Една и съща река - Здравка Евтимова
Носител на НАЦИОНАЛНАTA ЛИТЕРАТУРНА НАГРАДА ЗА БЪЛГАРСКИ РОМАН НА ГОДИНАТА „13 ВЕКА БЪЛГАРИЯ“ – 2016 г. Поетът Валентин Дишев е първият, който определя прозата на Здравка Евтимова като „митически реализъм“. В това понятие се включва умението на писателката да създава съвременни митове - със средствата на остър реализъм и проницателност тя достига до истини за съвременността, които имат проекцци в бъдещето и корени в миналото.Романът на Здравка Евтимова „Една и съща река“ разкрива историите на три сестри – Люба, Сара и Пирина, които живеят в неголемия български град Радомир. Пирина пее – в песните й няма мелодия, нито думи, но те лекуват тъгата; Сара често сменя партньорите си; един от тях издига църква за нея и когато самотните се молят там, скоро срещат любим човек. Люба чете толкова много, че отсъства от ежедневието и живота и това я прави привлекателна по някакъв нелогичен, но убедителен начин. Никога не влизаме в една и съща река. В книгата на Здравка Евтимова реката тече не както е решила вселената, а накъдето я водят песните на героите.
Здравка Евтимова е автор на 4 сборника с разкази и 3 романа. Нейни разкази са публикувани в 32 страни. Преведени и издадени са следните сборници и романи:
в САЩНякой друг (Somebody Else – MAG Press, 2014), Хубава фигура, красив глас (Good Figure, Beautiful Voice – Astemari Books, 2008), Стари коли и други разкази (Carts and Other Stories – Fomite Books, 2012), Време за косене и други разкази (Time to Mow and Other Stories – All Things That Matter Press, 2012), Бог на предатели (God of Traitors – Bucks Book, 2008), Четвъртък (Sinfonia Bulgarica – Fomite Books, 2014);
във Великобритания
Горчиво небе (Bitter Sky – Skrev Press, 2003), Госпожица Даниела (Miss Daniella – Skrev Press, 2007), Невъзможно синьо (Impossibly Blue – Skrev Press, 2013);
в Израел
Блед и други постмодерни български разкази (Vox Humana Books, 2010), Погрешно (Tiktakti Books, 2014);
в Канада
Блед и други постмодерни български разкази;
в Гърция
Безкраен юли (Параксенeс мерес, 2013);
в Италия
Четвъртък (Sinfonia – Salento, 2015). От „Една и съща река“ – Здравка Евтимова
Беше отслабнал, като показалеца ми тънък беше станал Калчо. Гледах го и сърцето ме стягаше, като че вместо кръв, към него течаха пирони. - Нищо ти няма, какво си се превил. Ще ти мине като на куче– ободрих го аз. Държах ръката му, тънка като хартия, и жълта, дори безцветна. Никога не съм мислила, че мога да обичам такава ръка от жълта хартия, че ще ме е така грижа за някого – мъж, дето няма сила да откъсне главата на пиле. Че сърцето ми ще се свие на лешник, бобено зърно ще стане сърцето ми само като гледам това момче – повече коса, къдрава и сплъстена, цялата мирише на пот и болест, а лицето го няма. Обаче не на мене тия, гадна болест. Не си познала. - Седни, Калче, седни ей тука- казах му, а той няма сила да седне. Ако се отпусне на тая трева, по която като пияници са се залепили капки роса, сигурно ще настине, затуй свалих блузата си – казвам честно, сигурно струва повече от хладилника на мама тая блуза, Яков ми я даде, Яков ми подарява всичко, но аз не искам всичко. Смъквах блузата, постлах я върху тревата и казах: - Седни тука, Калче, миличък – никога не съм казвала на някого „миличък”- то направо грозно да си въртиш езика като фурнаджийска лопата и да лъжеш момчетата. Какъв ти „миличък“, той вол двеста кила и очите си трябва да отвяваш като врата на хан да не те заклещи до някоя стена. Но някак на това момче можеше да му кажеш. Беше по-тънко от ризата си, същата риза, дето му бях занесла отпреди не знам колко време - купих я за лев от магазина за втора употреба. - С тая риза мислех да умра – каза ми той. – Знаеш ли колко хубаво ми пази, нито ми е студено, нито ми е топло с нея. - Калчо, знаеш ли какъв шамар ще отнесеш – стрелнах го аз. – Само кажи, че ще умираш и си го отнесъл. Той се усмихна – така се усмихваше най-малкото бебе на баба Марица, една шепа дете, усмивката по-голяма от него – като ме види, усмивката му стига от терличките чак до последното парче черно кадифе от косъмчетата на главата му. Така, като онова кадифено бебе, ми се усмихна Калчо. Прииска ми се да си направя лицето щастливо като неговото, но не можех. Само го целунах – толкова тихо и кротко, като че той беше кадифеното бебе. Не исках да го боли, не щях да го пречупя. - Калче, Калче – прошепнах. – Ще ти пея сто дена, ден и нощ няма да спирам. Ще станеш здрав като ония канари по Голо бърдо, казвам ти. Той не можа да спре да се усмихва, будалата Калчо, а мене ми радост, мисля си - вместо да му пея, защо не го целуна още веднъж по тази широка като поляна усмивка? Може пък и да оздравее, кой знае. Баба Марица, която беше талкова умна жена, казваше – „Като човек се усмихва, Господ стои в очите му – в тях гледай и няма нужда да идеш на черква.“ Права беше. Калчо ме хвана за двете ръце и се наведе – главата му къдрава като халище. Бунище, обрасло с коприва, беше косата му и миришеше на лошо, но какво от това? От калпава миризма ли ще се плаша? „Човек е по-голям от всичко лошо и по-малък от доброто, затова расте – да го сгигне“, така казваше баба Марица. Калчо вдигна ръцете ми близо до очите си, така близо, като че беше загубил нещо от злато и искаше да види дали не се е търкулнало някъде между пръстите . Целуна първо малкото пръстче на дясната ми ръка, после безименния пръст, средния пръст, показалеца и нищо не каза. Погали ме от китката до лакътя и по кожата ми разцъфтяха цветя. Стига бе, какви ти цветя. От китката до лакътя имах синка до синка. Той нищо не казваше, не знаех дали ги забелязва - синките се получаваха, докато се катерех по дърветата и се плъзгах като смок по стената, опасала планината на Яков като клуп. Никой не е гледал смазаните ми ръце така, като че небето и облаците бяха слезли при тях. Много рядко, като малко дете, преди да ме качи на конче, май тате ме поглеждаше така. И той нищо не казваше. Бях по-тежка от Люба, затова все нея носеше. - Чакай сега – казах на Калчо. – Трябва ги почистим тия къдри, дето ти скриват очите. – Ти не се виждаш под тая коса, бе човек. Чакай ме тука, ще отхвърча до нас за ножица, ей го къде е. - Не ходи за ножица, Пиринче- стонинче – каза той тихо. Никой не ми е говорил така тихо. Никой не ми е казвал „Пиринче-стотинче”. - Няма да ходя. Внимателно,като че рошавата къдрава коса беше от стъкло и щеше да се счупи, я вдигнах от челото му. Едно високо чело, толкова жълто, че изглеждаше страшно. Започнах леко да го разтривам, притисках го така, както човек разтрива петите на Люба, слаботелесната ми сестра, когато беше болна и кашляше, а мама мислеше, че детето скоро ще си отиде. Но аз разтривах петите й като лъв и не й давах никъде да ходи. Абсолютно никъде. После се научих да разтривам и челото на Люба. Полека под кожата на Калчо започна да се появява розово - както се появява денят над реката още преди слънцето съвсем да е изгряло. Тогава си припомних – като бях малко момиче, по-малко от нашето куче Джафер и боледувах, тате се навеждаше над мене. Тогава нямаше строшен крак, а беше най-силният мъж на света. Целуваше ме по челото и казваше: - Сега болестта ще ти мине, Пиринче. И ми минаваше. - Сега болестта ще ти мине, Калче – казах му аз и го целунах точно там, където по розовото му чело се опитваше да изгрее слънцето. - Да, минава ми – прошепна той. – Минава ми. Започнах да му пея за моите змейове. - Ако ти е много лошо да слушаш, ще ти дам пет лева затова, че се мъчиш – казах му. - Спря да ми се повръща – каза той. - Вече няма никога да повръщам. - Хайде да не се изсилваме толкоз – прекъснах го. - Повръщай си спокойно и малко по малко ще спреш. После ми обади, че често ходел на гроба на баира отсреща - само там не му се повръщало. Какъв гроб? Ами твоят, Пиринче. Защото си мислели, че Яков ме е претрепал и Игнат изкопал гроб точно под хвойната. И какво заровихте вътре? Виж ме - приличам ли ти на човек, заровен в гроб? Майка ти ми каза, че заровила твоето мече Миньорчо. Как така, да ми зарови мечето Миньорчо! То с мене се смали, а аз пораснах с него – бях колкото мечето на височина, после полека- лека то намаляваше, аз ставах висока и силна. Миньорчо се топеше се като пряспа сняг, затова го обичах още повече. Влачех го навсякъде с мене, с него си приказвах наум. Мама все такива ги измисля, точно Миньорчо да зарови, ей това се казва глупава жена. - Ще ти купя друг Миньорчо – каза Калчо. - О, недей. Ако искаш, вместо да си пилееш парите на вятъра, ти стани моят Миньорчо. Навсякъде ще ходя с тебе, Калчо. И в топло, и в студено, като ме боли зъб, и като не ме боли. Ще си говоря с тебе и то не наум, а на глас. Ти всичко ще знаеш, което имам в главата си – о, колко е хубаво някой да знае всичко в главата ти. Той е най-големият ти приятел, първият ти приятел и е приятел, докато си жив. - Аз на никого не съм първият приятел – въздъхна Калчо. - Как не си, а аз какво съм тогава?– прекъснах го. - Винаги си ми бил първият и най-големият приятел и ще бъдеш така, докато съм жива. Щеш нещеш. То целуна първо малкото пръстче на лавата ми ръка, после малкото пръстче на дясната. - Сега вече знам, че съм приятел – каза и чорлавата му коса се спусна като свлачище върху жълтеникавото му лице. Абе, какво жълтеникаво, я стига! Нали знаех как се разтриват петите на дете, на моята сестра Люба, хем умно дете, а не някое тъпо кърмаче, като например бебето на съседите. Леко натискаш, много внимателно да не раздразниш кожичката, с възглавничките на пръстите, и точно възглавничките затоплят крачето. Жълтата кожа става бяла. А когато се усмихне жълтата кожа, толкова им е хубаво на възглавничките на пръстите, че си мислиш - „Ти нямаш ръце, Пирино, а балерини“. - Пиринче -стотинче – каза Калчо и жълтата му кожа реши, че ще е по-красива, ако мъничко порозовее. - Не съм Пиринче-стотинче – възразих, макар че беше страхотно някой да ме нарича така. Калчо продължи. Повтори „Пиринче-стотинче“ около милион пъти и аз, за да го накарам да престане, го целунах – изпих дъха му, изядох „Пиринче-стотинче“ и му дадох всичкия си силен, най-боен мой дъх. Калчо беше по-слаб от малкия ми пръст, дето беше целувал, по-тънък от ризата, която му бях подарила. Исках да го притисна към мене – аз съм силна, най-силната от трите дъщери на Славка и Васил. Инат съм като мама, а те я почерен инат от вихрушките през февруари. Яка съм като баща ми. Най-висока съм от трите сестри. Исках да го притисна до мене толкова здраво, че цялата му кожа да порозовее, но ме беше страх да не го пречупя. Затова внимателно, тихо, като че той беше слаботелесно дете като малката ми сестра Люба, го гушнах. Щях да му дам от моя инат, колкото иска и още повече, от моята яка сила щях да му дам.
