Двойна застраховка - Джеймс Малахан Кейн

 Джеймс Малахан Кейн (1892–1977) е американски писател от ирландски произход. Започва кариерата си като журналист, без да има намерение и дори желание да пише романи, и вероятно не е очаквал, че написаното от него далеч ще надхвърли рамките на общоприетото разбиране за „благоприличие“. Произведенията му са се гледали с лошо око от тогавашните моралисти и консервативни критици.

Интересен факт е, че Кейн е недолюбван от великият си съвременник Реймънд Чандлър (макар че, както се вижда от книгите на Чандлър, той нито е привърженик на класическият морал, а още по-малко би могъл да се нарече консервативен писател). Нещо повече, Чандлър е сценарист на невероятният филм на Били Уайлдър от 1944 г. по романа на Кейн Двойна застраховка. А френският философ, писател и пионер на екзистенциализма, носител на Нобелова награда за литература за 1957 г. Албер Камю признава, че е бил повлиян от него при писането на прочутия си роман Чужденецът.

Днес Кейн е признат автор на два шедьовъра на съвременната американска литература – „Пощальонът винаги звъни два пъти“ и „Двойна застраховка“ (очаквайте скоро първото издание на романа на български език от издателство Скайпринт). Тези произведения му гарантират сигурно място в пантеона на великите американски писатели на ХХ век.

РЕВЮ:

При изпълнение на рутинната си дейност, Уолтър Хъф попада в Къщата на смъртта. Наглед постройката е съвсем обикновена, макар и малко странна от архитектурна гледна точка, и все още не е получила зловещия си прякор, но прекрачването на прага й променя живота му.

Хъф е отдавна в занаята. Когато среща изкусителната Филис Нердлинджър, той веднага разбира, че тя иска да се отърве от съпруга си. И решава да помогне... Започва съблазнителна игра със силен привкус на опасност. Ръба на пропастта е съвсем близо, но макар да съзнава това, застрахователят балансира по него докато неизбежо пропада и пътят надолу е болезнено дълъг. След безупречно планиране и извършване на престъплението, става ясно, че една прашинка страх е достатъчна да превърне любовта в омраза. И че убийството на мъжа, чиято съпруга желае, го кара да не иска да я види никога повече.

Ужасяващи разкрития, вътрешни борби и много напрегнат сюжет с непредвидим край осигуряват успеха на „Двойна застраховка“ на основоположника на черния роман Джеймс Малахан Кейн. Книгата излиза през 1936-а, а едноименният филм на Били Уайлдър по сценарий на Реймънд Чандлър получава седем номинации за „Оскар“ през 1944 г.

ОТКЪС:

Първа глава Отидох с колата до Глендейл да застраховам трима нови шофьори в една пивоварна. После се сетих за един клиент в Холивуд, чиято пoлица скоро изтичаше, и реших да го навестя. Ето как попаднах в Къщата на смъртта, както по-късно я нарекоха вестниците. Само че, когато я видях за пръв път, в нея нямаше нищо злокобно. Беше в испански стил, като повечето къщи в Калифорния: белосана, с червени керемиди и с вътрешен двор. Архитектурното решение беше, меко казано, странно. Първият етаж се намираше над подземния гараж, а останалите бяха нагъчкани във всяко свободно местенце на хълма и постройката изглеждаше килната. До входната врата водеха няколко каменни стъпала, затова слязох от колата и се изкачих по тях. Някаква прислужница открехна вратата и надникна през процепа. – Господин Нердлинджър вкъщи ли е? – попитах. – Не знам, сър. Как се казвате? – Предайте му, че го търси господин Хъф. – А по каква работа? – По личен въпрос. В моята професия проникването в къщата е най-трудният момент и от опит знам, че не бива да издаваш целта на посещението си, докато не се докопаш до клиента. – Извинете, сър, но ми е забранено да пускам когото и да било, ако не съобщи по каква работа идва. Този път ме хвана натясно. Повторех ли, че съм дошъл по личен въпрос, щях да възбудя подозрението є, а това не беше в моя полза. Ако изложех целта на посещението си, имаше опасност да последва реакцията, от която се страхува всеки застрахователен агент: прислужницата да се върне и да обяви, че господинът не си е у дома. Имаше и трета възможност – да заявя, че ще чакам, обаче така щях да се унизя, а това беше губещ ход. За да зарибиш клиента, трябва да проникнеш в дома му. После той волю-неволю ще те изслуша, а кадърността на застрахователя се преценява по скоростта, с която той сяда на канапето в дневната, паркира си шапката от едната страна, а необходимата документация – от другата. – Аха, ясно. Обещах на господин Нердлинджър, че ще се отбия, но… няма значение. Дано пак ми се отвори път насам. Беше блъф, но със зрънце истина. При застраховките на автомобили винаги изтъкваш, че ще своевременно ще уведомиш клиента за изтичането на полицата му, само дето аз цяла година не бях виждал Нердлинджър. Обаче се престорих, че съм негов стар приятел, и то приятел, който е засегнат от нелюбезното посрещане. Прислужницата се хвана на въдицата и явно се разтревожи. – Ами… влезте тогава – измънка неохотно. Ако бях положил същите усилия да не прекрача прага на тази къща, може би нямаше да се забъркам в голямата каша. Паркирах си шапката на канапето. По-късно всекидневната беше подробно описана във вестниците, специално внимание беше обърнато на „кървавочервените завеси“. Аз обаче видях само просторен хол с може би малко по-скъпо обзавеждане от други дневни в Калифорния, но, така или иначе, от типа на онова, което камионът на фирмата доставя сутринта, и до вечерта всичко си е на мястото. Мебелите бяха испански – красиви, обаче твърди и неудобни. Килимът претендираше да е мексикански, само дето очевидно беше произведен във фабрика в Оукланд, Калифорния. Кървавочервените завеси също бяха налице, но не ми направиха впечатление. Във всички испански къщи има червени кадифени завеси, обикновено съчетани с гоблени в същата цветова гама. И тук над камината висеше гоблен с хералдически герб, а над канапето се мъдреше друг, изобразяващ замък. Влизайки, забелязах, че едната стена на помещението е заета от високи прозорци. – Какво обичате? – попита ме жена, която виждах за пръв път. Беше около трийсет и две годишна, дребничка и миловидна, със светлосини очи и тъмноруса коса. Носеше син копринен костюм с панталон. Стори ми се доста бледа и дори посърнала. – Идвам при господи Нердлинджър. – Той не си е у дома. Аз съм съпругата му. Мога ли да ви услужа с нещо? Нямах друг изход, освен да кажа истината: – За съжаление не можете, госпожо Нердлинджър, но все пак ви благодаря. Казвам се Хъф, Уолтър Хъф от застрахователно дружество „Дженерал Фиделити“. Съпругът ви е наш клиент и полицата му изтича след една-две седмици. Обещах да му напомня своевременно и ето ме тук. Моля да ме извините за безпокойството. – Полица ли? – Застраховката за колата му. Подозирах, че няма да го заваря у дома по това време, обаче имах работа наблизо и реших да рискувам. Според вас кога е удобно да се срещна с него? Ще може ли да ми отдели няколко минути, след като вечеряте, за да не го притеснявам по-късно? – За какво се е застраховал? Сигурно ми е казал, обаче не обръщам внимание на тези неща. – Май никой от нас не обръща, докато не стане белята. А застраховките му са обичайните: катастрофа, пожар и кражба, гражданска отговорност. – О, да, разбира се. – Чиста формалност е, обаче съпругът ви трябва да поднови застраховката своевременно, за да бъде защитен. – Откровено казано, това изобщо не ме интересува, но преди време ми каза, че възнамерява да се възползва от услугите, които предлага Автомобилния клуб. По-точно да се застрахова там. – Той член ли е на клуба? – Отдавна се кани, но още не се е записал. Наскоро ни посети техен представител и спомена, че предлагат и застраховки. – Съпругът ви няма да сгреши, ако предпочете техните услуги. Много са коректни, не гледат под лупа исковете за щети, отгоре на всичко са истински джентълмени. И дума не мога да кажа против тях. – Още един трик на занаята, който бях научил – никога да не говоря срещу конкуренцията. – Освен това е и по-евтино – допълни тя. – Само за членовете. – Мислех, че само те имат право да се застраховат там. – Ето как стоят нещата. Ако някой, така или иначе, е решил да се запише в Автомобилния клуб, който при необходимост осигурява пътна помощ, урежда плащането на глобите и така нататък, и се застрахова при тях, полицата ще му излезе по-евтино. Няма спор по въпроса. Обаче, ако стане член само заради застраховката, ще плати повече, понеже ще му поискат шестнайсет долара за членски внос. Мисълта ми е, че мога да спестя някой и друг долар на господин Нердлинджър. Тя продължи да философства за предимствата на клуба и аз нямах друг избор, освен да се престоря, че се съгласявам. Само че, когато си успешен застрахователен агент като мен, не се хващаш на приказките на клиента. Интуицията ти подсказва накъде вървят нещата. След няколко минути разбрах, че тази жена пет пари не дава за Автомобилния клуб. Може би съпругът є проявяваше интерес, но не и тя. Усещах обаче, че увърта с някаква цел. Реших, че ще ми предложи да си разделим комисиона, за да гушне десетачка зад гърба на мъжа си. Случвало ми се беше неведнъж. Въпросът беше какво да є отговоря. Всеки застраховател, който държи на репутацията си, не се забърква в подобни игрички, обаче госпожата се разхождаше из дневната и аз забелязах нещо, което до този момент беше убягнало от вниманието ми. Под тънкия є копринен костюм се криеше тяло, което би влудило всеки мъж, затова не бях сигурен дали ще съм убедителен, когато заобяснявам колко висок е моралът в моя бизнес. Внезапно тя ме погледна и зададе въпрос, от който ме побиха тръпки: – Застраховате ли за злополуки? Може би на другиго думите є нямаше да направят впечатление, обаче мен ме озадачиха. Първо, тази застраховка се пробутва от агентите, но не е популярна. Човек плаща, за да осигури имуществото си срещу пожар или кражба или да осигури близките си, ако случайно хвърли топа. Следователно, беше доста притеснително, че милата госпожа прояви интерес тъкмо към този вид застраховка. Второ, когато някой намисли да преметне застрахователите, почти неизменно му хрумва да инсценира злополука. Ще попитате защо и аз веднага ще ви отговоря: при злополука се изплаща по-висока премия, отколкото при други събития. Застраховката може да се сключи без знанието на застрахования, защото няма клауза за задължителен медицински преглед. Накратко, наследниците се интересуват само от парите, а по улиците се разхождат много хора, които хабер си нямат, че за близките си са по-ценни мъртви, отколкото живи. – Сключваме всякакви застраховки – отговорих уклончиво. Госпожата пак задърдори за Автомобилния клуб, докато аз безуспешно се опитвах да откъсна поглед от апетитните є форми. По едно време тя седна и попита: – Искате ли да поговоря със съпруга си за вашето предложение, господин Хъф? „Откъде накъде ще го увещава, вместо да ме остави да си свърша работата?“ – помислих си, но отговорих: – Чудесна идея, госпожо Нердлинджър. – Така ще спестим време – добави тя. – Да, времето ни притиска. Мъжът ви трябва да уреди този въпрос час по-скоро. Следваща є реплика обаче ме хвърли в оркестъра: – След като обсъдим предложението ви, можете да се срещнете с него. Утре вечер удобно ли ви е? Да речем в седем и половина – по това време ще сме приключили с вечерята. – Да, устройва ме. – Ще ви чакам. Качих се в колата и, докато шофирах по обратния път, мислено се упреквах, задето бях сглупил и се бях поддал на чара на една кокетка. Върнах се в службата и ми казаха, че ме е търсил Кийс, шефът на отдела за исковете и най-педантичният човек на цялото земно кълбо. Например, ако му кажете, че днес е вторник, той първо поглежда календара, после проверява да не би да е от миналата година и коя фирма го е отпечатала, накрая го сверява с календара в „Световен алманах“. Вероятно ще си кажете, че от толкова безсмислен труд Кийс сигурно се топи като запалена свещ, обаче е тъкмо обратното. С всяка изминала година той става все по-шишкав и по-кисел; непрекъснато е в конфликт с колегите си от другите отдели, не прави нищо, освен да се разплува на стола си, да се поти обилно, да спори и да се заяжда, докато на човек започне да му се вие свят и да му призлява. Едно не мога да му отрека обаче – надушва като хрътка опитите за измама. Щом влязох в кабинета му, той се измъкна иззад бюрото и взе да ме ругае заради един камионджия, когото бях застраховал преди шест месеца – тарикатът си подпалил возилото и се опитал да гушне обезщетението. На първата минута ми писна и набързо го отрязах: – Защо ми вдигаш гири? Много добре помня случая, както помня, че придружих заявлението му със записка той да бъде обстойно проучен, преди да поемем риска. Този тип не ми вдъхна доверие, затова… – Уолтър, не се сърдя на теб. Много добре знам за предупреждението ти и бележката още е на бюрото ми. Повиках те, за да ти кажа, че, ако колегите ти са наполовина предпазливи колкото теб… – Виж ти! – промърморих. Всъщност не биваше да се учудвам. Кийс имаше гадния навик първо да ти натрие носа, после да те похвали. – Чакай, още не си чул всичко. Дори след като застраховали онзи тип, въпреки изричното ти предупреждение, завчера щели да му изплатят премията, ако днес не бях наредил да изтеглят на буксир камиона и не бях открил неоспорими доказателства, че става въпрос за умишлен палеж. – И какво стана после? – Мошеникът веднага клекна. Утре ще се признае за виновен в замяна на по-лека присъда. Мисълта ми обаче е друга: след като от пръв поглед си надушил нещо гнило в този тип, защо те не са… Мамка му, защо ли си хабя думите? Още сто години няма да им уврат главите. Само исках да узнаеш какво е станало. Днес ще докладвам писмено на Нортън. Мисля, че е редно президентът на това дружество да бъде подробно запознат със случая. Макар да съм убеден, че, ако президентът на това дружество имаше капчица ум в гла… Кийс млъкна и аз не го подканих да се доизкаже. Беше реликва от времето на стария Нортън, основал застрахователното дружество, и нямаше високо мнение за сина му, който след смъртта на баща си наследи поста му. Непрекъснато го критикуваше, а ние, „мравките“ във фирмата, треперехме да не ни въвлече в негласно обявената война. Щом Нортън-младши ни беше шеф, трябваше да му играем по свирката и да не се оставяме да ни забъркват в спора. Ето защо се престорих, че не съм чул злобната забележка на Кийс. И без това нямах представа за какво говори. Тръгнах обратно към канцеларията си и на прага се сблъсках със секретарката ми Нети, която тъкмо си тръгваше. – Лека нощ, господин Хъф. – Лека нощ, Нети. – За малко да забравя – оставих на бюрото ви съобщение от някоя си госпожа Нердлинджър. Телефонира преди десетина минути и каза, че утре вечер няма да е удобно да ги посетите във връзка с подновяването на застраховката. Щяла да ви се обади, за да уточните друг ден и час. – Благодаря. Нети продължи по коридора, а аз отидох до бюрото и се втренчих в бележката. Замислих се с какво предупреждение би трябвало да придружа заявлението на господин Нердлинджър (ако той все пак решеше да поднови договора си). И дали изобщо да има предупреждение.