Господарят на душите - Немировски, Ирен
Ница, 1920 година. Един млад, гладен лекар, Дарио, приема да направи криминален аборт на наперена авантюристка от Ню Йорк, за да спаси от загиване Клара, жена си и тяхното бебе. Изход, който позволява на този син на дребен търговец и чужденец с гръцка и италианска кръв да оцелее въпреки бездушието на шикозната клиентела на града. Трупайки дългове през няколкото години в Ница, най-после му хрумва гениална идея, която ще му помогне да измени съдбата си: изкривявайки с макиавелистична интуиция съвсем новата психоаналитична теория, той става моден шарлатан, странен „господар на души”, постига социално издигане, но на каква цена…
В Господаря на душите, роман, публикуван на части през 1939 година в Gringoire, Ирен Немировски нахвърля портрета на един от онези “емигранти”, дошли от ориенталска Европа между двете войни с пламенната мечта за успех.
Разкривайки с леко, но жестоко перо суетния валс на амбициите, тя описва много точно светския и интелектуален водовъртеж на епохата.
–––––––––––––
Аз съм като диво животно, изгубено далеч от своята гора. Никой няма да даде храна на близките ми, ако не си я отскубнат с зъби… Казваха му: „Но вие живеете във Франция толкова отдавна!… Вие сте почти от нашите!..” Тази дума “почти” съдържаше за него един цял свят на неизразими чувства, на горчиви преживявания. Той нямаше приятели, нямаше съдружници, роднини. Нищо не можеше да го накара да почувства, че има право да бъде тук. И против себе си, той се виждаше като животно, излязло от своя сутерен, което прави навсякъде засади, точи зъбите и ноктите си, знаейки, че само те могат да му помогнат.
Това, което им трябва, е един изповедник, някой, който познава мръсните им тайни, да ги изслушва и да ги отпраща с опрощение, да им позволи да се пресищат без угризения… Да им дава допинг! Ето какво трябва… Да, първо да ги изповядаш и след това да им дадеш стимулант… Единственото бъдеще за мен е това на шарлатана, който ще култивира пороците и болестите на богатите, както се засява едно поле – помисли той.
Дарио трябваше да се справя и с мълчаливата или открита враждебност на френските лекари и на чуждестранните психиатри, които го обвиняваха, че променя техните методи и си служи с тях, за да експлоатира доверието на хората.
Най-много се страхувам от бедността. Не само защото аз съм я познавал, но и защото поколения преди мен са я преживели. В мен има цяла редица гладуващи – те още не са, те никога няма да бъдат наситени! Аз никога няма да бъда достатъчно стоплен! Никога няма да се почувствам достатъчно сигурен, достатъчно уважаван, достатъчно обичан! Нищо не е по-ужасно от това да нямаш пари. Нищо не е по-грозно, по-срамно, по-непоправимо от бедността!…
Аз съм създаден от мрака, от тинята на земята. Не ме е грижа за небето. Трябват ми благата на този свят и не искам нищо друго.
Елинор влезе и отиде до него.
– Синът ти не е ли тук?
– Не. Заминал е.
– О, бедни Дарио, това е ужасно!
Той ще се върне – каза Дарио. – За наследството.
