Жената, която чакаше - Макин, Андрей
70-те години на XX век, малко забутано руско село близо до Бяло море. Вера (48) е учителка, преживяла дивия сталинизъм на 60-те в големия град, доброволно избрала живота в селото, помага на стариците, погребва ги, ако трябва, и 30 години чака войника, когото е обикнала на 16 години, да се върне от война – станала е символ, гордостта на селото и на всички чакащи през войната жени, олицетворение на надеждата.
Той е журналист (26) от Ленинград, движи в дисидентски среди в периода на Желязната завеса. В селото изследва местни обичаи, задържа се заради тази жена, с която го свързва странна интимност и респект. Както и заради целия живот там, който опровергава куп насадени у него митове – преди да е видял цялата сурова истина на живота в „покрайнините” на Съветската империя, но и красотата на един свят, отвъд времето, далеч от суетата и светския политически, идеологически и интелектуален живот. Той си тръгва, но повече никога няма да бъде същият…
––––––
Мислех си за самотата на тази жена, за нейното спокойствие, за нейното тяло… и внезапно осъзнах, че никаква диалектика на душата не е в състояние да изкаже тайната на този живот. Живот, прекалено светъл и болезнено простичък в сравнение с анализите на разни многознайковци. Животът на една жена, която чака своя любим. Никакви други загадки.
Тази забрава на миналото беше още по-видима в Мирное, където живееха, така да се каже, изселените, стариците, прогонени от домовете си от самотата, болестите и равнодушието на близките… В този затънтен край на руския Север бях разчитал да открия съветската епоха в концентриран вид, едновременно месианска и затлачена карикатура на своето време. Но времето чисто и просто го нямаше в тези села, които изглеждаха сякаш живеят след изчезването на режима и падането на империята. Всъщност се разхождах сред нещо като предсказание за бъдещето. Белезите на историята се бяха изличили. Оставаха само златистият варак на върбовите листа върху черната повърхност на езерото, първите снегове, които обикновено идваха нощем, и безмълвието на Бяло море, което се отгатваше иззад горите. Оставаше тази жена в дълъг военен шинел, която вървеше край брега и спираше до пощенската кутия на кръстопътя. Оставаше същественото.
Осъзнавах, че злото, което бе опустошило северните села, бе безкрайно. И въпреки това никога досега светът не ми се бе виждал толкова хубав като тази вечер, видян през очите на една уморена жена. Хубав и достоен да бъде защитаван с думи от бързото избледняване на извършеното от нас…
Да, животът, истинският, тази непрестанна смесица от жанрове.
