Граждани, партии, избори: България 1879-2009 - Антоний Тодоров
„Граждани, партии, избори: България 1879–2009“ е книга за политическото участие на гражданите в българското общество. Усвояването на политиката след Освобождението, гласуването на изборите, формирането на партийните пристрастия – това е само началото на един дълъг политически процес. Избиратели, които подкрепят винаги правителството на власт, граждани, които винаги са в опозиция, както и неинтересуващи се от политиката – такава пъстра амалгама е българското общество, включително до ден днешен. Комунистическата власт само привидно прекъсва очерталите се модели на политическо поведение отпреди Втората световна война. Демократизацията от последните двадесет години едновременно усилва, но и променя станалите традиционни за българското общество разновидности на политическо поведение. Днешна България има много партии, но намаляващо участие на изборите – книгата търси обяснения за този парадокс.
Идивидуалното и колективното
Политическото участие е комплексна категория. В най-повърхностното си значение това означава въвличане на индивида в политическия процес. Но участието в политическия процес може да бъде пряко и опосредствано, поради това дефинирането на политическото участие не е лесна задача. Можем да го направим като изразим съдържанието на понятието – чрез изброяването на различните му форми: конвенционални и неконвенционални. Друг подход би бил чрез понятието за политическия процес – тогава става дума за индивидуално или колективна практическо действие, което има преки последици върху политическия процес. Трети би бил подходът от гледната точка на индивида – политическото участие в този случай е съзнателното действие, индивидуално или колективно, което цели въздействие върху политическия процес, без значение дали това въздействие поражда последици. В настоящата работа ще възприема по-скоро третият подход: политическото участие се разглежда като съзнателно практическо действие на индивида в политическата система, което цели да въздейства върху политическия процес като цяло и върху вземането на политически решения в частност. Така разбрано, политическото участие не се покрива с политическото поведение, то е част от него, неговата активистка част.
Политическото участие е предмет на многобройни изследвания през последните десетилетия. Предметът е формулиран по различни начини в социалните науки, като първоначално той се третира в термините на „граждански дълг“ – „задължението за участие“ е елемент от нормативното разбиране за демокрацията, независимо дали е античната или съвременната. Аристотел разглежда човека като „политическо животно“, като в неговото разбиране политиката принася допълнително качество към природата на човека – тя е продължение на естествената му социабилност, но се основава на гражданското равенство, каквото не съществува в природата. Протагор обосновава тезата, че политиката е инструмент за „очовечаване на човека“, т.е. специфична човешка дейност – инструмент за изтъкаване на социални връзки. Християнската философия също се опира на подобна идея – и при св. Августин, и при Калвин политиката (държавата) е средство за ограничаване на последиците от „първородния грях“, средство за сдържане на вродените у човека лоши импулси. Подобна е и тезата на Хобс – държавата (политиката) слага края на войната на всеки срещу всички (Colas 2002: 74–76; 80). Класическата либерална политическа философия от ХІХ в. поставя въпроса за активния гражданин като основание на представителното управление – съвременната форма на демокрацията. И Джон Стюарт Мил, и Алексис дьо Токвил споделят разбирането, че демокрацията се основава на добре информираните и с воля да участват граждани.
