Ексхумация на слънцето - Юрий Лучев
АКО НЕ ДНЕС, ТО УТРЕ Е ЗАКЛЮЧЕНИЕТО…
Прочитът на „Есхумация на слънцето” проваля всякакви илюзии, че в края, навел се опасно над огледалото на езика, човек е в състояние да намери достатъчно аргументи да сглоби отново душата си, разломена от симулираната пълнота на земния живот. За артиста творчеството е страдание. Елиас Канети бе писал, че „откакто човешкият живот е престанал да бъде мерило, не съществува никаква мярка за нищо”.
Човекът – губещ се в реалността и подреждащ обитавани някога пространства, човекът, търсещ равновесие на тънката граница между смъртта и онова, което животът му оставя като мизерно ресто, полага безмерни грижи за думите, сякаш иска да покаже как сме направили всичко, за да унищожим тази тъпа илюзия за щас тие и съгласие, с разобличаването на която ще се слави XXI век. Свръхсъзерцателен и донякъде имагинерен, Юрий Лучев е замислил поемата си като театър, като театрална ситуация, превръщайки наративните времеви пластове в събития, които не се поддават на описание или рационално разбиране. Сферата на интимната изповед индуктира едновременно идеята за смъртната участ на плътта с неутолимата енергия на първичното - за трепкащата по ръба на острието безсмъртна искра на духа, за границата между разума, за вярата, дълга и греха, живота и небитието… Позиция, отваряща път за радикалните форми на поетическата антропология.
Дали ще се разпаднат илюзиите ни за живота след прочита на тази книга - удивителна, объркваща и несводима до така популярните днес квалификации за модернизъм или постмодернизъм? За здравия човек животът е едно неосъзнато бягство, - твъди Франц Кафка - което той не иска да признае дори пред себе си. Бягството от мисълта, един ден – рано или късно – той ще умре. Болестта е винаги напомняне за смъртта и заедно с това – проверка на силите. Ето защо: болката, болестта, страданието са най-важните извори на религиозността. Защото
не е сигурно какво и как ще стане
къде ще се родиш, какво ще облечеш
и вземеш за из път
дали ще проговориш или само хленчиш
под върбата
край реката…
дали ще хванеш вярната посока
(която е на запад но мъглата?)
или ще бродиш напосоки из полето
в студена пот и страх от известеното разсъмване
пълзящ из сенките без взор и слух
недороден и недовършен
с примка на врата от пъпната ти връв
Юрий Лучев е постигнал нещо наистина забележително – сътворил е сложна асоциативна поезия, като в същото време е успял да вникне в ситуациите, в необичайното, в интимния свят на човека, изправен пред смъртта; очертал е актуалните идейни, социални и етични проблеми, свързани с обществото и природата, видимата реалност и (ис тинската) реалност на идеите, до стижима само за интелекта на по светените. „Есхумация на слънцето” е своеобразно свидетелство за прехода, изповедите са тъжни и иронични, подсилени с лютата пи перка на сатирата, много често нелишени от гняв („но еба си нищетата/ но еба си съботната интелектуална дрямка:/ времето изтече и Балканът си разкрачва долините/ па макар все още срамежливо”).
Ангел Дюлгеров
