Един неделен ден край басейна в Кигали - Куртманш, Жил
Не сме посадили нещо, което да не е опустошено.
Това е един забележителен разказ за геноцида в Руанда през 1994 г., а също и една незабравима любовна история.
„Всеки може да се превърне в убиец, дори да е най-миролюбивото и най-благородно човешко същество. Достатъчно е само някакво обстоятелство, някакъв обрат, провал, търпелива подготовка, някакъв гняв, някакво разочарование. Хищникът от праисторически епохи, примитивният войн все още живеят под лустрото, което човешката цивилизация последователно е слагала над хората. Всеки има в гените си и Доброто, и Злото на човечеството. И едното, и другото винаги могат внезапно да се появят като буря, която за миг може да избухне и да разруши всичко на мястото, където само няколко минути преди това са подухвали топли и нежни морски бризове.”
През пролетта на 1994 година са избити 800 000 души от племето тутси в Руанда. Клането отнема на убийците от племето хуту около 3 месеца – април, май и юни. Иначе казано, по 1 убит на 10 секунди. Това не е нито началото, нито краят на тази история , която по характера си много показателна, e известна на шокиращо малко хора. Към днешна дата 5% от населението на Руанда е ХИВ-позитивно, като немалка роля затова изиграват огромното число групови изнасилвания, осъществени по време на геноцида. От икономическа гледна точка, дори 12 години след клането, нивата от преди 1994 година не са достигнати. Нека ООН да кажат “Никога повече” … както беше декларирано в Нюрнберг.
Романът „Един неделен ден край басейна в Кигали”, излязъл през 2001 г. в Канада, днес вече е преведен на повече от 25 езика и се чете с интерес от стотици хиляди хора. Получил е сериозни литературни награди, а през пролетта на 2007 година бе пресъздаден в игрален филм и издаден на DVD.
Това е един забележителен разказ за геноцида в Руанда през 1994 г., а също и една незабравима любовна история. Бернар Валкур, разочарован журналист от Квебек, среща и обиква руандката Жантий, срамежлива, красива сервитьорка, която е хуту, но поради физиката си често е бъркана с тутси. Бернар и Жантий се впускат в страстна, обречена любов, докато страната върви към катастрофа…
Тутси и евреи – една и съща съдба. Светът бе научил за Холокоста, замислен научно, хладно, с технология, ужасяващ шедьовър на ефикасност и организация. Първороден грях на Бялата раса. Тук щеше да бъде един варварски Холокост, катаклизъм за бедните, триумф по убийства с нож или боздуган… Щеше да бъде мръсно, грозно, пълно с отрязани крайници, с разпорени женски кореми, с деца без крака, така че никога вече тези предатели да не могат да ходят и да се сражават.
“Изключителна творба, болезнена за духа, угнетяваща за човешкия дух. (…) Един свят, където слънцето повече никога няма да изгрее.” Le Nouvel Observateur
“Тази книга е един брилянтен, красив, разстройващ, гневен, увлекателен, полемичен и ужасяващ разказ за клането в Руанда.” The Herald
Още цитати:
Те чувстваха, че животът им, досега контролиран от тях и техните решения, им убягва изцяло. Усещаха, че ги са ги понесли някакви сили, за тях чужди, неразбираеми, защото не идваха нито от гените им, нито от разочарованията, нито от паденията, понеже никога, дори в най-силния изблик на омраза, не биха си помислили, че могат да се избиват хора по начин, по който се изтръгват плевели от градина. Чистката на плевели, работата по тях, бе вече започнала. И все пак не бяха отчаяни.
Когато слънцето залязва над Кигали, човек само може да се наслаждава на красотата на този свят. Тогава големи ята птици плетат нежни бродерии в небосклона. Вятърът е тих и прохладен. Улиците се превръщат в дълги панделки от ярки багри, които бавно се плъзгат, а върху тях мравуняк от хиляди хора тръгва от центъра и полека се заизкачва по височините на своя хълм. Когато слънцето залязва над Кигали и си седнал на някой от хълмовете, заобикалящи града, ако ти е останал къс душа, тогава не можеш да правиш нищо освен да седнеш мълчаливо и да се възхищаваш на гледката.
Бернар, защо ми разкри, че тялото ми е тайнствена градина, в която можеш дълго да се разхождаш, без никога да намериш началото и края? Защо ме научи какво е желание и на екстаза да предизвикаш удоволствие в партньора си? И най-главно, защо ме научи на истинско удоволствие, онова, което ни пренася в друг свят, в който няма място за любов или желание, в свят на чиста химия, на клетки, които се разширяват и експлодират, свят на стипчиви аромати, на тела, които се плъзгат, на пот, лепяща се по косите, на гърди, които се повдигат, изострени и трептят от кипящата кръв?… Вече не съм човек. Нямам вече име, още по-малко душа. Станала съм предмет, даже не куче, което галят, или коза, която отглеждат и после изяждат с апетит. Аз съм една вагина. Аз съм една дупка.
Защо толкова държеше да опише края на Жантий? Той не знаеше вече защо, но си го бе поставил за цел, като дълг, задължение, поет ангажимент. Следователно продължаваше да действа, малко като сомнамбул или слепец, който бавно напредва в тъмна нощ. Той не бе отчаян, нито огорчен. Носеше тъгата си като лека и прозрачна дреха и уверяваше хората наоколо си, че красотата и благородството на живота значително надхвърлят ужасите, чиято равносметка правим днес…
