта вече не му позволявала да премине. „Моля те – помолил Саймън, – обясни ми тази Тъмна притча.“
„Ще ти я обясня – рекъл роши, – ако ме последваш в залата за медитация.“
Саймън последвал учителя до вратата на залата за медитация. Когато стигнали там, роши бързо влязъл вътре, обърнал се и затръшнал вратата в лицето на Саймън.
В този миг Саймън преживял Пробуждане.
Упражнения
1. Всеки член на учебната групата трябва да се опита да обясни или да интерпретира притчата на Кафка и отговора на учителя по дзен.
2. Наблюдавайте дали от тази дискусия ще се оформи консенсус, или всеки човек ще открие лично и уникално значение.
