Изгубеното наследство на Магдалина. Символните числа и свещеният съюз в християнството - Маргарет Старбърд
В „Изгубеното наследство на Магдалина“ Маргарет Старбърд дешифрира числата-символи в първоначалните гръцки фрази в Новия завет, разкривайки могъщото присъствие на женското божество.
В Новия завет широко се използва гематрията – литературно средство, което позволява сборовете на определени фрази да дават свещени числа. Изследвайки скритите значения зад тези числа, Старбърд разкрива, че съюзът между Исус и неговата невеста, Мария Магдалина, представлява свещено партньорство, което е крайъгълният камък на най-ранната християнска общност.
„Изгубеното наследство на Магдалина“ демонстрира, че изключително важното учение за свещения брак, който обединява мъжкия и женския принцип – heiros gamos – е моделът на партньорство за живота на нашата планета и върховният план за цивилизацията. Изследванията на Старбърд оспорват концепцията, че Христос е бил безбрачен и утвърждават Мария Магдалина като човешкото въплъщение на свещената невеста. Авторката освен това обяснява истинското значение на „666“, предсказано в Откровението на св. Йоан. Чрез това въздействащо завръщане на изгубеното наследство на Мария Магдалина Маргарет Старбърд предлага възможност за възстановяване на божественото женствено в полагащата му се роля като невеста, любима и свещен партньор.
Маргарет Старбърд е получила магистърска степен от Университета на Мериленд и е учила в университета „Кристиан Албрехтс“ в Кил, Германия, както и в семинарията „Вандербилт“. Автор е на „Мария Магдалина и светият граал: жената с алабастровия съд“ (Дилок, 2005) и The Goddess in the Gospels („Богинята в евангелията“). Живее със семейството си в Пъджет Саунт в щата Вашингтон.
Съдържание
Въведение: В търсене на изгубената невеста
1. Планът на космическия храм
2. Канонът на числата
3. Свещените числа и Новия завет
4. Архитекти на християнската вяра
5. Духът и законът
6. Апокалиптичният дневен ред
7. Гематрия в Апокалипсиса на Йоан
8. Смяната на епохите
9. Светото име Мария
Епилог
Речник
Хронологична таблица
Библиография
Индекс
Въведение
В търсене на изгубената
невеста
През август 1998 г., когато получих шпалтите1 на втората ми книга, The Goddess in the Gospels („Богинята в евангелията“), с изненада открих, че датата, появяваща се на всяка страница на последната разпечатка, беше 22 юли – празникът на Мария Магдалина. Това съвпадение обаче беше маловажно в сравнение със силната емоция, която изпитах няколко дни по-късно, когато завърших редактирането на текста и забелязах – почти случайно, – че цифрата, отпечатана най-отгоре на последната страница на последната глава, беше 153. За мен това беше момент на фундаментална синхронност2, защото 153 е числото-символ на Мария, наречена „Магдалина“ – сборът от цифровите стойности на буквите на нейното гръцко определение η Μαγδαληνη, откриван в каноничните евангелия. И тъй като The Goddess in the Gospels („Богинята в евангелията“) беше съсредоточена върху търсенето на първоначалната роля и истинското значение на Мария Магдалина в ранната християнска общност, страниците, отпечатани на нейния празник и последната страница на текста, носеща нейното число, ми се сториха потвърждение на търсенето, което бях предприела. Почувствах, че не съм сама в него.
Читателите на предишните ми книги са искали от мен да се впусна по-надълбоко в някои от темите, адресирани в тях: търсенето на изгубената невеста на Исус и архетипа на свещения съюз, който първоначално е важен принцип на християнството, но за съжаление е загубен в по-късното му развитие. Настоящата книга е отговор отчасти на тези искания.
Още по-силен импулс за тази книга е отдадеността ми на подпомагането на по-широкото разбиране на това, което смятам за първоначална християнска митология и доктрини, които присъстват – директно пред очите ни! – в символните числа, откривани в Новия завет. Заради подновеното разбиране за свещените числа, кодирани от гръцките философи и юдейските кабалисти в древността, читателите със сигурност ще се заинтересуват от изследването на потулените цифрови кодове, откривани в пасажи от евангелията и в други канонични текстове на Светото писание, общоизвестни като гръцката Библия.
През 1990 г., когато предадох ръкописа на първата си книга, „Мария Магдалина и светият граал: жената с алабастровия съд“, редакторите решиха, че глава, посветена на символните числа, кодирани в Апокалипсиса на Йоан (Откровението), не е категорично свързана с жената, която според разказите в евангелието е помазала Исус с ценен нард от алабастровия си съд. В настоящата книга онази отхвърлена глава стана крайъгълен камък. Тази глава разкрива тайното значение, вплетено в определени известни гръцки фрази, откривани в Новия завет.
Авторите на Новия завет прилагат гематрия (gematria) – литературно изразно средство, чрез което сборът от определени фрази дава значими свещени числа, за да предават специални понятия. Практиката на приписване на цифрови стойности на думите очевидно е била често срещана в древния свят. На староеврейски и гръцки няма отделни символи за представяне на числата. Във всеки език буквите от азбуката заместват цифровите стойности, така че неизбежно стойностите на буквите, формиращи всяка дума, могат да се събират, за да дадат сума, наречена гематрия на думата. Определени имена, епитети и фрази от Светото писание – на староеврейски и гръцки – са внимателно конструирани, така че тяхната гематрия да съответства на свещените числа на класическата космология: „канона на свещеното число“, извлечен от математиците на древността. Практикуването на гематрия е като писането на текст за музика; в Библията и в другите текстове съществените фрази са внимателно и преднамерено нагодени към цифрите.
Макар че съществуването ù не е широко известно на изследователите на християнското Свето писание, практиката на гематрията хвърля нова светлина върху значението на много пасажи, откривани в Новия завет. През 1971 г. за пръв път се натъкнах на тази употреба на числата за изясняване и подсилване на значението на определени фрази в The City of Revelation („Градът на откровението“) от известния британски езотеричен учен и философ Джон Мичъл. Неговото обсъждане на канона на числата и пропорцията, както и последствията от гематрията за християнството, оказаха радикално влияние върху интерпретацията ми на текстовете от Новия завет в продължение на повече от тридесет години.
Макар че практикуването на гематрия продължава и в староеврейския език и все още се използва от ортодоксалните равини, употребата на числата в интерпретирането на свещените текстове на християнството е анатемосано от Иреней и други видни църковни отци през ІІ и ІІІ век и със смазването на гностичните ереси практикуването на всеки вид „цифрова теология“ очевидно се прекратява. Когато християнството се разпространява в Западна Европа, lingua franca става латински, а не Koiné – формата на гръцкия език, говорена и писана в Източното средиземноморие в елинистичния и римския период. Към края на ІV век св. Йероним3 превежда гръцкото Свето писание на латински, като прекият резултат е, че всяка следа от гематрия в първоначалния вариант на Koiné се губи. С помощта на съвременните инструменти на изчислителната техника и възможността за множество справки тази отдавна пренебрегвана тълкувателна практика трябва да се изследва заради забележителната нова светлина, която хвърля върху вярата на най-ранните християни. Изглежда, че „ортодоксалните“ в много случаи са истинските еретици!
В „Мария Магдалина и светият граал“ си позволих известна волност в интерпретирането на пасажи от четирите канонични евангелия, позволявайки от време на време на интуицията и здравия разум да ръководят заключения, които се разминават с традиционната интерпретация. Много от тълкуванията ми бяха породени от скритите значения, кодирани в текстовете, и гематрията, която ги дешифрира. Тук се надявам да покажа как прилагането на гематрия към библейските текстове води до нови интерпретации и въпроси относно тези текстове. Например: Какво наистина са вярвали за Исус християнските общности от І век, за които са били написани евангелията? Кои от неговите учения може да са били преиначени? Как може да са били интерпретирани погрешно определени пасажи от Светото писание? И каква роля може да играе тази „нова светлина“ във възстановяването на цялостния интегритет на определени първоначални християнски принципи?
В страстното си преследване на историческия Исус от Назарет учени като Джон Доминик Кросан, Гиза Вермес и Нийл Дъглас-Клоц са изместили фокуса от силното влияние на елинистичната култура и класическата философия през първите няколко века на християнското движение, за да подчертаят юдейския или „арамейския“ Исус. Исус от Назарет, чиято история се разказва в каноничните евангелия, е харизматичен юдейски учител, но възкръсналият Христос, откриван в текстовете на Новия завет, има много общи неща с гръцките богове Аполон и Дионис, както и с други пожертвани богове – Думузи, Тамуз, Озирис и Ба’ал от още по-древните митологии на Близкия Изток.
В The Goddess in the Gospels („Богинята в евангелията“) представих съществени доказателства за съществуването на изгубената невеста на Исус – Мария, чието определение е „Магдалина“. С помощта на гематрията осигурих доказателства, че тази жена е истинската спътница на Бога, неговата невеста и любима. Разглеждането на Мария като Невестата на Христос може би е една от причините гностичните християни да са наказвани за тяхната „цифрова теология“, защото издигането на Мария Магдалина до такова видно положение е било неизбежно в светлината на нейното могъщо свещено число, 153, и значимите му връзки със Свещеното женствено. Читателят трябва да прецени тезата за свещения съюз на „Христовата двойка“ според огромно количество косвени доказателства, включително разкриването на свещените цифрови асоциации с архетипните партньори, Възлюбените. Гематрията в евангелията разкрива драгоценния бисер, скрита в полето – загадката на „царуването на Бога“ и hieros gamos, или „свещения брак“ на противоположните енергии, която е в ядрото на християнската история... и твърде отдавна е отричана. Време е да приветстваме парадигмата на партньорството с нейното вътрешно присъщо равенство на половете в нашата култура и душа, както и във фундаменталните светски и религиозни институции на цивилизацията ни: семейството, църквата и държавното управление.
През годините на моите търсения съм се опитвала да видя Исус през очите на съвременниците му – юдеите от първи век, потискана общност, страдаща под тежкото иго на Рим, войнствено теократична и подозрителна към собствените си религиозни водачи – жреческия култ на садукеите, които безсрамно сътрудничат на римските завоеватели. Голяма част от този материал може да се извлече от текстовете на евангелията, макар че по принцип е бил разбиран погрешно или пренебрегван в проповедите от християнските амвони. Например разпъването е изключително римско наказание, запазено за бунтарите и робите. Евангелията ясно казват, че римски войници са тези, които приковават Исус за кръста в Голгота, но въпреки това в продължение на векове християните погрешно обвиняват юдеите за разпъването на Исус. Време е да се изправим пред факта, че известна част от онова, което сме смятали, че знаем за Исус и неговото послание, днес трябва да се преразгледа в светлината на съвременните научни познания за Библията. Какво наистина е учел Исус? Какво наистина е правил?
Моя приятелка веднъж имала сън. Сънувала дълъг керван от едногърби камили, тежко натоварени с големи дисаги и бохчи, завързани за гърбовете им, напълно затънали в сухата пустиня на Сахара. Изтощените камили не можели да вървят повече. Потънали до колене под жулещото слънце, били решени да се откажат от борбата. Обезумелите камилари отчаяно се опитвали да накарат с камшиците си обезводнените животни да продължат пътуването, но горките създания били полумъртви. Мисията на целия керван явно била обречена, загазила сериозно в пустинните пясъци. Най-накрая, в съня, камиларите вдигнали ръце, предавайки се, пуснали камшиците и потънали в пясъка, победени до умиращите си камили.
На този етап в съня си приятелката ми се събудила, обляна в студена пот, внезапно и остро осъзнавайки, че керванът представлява теглото на християнството на прага на третото хилядолетие. Същевременно осъзнала, че дилемата има очевидно решение! На някакъв етап камиларите от кервана трябва да смъкнат тежкия товар от животните, да се качат на тях и да ЯЗДЯТ! В недвусмислен случай на въпрос и смърт можем да се лишим от багажа и „декорациите“! „Свещеното пътуване“ е твърде важно, за да му се позволи да затъне в опърлените пясъци на пустинята.
В светлината на светогледа на ХХІ век трябва да вземем съзнателни решения кои доктрини и традиции са незаменими в пътуването ни, които подкрепят ценностната ни система, кои подхранват вярата ни. Декорациите, които ни пречат и ни карат безнадеждно да затъваме, традициите и доктрините, които вече не „задържат вода“, трябва да се изхвърлят. Трябва да се разтоварим от тях и да ги оставим в пустинята, избирайки да продължим необременени своето пътуване на живота! От най-голямо значение сред тях според мен е преиначената традиция, според която човекът, историческият Исус е бил безбрачен бог.
Днешните обстоятелства отразяват ситуация, появила се през І век в Израил, когато предлагането на животни като курбан в Храма на Йерусалим вече не е било възможно, защото той е бил разрушен. Жертвените животни трябвало да се изоставят и да се създадат нови практики на ритуал и богослужение. Подобно на набожните юдеи и ранните християни от онова време, и ние трябва да се опитаме да създадем нови мехове за ново вино.
С надежда да допринеса за това усилие се върнах към основите на вярата на нашите отци, за да проверя дали може да се открие нещо, което да подпомогне възстановяването на интегритета на християнските доктрини. Изследвах културната история на древния свят и европейската цивилизация, религиозните текстове, езотеричните дисертации, изкуството, литературата и другите ниши на мъдростта в спешно търсене на истината. Винаги изненадва непрекъснатият поток на религиозното съзнание, който е започнал като дребно поточе – като капка разтопен сняг на планински връх, – а сега набира инерция, спускайки се през водопади и езера, проправяйки си път към морето. Тези води – живите води на мъдростта и истината – са даряващия живот подарък на Духа. Нека пием от тях сега и завинаги!
Първият човек не достигна да я познае напълно; не ще я изследва също и последният;
защото мислите ù са по-пълни от море, и намеренията ù са по-дълбоки от голяма бездна.
И аз, като канал из река и като водопровод, излях се в рая.
Казах; ще полея градината си и ще напоя лехите си.
И ето, каналът ми стана река, и реката ми стана море.
И ще светя с учение като с утринна светлина, и надалеч ще го покажа;
и ще изливам учението като пророчество и ще го оставя във вечни родове.
Премъдрост на Исуса,
син Сирахов 24:30–36
1
Планът на космическия храм
Моето убеждение е, че християнството при зараждането си е включвало празнуването на hieros gamos, „свещения брак“ на противоположностите, модел, въплътен в архетипния жених и неговата невеста – Исус Христос и жената, наречена „Магдалина“. Този модел на единство, трагично загубен в люлката на християнството, е създаден по фундаменталния план на живота на нашата планета и се проявява в лидерската роля, играна от определени жени в общността на първите последователи на Исус. След разпятието на пожертвания жених споменът за свещеното партньорство на мъжките и женските енергии, намиращ се в ядрото на неговото учение, постепенно е потъпкан, заменен от култ към възкръсналия Бог на небесата, седнал отдясно на Баща си на небесния трон и обслужван от йерархия от избрани мъже, свързани с техните наследници.
Свещеното партньорство не е измислено през І век. То ритуално се почита в много региони на Близкия Изток много преди зората на християнството. Например в Месопотамия храмове на божествени двойки често са строени един до друг, почитайки божествените енергии като интимни партньори: Инана и Думузи, Ищар и Тамуз. Както са показали Самюъл Креймър, Хелмар Рингрен и други изследователи на древните религии, благословията, извлечена от „свещения брак“, се разпростира от „съпружеските покои“ към земята, носейки плодородие и благополучие на хората и на техните посеви и животни.
Литургичната поезия от древен Шумер, открита върху глинени плочки, почита свещения съюз на богинята Инана и нейния съпруг Думузи, а митологията записва имената на много други божествени двойки: Ищар и Тамуз, Ба’ал и Астарта, Изида и Озирис, Кибела и Атис. Макар че се различават в някои отношения, разказите за тези божества имат и съществени общи елементи, например почитането на сватбата на двойката, жертвената смърт на младоженеца/царя и радостното градинско събиране на разделената двойка на мястото на неговото възкресение. В елементите на брака, смъртта и възкресението митовете за тези езически богове и богини проявяват забележително сходство с историята, разказвана за Исус и Мария Магдалина в християнските евангелия. Започвайки с помазването на Исус от жената с ценния нард на вечерята във Витания и кулминирайки в повторното събиране на Исус и Мария на Великден сутринта, разказано в евангелието на Йоан, 20:14–17, страстната последователност следва познатия модел на древните култове. Разглеждано в този контекст, изглежда очевидно, че двойката се събира отново в градината и това носи древните архетипове на младоженеца и младоженката – възлюбените.
Какво става с древната парадигма, представяща Божественото като състоящо се от мъжествено и женствено, всъщност като съюз на свещени партньори? Изследванията в областта на културната антропология и археологията през последните десетилетия на Мария Гимбутас и други учени разкриват неподозирани тайни на далечните ни предтечи, погребани под пластове плаващи пясъци и чакъл. Някои от тези открития стигат дотам, че ревизират становището ни за историята и значението на женствения принцип, обезценяван през десетилетията от времето преди историята, когато Божественото е било почитано както като женствено, така и като мъжествено.
Според Мария Гимбутас4 и нейните последователи от наблюденията върху даряващите живот функции на жените неолитните ни предтечи издигат почитането на майка богиня, чието царство е изобилната планета Земя и чиято щедрост осигурява на ранното човечество нужните за живота неща. Тя е Майката на всичко. Както показва Гимбутас, много рано в човешката история, още преди 20 хиляди години, тази богиня е представена в скулптури и в пещерното изкуство, обикновено с широк ханш и големи гърди, за да се празнува нейната плодовитост. Примитивните народи, които са почитали богинята, са събирали храна и са ловували през деня, а след това, клекнали около огъня вечер, отбелязвали приливите и отливите на живота, циклите на сезоните, замръзването и топенето, напъпването и прибирането на роденото, раждането и умирането. Тези предисторически номади постепенно да се научили да орат полето и да строят заслони, заселвали са се в села, създавали са артефакти от глина и слама, признавайки Великата майка като източник на цялата благословия. Тя се е почитала като дала някои от най-големите дарове на цивилизацията: градинарството, занаятите, изкуствата и дори самия език.
Майката на всичко
В Lost Language of Symbolism („Изгубеният език на символизма“)5 Харолд Бейли, изследовател на културната антропология и лингвистиката, отбелязва, че звукът, представен от буквата М, е сричката ем, която представлява Майката богиня като първичната вода – океана, за който се смята, че е източникът на целия живот на Земята. Думата за „майка“ в езиците, произтичащи от индоевропейските, започва с този звук, може би защото той често е първият звук, който бебето издава и затова се приравнява с плач за майка му. Думата mother [майка] (matr на санскрит, mater на латински) има един и същ корен с matter [материя] и material [материал] и означава в еднаква степен физическото ни човечество, нашата плът и кръв, формирани в майчината утроба, и същностните елементи и молекули на цялото материално сътворение. Други думи, произтичащи от същия корен, включват matron (матрона), matriarchal (матриархален) и дори matrimony (брачен живот) – всички тясно свързани с майчинството, „вратата“, през която материята получава живот и форма.
Свързването на звука ем с „майка“ се открива в много религии. В гръцките текстове на християнските евангелия майката на Исус е наречена Мария, докато на староеврейски тя е Мириам; в будизма майката на Буда е Мая; майката на гръцкия бог Хермес е Мая, египетската богиня на справедливостта и принципът на реда се нарича Маат. Според Бейли звукът ем е широко асоцииран с прастарите води на океана и с Великата майка. Този звук е фундаментално свързан с космическия „ъм“ – звука на непрекъснатото взаимодействие или танц на космическите енергии, представен от санскритското ОМ (aum). А този звук, изглежда, е свързан с архетипа за майката – самата утроба (womb). В гръцката азбука буквата Ω (омега), изглежда, означава „великото Ом“, а гръцката буква дори приема физическия силует на творческата кухина на утробата – архетипния „граал–потир“. Макар че другите букви могат да се асоциират със съд, омега като че ли най-силно внушава физиологията на утробата.
В Откровението на Йоан Бог казва: „Аз съм Алфа и Омега, начало и край“ (Откровение 1:8). Заедно, алфата, или „голямото А“ на мъжественото и омегата, „Ω“ на архетипното женствено представляват съюза на противоположностите и общия сбор на цялото създание, съдържащо се в същността на основния и върховния Бог – целостта на божествената монада. Другите букви на азбуката – представляващи цялото създание – се съдържат между тези две: първия и последния звук на гръцката азбука. Символно, буквите от азбуката са свещени, защото представляват цялото генеративно „Слово“ на Бога, породило космоса, като техните многобройни комбинации и вариации се разглеждат като безкраен израз на творческата сила.
Асоциациите на първичната майка със солената вода предшестват с хилядолетия научното потвърждение през съвременната епоха, че животът на земята е възникнал в океана, вероятно в резултат на вулканично действие и интензивна топлина под водата. В гръцката и латинската азбука буквата, която обозначава звука ем, приема формата на морски вълни, а юдейската буква mem означава „вода“. На латински mare означава „океан“, а на староеврейски mara е „горчиво солено море“6. Всички бозайници се раждат от солената вода – околоплодните води в утробата на майка им. Думата mammal (бозайник) (а оттук и mammary – млечна жлеза) се отнася до онези видове гръбначни, които кърмят малките си и следователно отразява като ехо женската mama (млечна жлеза; мама).
٧ и ٨
Древни храмове на Великата майка богиня се откриват на редица места в Европа. Съвременните открития подсказват, че в определени храмове от неолита, датиращи от 7000 г. пр. н. е. до 3500 г. пр. н. е. формата на буквата V се асоциира с Майката богиня7. Едно изследване на архаичния символизъм подсказва, че може би предисторическото ٧ е символът за съда или утробата на целия живот – архетипния потир, символизиращ вечното Женствено и нашата майка планета, защото Земята е свещеният и творческият съд на живота, какъвто го познаваме.
В труда си Ancient Pagan and Modern Christian Symbolism („Древен езически и съвременен християнски символизъм“), публикуван за пръв път през 1868 г., Томас Инман класифицира предисторическите символи на мъжкото и женското, откривани в древните храмове по целия свят. Скалите и „високите места“, а в крайна сметка и олтарите и кладите за жертвоприношения са фалически светилища, докато пещерите и процепите се асоциират с отвърстията на женското. Голямото „А“, или r, триизмерния тетраедър или пирамида, представлява възпроизвеждащата сила на Великия баща, „вечно зеления“, често приравняван с бога на слънцето или огъня, чиито култове – и това не е изненадващо – често включват строежа на пирамиди и йерархично жречество, извлечено от абсолютната власт на въздигнатия слънчев принцип.
Символният контрапункт на мъжката пирамида или триъгълник е s, женският или „водният триъгълник“ – съд, представляващ Великата майка, самата Гея. В митологиите на древния свят нашата планета е получател на възпроизвеждащото действие на бога слънце. Богинята Земя, оплодена от лъчите на слънцето, устройва пиршество за децата си, раждайки богата реколта от плодове и зърно. Заедно, великите r и s, представляващи бога на слънцето и богинята на земята, са обединени в свещена хармония, обновяваща жизнените цикли на планетата. В тясното си преплитане символите им формират петоъгълника – Y – архетипния образ на свещения брак.
Правилният петоъгълник, или печатът на Соломон, чието присъщо значение отдавна е неясно на западното съзнание, е почитано в редица от древните култури по света. Той е тясното преплитане на архетипните символи за мъжкото и женското, ٧ (потира) и ٨ (острието). Той е и символ, използван в алхимията за представяне на съюза на огъня и водата, чиито глифове са r (огън) и s (вода). Ранен дом на този символ, представящ космическия танц на противоположните енергии, изглежда, е Индия, където той символизира свещения брак на индийския бог Шива и неговото женско съответствие – богинята Шакти. Той представлява вечната взаимозависимост на положителните и отрицателните сили в цялото създание, признавана като космически танц.
Препратка към същия символ може да се открие и в западни източници. В книгата си върху свещената геометрия датският математик Тон Бруне издига тезата, че фразата „същото и различното“, обсъждана подробно в Платоновия Timaeus („Тимей“), характеризира два идентични триъгълника, като разликата е, че единият е прав, а другият – обърнат, формиращи петоъгълник8. Триъгълниците се смятат за първоначалните изграждащи тухли на Вселената във философията на древните, така че изобразяването на Платоновия съюз на „Същото и Другото“ като два триъгълника изглежда логично. То потвърждава петоъгълника, Y, като символ на „сливането“ – Платоновия термин за хармонията или „брака“ на противоположностите9. Мъжкото r представлява огъня, вероятно защото острите му ъгли са болезнени, а вероятно и защото е остър като пламък, устремил се нагоре. На несъзнавано равнище то отразява страхопочитанието на древните, породено от срещата с активен вулкан, изхвърлящ ужасяващия си и смъртоносен огън. Противоположната форма, женското s, символизира водата в езотеричната традиция. Заедно, изобразени като правилен петоъгълник, тези два триъгълника представляват ин и ян, базирани на най-древното взаимодопълващо се взаимоотношение от всички – творческата взаимозависимост на мъжките и женските енергии.
Огънят и планината
В When God Was a Woman („Когато Бог беше жена“) Мърлин Стоун твърди, че индоарийските нашественици от изток и север носят своите мъжки богове на огъня със себе си, когато завладяват матриархалните народи на Близкия Изток. Може би те извличат своя бог на силата и мощта, огъня и светлината от срещата си с гневна огнена планина, изригващ вулкан, сипещ жега и разтопена лава от устата си10. Според тази теория вулканът е прототипният бог на огъня, който управлява властно с насилие и сплашване. Тази хипотеза съответства много точно на идеята за огнения триъгълник като архетипен символ на мъжкия властен принцип и факта, че жертвените всесъжения се предлагат повсеместно по олтари, могили и клади.
Същото r често се открива представено от фалическия стълб или издялания камък, издигащ се от земята. Тези предисторически могили или олтари, „високите места“ на библейската анатема, и фалическият lingam11 са почитани като мъжки светилища в Индия и в Близкия Изток. Пирамидите и кладите обикновено се строят в чест на божество на слънцето. Подобно на Авраам в Битие, строителите на кладите вярват, че могъщият бог на слънцето изисква умилостивяване под формата на изгорени жертвени животни. Думата пирамида, произхождаща от гръцки, е с корен pyr, което означава огън. Идентифицирането на звуковете на съгласните п и р с архаичното почитане на мъжкия бог на слънцето/огъня и пирамидата е направено от Харолд Бейли в книгата му The Lost Language of Symbolism („Изгубеният език на символизма“): „Пирамидата или конусът очевидно в някакъв момент са били универсален символ на Първичния огън“12. Плутарх и Платон приравняват пирамидата с огъня. Това, което в предисторическите времена може би е възникнало като почитане на активна вулканична „огнена планина“, в крайна сметка е станало култ към разярено мъжко божество дори в области, в които не съществува заплаха от действителни вулканични изригвания.
Изследванията на Мария Гимбутас и други антрополози подсказват, че регионите с богата реколта, изобилни валежи и по принцип умерени условия обикновено развиват религии, основани на любеща и щедра богиня на Земята, докато племената от безплодните степи и пустини, където реалностите на живота са жестоки и негостоприемни, е по-малко вероятно да са формирали взаимоотношение с този образ на щедрата богиня и вместо това често са почитали доминиращи и гневни, войнстващи богове. Класическите корени на Западната цивилизация са предимно гръцки и западните митологии и религии по същество са тези на елинизирания свят на средиземноморския басейн, където силното слънце най-често е приравнявано с мъжкия/Логос принцип и неговите слънчеви атрибути на властта, разума и светлината. Този въздигащ се мъжки принцип постепенно изтласква Великата майка богиня на неолитните народи към малоценен статус в гръцкия пантеон, където Зевс е всемогъщият владетел, а Хера – изоставената и предадена съпруга.
В зората на реорганизацията на цивилизациите по патриархална линия, която следва арийските нашествия от север, много империи след 3000 г. пр. н. е. са управлявани от диктатор, разполагащ с абсолютна власт, източен властелин, действащ като наместник или заместител на всемогъщия небесен владетел на Вселената. Този бог-отец на гръмотевиците, властта и мощта се представя като запращащ гръмотевиците си от небето или вероятно е моделиран – както беше предположено – по гневния бог на огъня, обитаващ първичния вулкан. Огненият триъгълник преобладава като най-ярък модел на управленските и религиозните институции по целия глобус – Истаблишмънта, – базирани на абсолютната власт на лидера на върха на пирамидата: римския Кесар, папата, главнокомандващия. Сочещият нагоре триъгълник е моделът за „Истаблишмънта“, основан на думата-корен stable13, управляван от строги правила и често чрез сплашване. През същите хилядолетия архетипният съд, представляващ свещеното женствено, V, системно е обезценяван... за сметка на всички деца на Земята.
Hieros Gamos възстановен
Осъзнавайки, че почитането на изключително мъжкия образ на Бога е както изкривено, така и опасно, се опитваме да изразим атрибутите и образите на Бога, борейки се да изразим идеята, че богът/богинята не са „или/или“, а „и/и“ – върховно същество, чиято същност проявява както мъжки, така и женски характеристики. Твърде отдавна изобразяваме Бога като старец с брада, изключително мъжки/бащински образ, подобен на Микеланджеловото изображение на Бога на тавана на Сикстинската капела или може би имащо доброжелателна прилика с дядо Коледа.
Въпреки това много пасажи от юдейското Свето писание говорят за Бог с женски атрибути като майка, която никога няма да забрави детето си (Исая 49:15). Средновековните мистици, включително Хилдегард фон Бинген и Якоб Бьоме, изразяват същата тема в някои от откровенията си. Божията природа вероятно може да се разбере по-добре като интегрирана цялост, включваща мъжки и женски атрибути, както младоженеца, така и невестата. В действие са два свещени принципа: власт и любов. В демокрацията, основана на принципите на равенството, справедливостта и свободата, „Истаблишмънтът“ е обединен с „٧“ – хората – в съглашение, моделирано по Y на свещения брак. Тази форма на управление съчетава съвършено различните елементи на обществото в творчески съюз под управлението на закона.
Може би днес, когато се откриваме за нова ера на равенството в много области на живота и обществото, е време да възстановим древната парадигма на партньорството и целостта, символизирана от звездата на hieros gamos. Тази звезда на партньорството вече присъства във Великия печат на САЩ, поставена от бащите-основатели в мандалата на тринадесетте звезди, представляващи първите колонии.
Възстановяването на този древен символ на hieros gamos като модел за мир и благополучие може да породи нова Златна епоха. С кристализирането си този фундаментален образ на интегрираната цялост, подслонявайки се в едно сърце и разпростирайки се по земята, носи изцелени взаимоотношения и хармония. Юнгианските изследвания в психологията учат, че интеграцията и изцелението на психиката ще настъпят, когато вътрешните енергии на мъжкото и женското са насърчени да се развиват и да съществуват съвместно в партньорство. Същият принцип, разпрострян върху цялата човешка общност, може да стане модел на цялост за обещаното „мирно хилядолетие“. Образът на Бог като партньори създава потоци от жива вода, потичащи в пустинята, изцеляващи безплодната, изгорена земя.
Парадигмата на Y за тесен съюз и партньорство е загубеният план на космическия храм. Докато не се възстанови в съзнанието ни, запечатвайки у нас взаимното съглашение на архетипния младоженец и невеста, нашата планета ще продължи да бъде в опасност да се превърне в пустиня, чиито ресурси са експлоатирани до пълното им изчерпване. Осъзнали надвисналата заплаха, днес наблюдаваме как горите се разрушават, водите – замърсяват, рибата – отравяна, а ресурсите – плячкосват с безочливо равнодушие. Постепенно се събуждаме за бремето на „съда“ на нашия живот. Когато започнем да култивираме парадигмата на партньорството в собствените си сърца, домове и общности, ще започнем да се радваме на „господството на Бога“, обещано в евангелията, мирното хилядолетие, което е молитвата в сърцето на всеки християнин през вековете: „Да бъде твоето царство!“. Фундаментално и дълбоко учение на Исус е, че това царство вече е било сред нас, очаквайки само нашето събуждане за благословията на това присъствие.
Нашето изследване осигурява допълнителни прозрения за вечния принцип на хармонията на противоположностите, свещения брак, който е от първостепенно значение в разбирането на определени скрити учения на Исус и най-близките му приятели. Нека сега се обърнем към изследване на могъщото влияние на древната космология върху елинизираната Римска империя и авторите от І век на гръцкия Нов завет. Първо ще хвърлим поглед на древния канон на свещените числа и измеренията на храма, както отразяват космическата реалност. След това ще се насочим към доказателствата, подкрепящи съюза на архетипната Христова двойка: Исус и Мария, наречена Магдалина.
