Два романа: Мравки с фенерчета Слугинята - Найдова, мариана

Цитати:

Мравки с фенерчета

Не ми се прибира. Нощта е паднала. Дишам. Плувам във въздуха, който тече около мене като река. Имам светулка. Залепила съм я на челото. Навсякъде е пълно със светулки. Проблясват като мисли в мрака. Разглеждала съм ги отблизо. Изучавам загадката им. Защо ли светят, след като телцата им са черни? Приличат на мравки с фенерче на челото.

Вярата, тя не била лесна работа. Имало изпитания. Имало план… Молитвата е да се помолиш. Кой друг да го направи? И да си благодарен. И двете били в нас. Господ, само той знаел началото и края на всичко.

Да гледаш в миналото причинява повече болка, отколкото добро!

…татко направо се разкрещява! Нали гласът му е изнесен. Така говорят всички от неговия род. Гръмогласни са. Това ще ми остане дефект за цял живот. Сигурно от страх да остана нечута, никога няма да се науча да владея гласа си… Знам, разбира се, как се мърка. Мога да преда като котка. Когато виждам, че мъжът ме харесва. Когато искам да го накарам да ме харесва повече. Тогава вътре в гърлото ми ще имам захарен памук. Ще се стапя бавно, невидимо, но няма да засища. Не знам да засищам. Знам само да събуждам глада.

Мама е разстроена. Много хубаво го прави. Да се разстройва и да ме кара да се чувствам виновна. Лицето й се опъва. Даже помръква. И когато се храни, преглъща някак с укор… Мама не е имала нито един оргазъм. Никога. Изглежда трагично, но не е. Извадила е късмет. Тялото й е останало извън желанието. Никога не е плакала за някой любовник. Не е била сломявана.

Андрея беше наясно с илюзията, че любовта на една съвсем млада жена няма как да възкреси копнежа му по Рая, че е илюзия и не му трябва. Само детето носи Рая в себе си, но трябва да нямаш страх от Бога, та да поискаш да се върнеш там по този начин. Татко му счупи две ребра, а аз плаках и питах дали го боли.

Умълчаваме се. Виждам табелката за следващата спирка. Даже не е гара. Тук никой не се качва, но машинистът слиза, разтъпква се. Една жена го приближава, излязла от постройката, боядисана в жълто. Усмихва му се. Той я харесва. Иска да отхапе от нея. Отстрани това си личи. Вижда се така добре. Дали тя го вижда? Отхапаното после ще я боли ли? Мене ме боли.

…времето отнема силата, но не и мисълта за желанието.

Може да се гравира даже в сърцето, като издълбаеш в него нещо и оставиш следа там. Сигурно от това боли.

Сватбите са ненужни. На какво толкова се радват всички, когато скоро, едва ли не утре, всичко ще свърши. Защо приказките никога не разказват какво става след сватбата? Ако било толкова хубаво, приказките щели да започват с „Имало едно време един принц и една принцеса и те се оженили…”

Хвърлям един поглед в огледалото преди да изляза. Моите мерки още не са изскочили от тялото ми. Стоят си вътре, чакат деня, когато ще се погледна и ще се видя завършена. Сега съм само ескиз, рисунка в скицника на художник, но никога няма да съм по-красива, колкото бях това лято. Държа заключени в себе си всички обещания на разцъфването и още не съм се разтворила. Изглеждам сякаш това трептене на сбъдването ще продължи вечно.

Андрея приспива всичките ми страхове и ми казва, че съм лебед, скрит в перушината на патенце. Той беше първият, който ми даде книжка с приказки. Не трябваше да го прави. Там се изгубих… В края на лятото очаквам да стана лебед. Той ми го е обещал. Щяло да му бъде малко тъжно, защото лебедите обичали други лебеди, и аз съм щяла да отлетя.

Хората не били огледала, не ни трябвало тяхното одобрение.

Андрея вади едно пеницилиново шишенце, съвсем малко е и има гумено капаче. Вътре мърда нещо черно. Насекомо. Някаква буболечка. „Сечи бабо дръвце”? Андрея казва, че е светулка. Че няма как да видя светлината й, ако не е на свобода. Че женските светулки светят, за да привлекат мъжките, че на някои светулки даже яйцата им светят. Иска да си мисля, че и аз мога да засветя, че батко също носи светлина, но че сме се затворили в малките си пеницилинови шишенца. Казва, че това го натъжава.

Когато дойдоха големите валяци, бях някъде на пет. Върху чакъла изляха асфалт и после го размазаха отгоре като масло върху филия. Даже опитах вкуса му. Хареса ми. Миришеше ми добре. Тялото на улицата стана черно, топло, меко като тяло на млада любовница. Стъпвах направо върху него с босите си крака и усещах колко е нежно. Поемаше тежестта ми без съпротива, но оставих отгоре й отпечатъците на ходилата си.

…научих какво е срам. Не беше хубаво нещо. Научих, че не трябва да се оставям да ме хванат.

Жената, когато лягала до мъжа, трябвало да остави нещо за себе си. Като да заквасиш киселото мляко. Че то, ако вземеш да дадеш на мъжа да го изпие всичкото, утре с какво съм щяла да направя заквасата. Така било.

…не трябва да се умира така, изведнъж. Че ако те боли, не трябва да бързаш. Чак когато си стигнал предела, става лесно. Тогава се пускаш и политаш надолу. Трудното е, докато се държиш, иначе падането си е като летене.

…думите ми не намирали юздите си заради любовното чувство, страстта. Че са били като цигански коне на кушия.

Улицата е утихнала. Следобедът е тежък като дрямка след препиване. Даже най-заклетите клюкарки са се прибрали на сянка в къщите си. Пейките са опустели. Не срещам жива душа. Няколко кучета се гонят в жегата. Играта им прилича на танц, на разговор между глухонеми. Разбират се така добре, без да си говорят. Прахолякът се е слегнал, мек е като пудра, тишината е сънлива.

Да обичаш е дрога, която мозъкът произвежда доброволно.

Вдъхвам страх и желание. Дванайсетгодишна съм, около себе си сея страх. Ще се питам един ден как го правят жените, как получават приказката заедно с разказвача? Превръщат я в дрехи, деца, къщи, убиват приказката бавно и сигурно. Защо разказвачът им го позволява?

Животът е проста работа. Хората не сме повече от мравки с фенерчета. Запалваме ги и така се намираме в тъмното.

Слугинята

Жената се заглежда в двора на съседите. От мястото й се очертава живият плет, празен гумен басейн и разхвърляни играчки около него. Някаква руса жена се суети около оградата и се мъчи да подкастри плета. Присъствието й прави пейзажа още по-самотен. Вера не му принадлежи. Нищо наоколо не е опитомено, не й е познато и макар животът в градчето да изглежда охолен, това не я успокоява, а под лъжичката й се надига желанието да повърне, сякаш някакъв странен махмурлук я е разбил на хиляди късчета уморена и болна плът.

Мразя дворците, и музеите – също. Капани за минало са. Неприлично е да стоиш в спалнята на краля и да зяпаш леглото му, не мислиш ли? Какви тълпи само се изсипват всеки ден там, в неговата интимност, в близостта му… Бих се погнусила, ако някой се рови в гардероба ми след моя край. Когато умра, искам Давид да изгори всичките ми вещи. Мразя да ме докосват! Да знаеш как само мразя да ме докосват! Значи, не трябва да ме докосваш.

Опасявам се, че не мога да разчитам повече на паметта си. Губи ми се почти целият вчерашен ден. То пък… какво толкова и да си спомням. Всичките дни са еднакви. Сигурно това е причината. Така по-лесно се понася монотонността на живота. Като станеш безпаметен. Еднотонен, еднозвучен, една мелодия, ясна и проста в няколко такта. Това е животът. Давид, детето ми. Животът му е като разстроено пиано. Непрекъснато трябва да удрям и удрям с камертона, за да го върна в мелодията му. А той се сърди. Майка ти? Твоята майка? Тя акордираше ли твоето пиано? Как те научи да се връщаш в мелодията си сама?

– Знаеш, ти си музикант, нали? В чужбина, тоест тук, наричат този размер български. Двуделните и триделни ритмични групи, това е такт, който музикантите определят като „крив”. Говоря ти за фолклор, за български фолклор. Така че мама ме направи крива. Точно по български. Един път съм една, друг път – друга. И най-мразя някой да ме изправя, да ме поправя, ако щеш.

И не се тревожи за паметта си. Мозъкът е ужасяващо неравноделен. Подрежда спомените по начин, който не е линеен, нито азбучен. Нищо ли не си спомняш от вчера? Може да не искаш да си спомниш, може да е логика, която не проумяваш.

Лицето е най-голямата интимност, докато тялото е анонимно… Лицето, знаеш. Ако то събужда желанието, значи обичаш.

Готов си за изповед, значи си готов да пуснеш и нов човек в живота си. Не ти се вярва, но повечето хора умират да разкажат историята си. След това започват всичко отначало. Носи облекчение. Изповедта. Приеми го така сякаш си в изповедалнята. Господ те чува, където и да се намираш.

Не знам дали я обичах. Ако измеря празнотата, която остана след нея, трябва да съм я обичал.

С малко мистика животът запазва смисъла си. Това не вреди. Нали всички казват, че животът бил загадка. Магията е една от тайните му. Връща младостта, лекува, може да ме защити.

…мразя клишетата. Да се тревожиш за някоя знаменитост е клише.

…можех да срещна някоя като тебе, която да мирише на лимон и ванилия и да е направена от кадифе. Любовта никога не е предсказуема. Упорството да обичаш само по себе си е непредсказуемо.

…една-единствена книга се оказа достатъчна, за да видя света. Бях дете. Тогава научих, че мъжете умират от страх, че страстта на жената не знае граници, разрушителна е, че на разсъмване е по-добре да си тръгна, преди мъжът да започне да го увърта.

…ритуалите трябва да се спазват, че усещането за сигурност се крепи върху простия ежедневен ритъм. Събуждане, кафе, цигара, душ, малко парфюм след това. Няколко бързи четки в косата, после сайта за магия. Какво толкова й била казала? Каквото и да е казала, това не трябва да нарушава строгостта на свещенодействието.

– Лист. Любовното му мечтание. Гласът на виолончелото е почти човешки. Себастиен обеща да намине днес. Ще го накарам да ми свали виолончелото от тавана. Ръцете ми са се схванали, но отвътре усещам как ме гъделичка желанието да свиря. Не че ще излезе нещо с тези артритни пръсти! Поне да помириша музиката, поне това! Тя мирише добре. На прах, на ноти и на колофон за лъка, на отминало щастие.

Понякога в ръцете ни се оказват чужди неща. Неща, които не ни принадлежат и които няма как да задържим.

…мъжът се чувствал на годините на жената, с която живее. Освен всичко, да си стар и грозен вече само по себе си било твърде ужасно, за да поискаш доброволно да го споделиш с някого, който е същият като теб, още по-стар и грозен.

…възрастта е тази в сърцето.

Мъглата е млечна. Тежка e и мокри. Стъпките на Вера отекват глухо в нея. Някъде далече се чува шум на запален двигател. Ехото се обажда. Безпризорно е и търси някой да му отговори. Вера се усмихва на мисълта. Ехото е момиче. Влюбено горско създание с чисто сърце.

– Мразя французите. Надменни са. Живеят охолно, вярват, че са го заслужили, а на жени като мене гледат като на уличници. Ние сме евтина стока за вас, Франсис. Има едно хубаво нещо във всичко това, все пак! Няма как да се оградиш от света. Цивилизациите се сгромолясват под ударите на варварите. Племената са многобройни, гладните са легион и френските франзели няма да стигнат да заситят гърлата.

– Изглежда логично статуите да са матeриализация на човешките мисли. Те са също еталон за красота не за друго, а защото са вечни. Не остаряват, не се покриват с бръчки. Затова те вълнува Богородица. Застинала вечност е. Нищо от плът не може да е така красиво и едновременно безсмъртно. Точно затова толкова сме привлечени, ако някое човешко същество се доближи поне малко до това съвършенство.

Красотата! Тази човешка идея е вдъхновяваща, но понякога ми изглежда безсърдечна. Човекът е напълно объркан в своите изисквания за красота, а чувствителността му пречи, парите – също. Ето ти един елемент, който никак не е безобиден! Парите! Очевидно най-красиви са тези, които имат най-много пари. За жените твърде често това е така.

Мъглата се е вдигнала изведнъж като театрална завеса, която разкрива изхабения декор на света. След малко слънцето ще запали прожектора си и сцената ще заблести неочаквано. Нарисуваното дърво ще стане дърво, короната от картон ще е съвсем като истинска, а дървените мечове ще пробождат до смърт.

…да знае, че другият обича. А то не било много, било всичко. Мъжът да я желае, когато кожата й е посърнала, даже когато мирише на кухня, на готвено, когато има хрема, и да няма болка. Това е любов! Да няма болка! Знаела това. Да няма болка!