Годениците - Преразказана От Умберто Еко

Някой възрастен, ако ви види да четете тази история, ще ви каже да спрете дотук, защото:

Годениците, истинската книга, написана от Алесандро Мандзони, е голяма досада, скучна и нечетима. Не го слушайте. Много хора смятат, че Годениците е скучна, защото са били задължени да я прочетат в училище към четиринайсетгодишна възраст, а всички неща, които вършим, защото сме принудени, са голяма досада. Но ви уверявам, че книгата е завладяваща.

На Алесандро Мандзони написването на тази история му отнема двайсет години. Започва през 1821 г. (помислете си само – преди почти двеста години) и приключва през 1840 г. Първата история се появява през 1823 г. като „Фермо и Лучия“; но Мандзони не е удовлетворен и се заема да пренапише романа, който излиза със заглавието Годениците през 1827 г. Но и тогава, въпреки големия успехна книгата, Мандзони не е доволен. Отнема му около дванайсет години и окончателното издание излиза между 1840 и 1842 г. с прекрасни илюстрации, които Мандзони обсъжда една по една с художника Гонин.

В това издание Мандзони иска да подобри езика и се вдъхновява от италианския, който се говори във Флоренция (казва, че е „изплакнал дрехите вАрно“), за да успее да бъде разбран по ясен и разбираем начин от всички италианци, които по онова време говорят много и различни диалекти на езика.

Но за това издание има и икономически съображения. В действителност по онова време не са изяснени законите за авторските права, съобразно които, който е написал книга, да бъде защитен от договори да получава поне десет процента от всяка продадена бройка. Ако някой публикува отново произведението, без да каже нищо на автора, и следователно без дори да му даде стотинка, имаме това, което се нарича „пиратско издание“.

И така, изданието от 1827 г. постига такъв успех, че през същата година са направени осем пиратски издания и в рамките на десет години излизат цели седемдесет, без да говорим за преводите на чужди езици. Помислете си само – седемдесет издания, купища хора, които четат книгата и казват „колко е добър този Мандзони“, а клетият Мандзони не вижда и пукната пара.

Поради което Мандзони си казва: „Сега ще направя ново издание, ще издавам по една брошура на седмица, с илюстрации, които никой няма да може лесно да изкопира, и така ше им дам да се разберат на пиратите!“

Безнадеждна работа: някакъв издател от Неапол успява да издаде пиратските брошури почти в същите седмици и Мандзони, който отпечатва голям брой копия, не само че нищо не спечелва, но и пропилява свои пари за разходите по отпечатването. Добре че е от добро семейство, макар и да не е много богат, та не умрял от глад.

Защо Мандзони, който досега е писал прекрасни стихове и драми в стихотворна форма, посвещава толкова време на тази история, която изглежда незначителна – за двама годеници, които не могат да се оженят, но после успяват? И защо история, която се развива през XVII век, тоест във век, далечен не само за нас, но и за читателите от онази епоха? Но Мандзони освен велик писател е и голям патриот: през онези години Италия все още е разединена, а Ломбардия, където той живее, е под влиянието на австрийците. Това са годините на Възраждането, което завършва с обединението на Италия като нация и сигурно сте чували, че се честват сто и петдесет години от обединението на Италия. И Мандзони, като разказва историята за покорената от чужденците Ломбардия (които по времето на неговата история са испанците, а не австрийците), представя събития, които читателите му чувстват много подобни на своите.

Това обяснява отчасти успеха на книгата, но не е ясно защо завладява и чужденците, или защо през годините историята е заснета от киното, телевизията и дори се появява в комиксите (помните ли Тополино, Годениците-мишоци).Ясно е, че става дума за една красива история, не просто за история.

Когато прочетете книгата, ще видите също, че Мандзони се преструва, че пренаписва някаква тетрадка, открита почти случайно: става дума за средство, използвано от много автори на романи, за да внушат на читателя, че става дума за истинска история. Но всъщност впоследствие се разкрива, че много от героите, за които се разказва в романа, от монахинята от Монца до Безименния, да не говорим за кардинал Федериго и други, наистина са съществували.

Накрая Годениците остава важна за италианските читатели книга, защото в Италия, през изминалите два века, били изписани романи с не особено значима стойност, докато във Франция, в Англия, в Германия се появяват грандиозни творби. И така, книгата на Мандзони е първият голям италиански роман и има огромно влияние над всички следващи писатели. Дори и над онези, които го оценяват като досаден.

Умберто Еко

------------------------------------------------------------------------------------------

Поредицата Запази историята е проект на нашумелия и у нас писател Алесандро Барико, който ръководи авторитетната школа за творческо писане „Холдън“ в Торино. Целта на този проект е съхраняването на световната литературна памет чрез пренаписване на емблематични текстове по начин, който да ги направи атрактивни и разбираеми за детска публика и да ги спаси от заплахата да бъдат забравени.

Издателският план на начинанието включва десет произведения – класически заглавия от световната литература, илюстрирани от различни италиански художници и преразказани за деца от съвременни писатели с различна националност. Ако в тази поредица има нещо революционно, то е в решението на децата да се говори като на зрели хора и да им се представят сложни характери и противоречиви казуси за сложното, нюансираното, за трудно разграничимите категории. Проектът е пътуващ и в маршрута му са включени дестинации като САЩ, Унгария, Русия, Бразилия, Испания, Гърция.

„Като начало обемът на всяка от книгите: десет глави,горе-долу час четене. Това не значи да се изчита цялатанаведнъж, в никакъв случай. Но със сигурност вечер следвечер в рамките на седмица историята ще е приключила,всички ще са доволни. Дължината на всяка глава същое постоянна и има кръгова форма с начало и завършек,след който татко или мама могат да кажат: сегазагасяме лампата. Но ако детето настоява, следващата глава е само още пет минути”, обяснява Барико. Категоризиранетона поредицата като строго детска обаче рискува несамо да представи по подвеждащ начин равнището на поднесените текстове, но и да подцени симптоматиката на подбора – а тя е ценна с информацията си за това как новите класици виждат литературните измерения насблъсъка между поколенията и вкусовете на новия век.

С други думи – ако в тази поредица има нещо революционно, то не се състои в техническото изпълнение, а в решението на децата да се говори за сложното, за нюансираното, за трудно разграничимите категории. Силното внушение на тази поредица е еобходимостта авторите да се обърнат към децата като към зрели хора и да им представят сложни характери и противоречиви казуси, които ще ги принудят да изоставят мисленето чрез схеми в черно и бяло. Очевидно е, че стремежът към достъпност засяга по-скоро формалния и стилистичния аспект, но в тематичен план вдига летвата, с което всъщностсе прави опит за преодоляване на маргиналността написането за деца в традиционния му вид.

Дария Карапеткова

Из „Литературен вестник“, бр. 38, 20-26.11.2013

Очаквайте в поредицата Запази историята следните заглавия:

Годениците – преразказана от Умберто Еко

Дон Жуан – преразказана от Алесандро Барико

Гъливер – преразказана от Джонатан Коу

Капитан Немо – преразказана от Дейвид Егърс

Престъпление и наказание – преразказана от Аврам Йешуа

Антигона – преразказана от Али Смит

Крал Лир – преразказана от Мелания Мацуко

Сирано дьо Бержерак – преразказана от Стефано Бени

Нос – преразказана от Андреа Камилери

Гилгамеш – преразказана от Июн Ли