Двамата господа от Брюксел - Шмит, Е.-е.
„Сборникът с разкази е поредица от ловни плячки, които преследваме в определена територия. Историите са различни, но имат много общо помежду си. Замислям книгите с разкази като органично съставени, те не са нито сборници, нито антологии. Тъй че историите в това томче ще бъдат като продължение на „Двамата господа от Брюксел”…
Всички живеем по два живота – единият фактически, другият – въображаем. Това ще бъде и темата на книгата: виртуалните животи, които образуват основата на един реален живот.
Брюно и Ян ми напомнят също, че тези разкази говорят за любов. За мен това е толкова естествено, че дори не си давам сметка. Всъщност, дали някога съм писал разказ, който говори за нещо друго?”
Цитати:
Ако хората са толкова наивни да вярват в Бог, то кучетата са толкова наивни, та да вярват в човека.
Дали някога ще мога да платя дълга си към железниците? Толкова от моите книги са замислени и оставени да отлежат, докато аз се люшках в някой влак…
Когато двама мъже заживеят заедно, те се впускат в терен без указателни табели, още повече, че обществото често отхвърля тяхната връзка или, ако я толерира, не очаква нищо от нея. Има парадоксална свобода в това да изживяваш нещо забранено или презирано.
Чисто хомосексуално страдание ли?
Че една любов, колко и силна да е, колкото и голяма да е, колкото и постоянна да е, не ражда дете.
Сборникът с разкази е поредица от ловни плячки, които преследваме в определена територия. Историите са различни, но имат много общо помежду си.
Ако не беше така, обединяването им щеше да бъде пълен произвол. Замислям книгите си с разкази като органично съставени, те не са нито сборници, нито антологии. Тъй че ще напиша историите, които ще съставляват това томче под заглавието „Двамата господа от Брюксел” като продължение.
Животът им се гради върху една архитектура от подчинени чувства, неформулирана, нематериална, която въпреки всичко структурира и държи цялата сграда. Множество желания и стремежи, се сбъдват символично.
Всички живеем по два живота – единият фактически, другият – въображаем.
Това ще бъде и темата в тази нова книга с разкази: виртуалните животи, които образуват основата на един реален живот.
Да простиш?
Нищо не ми изглежда по-трудно от това.
Човекът трябва да бъде обичан… но колко е трудно да го обичаме! Както човек не може да бъде оптимист, без дълбоко в себе си да е познал песимизма, така и не може и да милееш за човечеството, без малко да го мразиш. Всяко чувство винаги носи и своята противоположност. Всеки преценява коя страна да му натежи.
Литературата ни предпазва от опростенчески идеи. В това тя действа различно от идеологията, която се мъчи да търси елементарното под множествеността.
Идеолозите, жадни да сведат множеството привидности до един разпознаваем принцип, не си задават въпроси за своя скрит предразсъдък, че истината е проста.
Но защо?
Защо истината да не е сложна? И изтъкана от множество причини?
И защо фанатизмът на елементарното трябва да надделее?
Идеалът за простота отначало осветява, но след това ослепява.
Заплетената ни епоха отхвърля страданието. След векове християнство, чиято емблема е един агонизиращ човек, прикован върху стълб, материалистичният ни свят се опитва да отхвърли мъченичеството. Когато изпитваме тъга, пием хапчета, дрогираме се или ходим при терапевт.
Всяка мъдрост започва с приемане на страданието.
Като привърженик на донорството на органи, харесвам идеята, че смъртта може да бъде полезна.
Смъртта е просто услуга, направена на живота, за да може той да се обнови и да продължи.
Ако земята беше претъпкана от безсмъртни, как ли щяхме да съжителстваме? Тогава щеше да се наложи да измислим начин да правим място за новите поколения.
Смъртта представлява мъдростта на живота.
Щастието не означава да намериш убежище от страданието, а да го вплетеш в тъканта на живота.
Какво представлява животът, който си струва човек да живее?
На този въпрос има толкова отговори, колкото и хора по земята.
Никога няма да приема, че някой може да решава за мен или за някой друг.
И най-малкото съглашение на двама души по този въпрос ми се струва подозрително.
От трима нагоре, надушвам диктатура.
Брюно и Ян ми напомнят и че тези разкази говорят за любов.
За мен това е толкова естествено, че дори не си давам сметка. Всъщност, дали някога съм писал разказ, който говори за нещо друго?
Очарованите чуждестранни читатели за пореден път ще намерят това за „толкова френско!”
Има нещо, което ме изненадва от самото начало: схващам свързаността на текстовете си чак впоследствие. Единството не е търсено, а открито. Думи, персонажи, ситуации и истории са като сок, който капе от ума ми.
И да си мечтае за бургундско или за бордо, една лоза божоле не може да даде друго, освен божоле.
