Въстаналият Прометей. Как да се препрограмираме за постигане на свобода и безсмъртие. - Робърт Антон Уилсън
Всички ние сме гиганти, възпитани от пигмеи и научени да живеят мисловно ограничени. Как да се изправим в цял ръст, с цялата сила на нашия мозък -ето за какво е тази книга.Бъдещето съществува първо във въображението, после във волята, а след това в реалността.
И не забравяйте - вдъхновените и щастливите искат всеки друг да е вдъхновен и щастлив.
Съдържание
Предговор към второто издание 11
Въведение от Израел Регарди 17
1. Мислещият & Доказващият 25
2. Хардуер & софтуер: мозъкът и неговите програми 35
3. Оралната верига на биооцеляването 47
4. Аналната емоционално-териториална верига 65
5. Дикенс и Джойс: двуверижната диалектика 89
6. Времесвързващата семантична верига 97
7. Времесвързващата диалектика:
ускоряване и забавяне на скоростта 111
8. „Моралната“ социо-сексуална верига 127
9. Промиване и програмиране на мозъци 155
10. Как да промивате мозъците на приятели и да
роботизирате хората 167
11. Холистичната невросоматична верига 183
12. Колективната неврогенетична верига 203
13. Въведение към веригата на метапрограмирането 215
14. Веригата на метапрограмирането 225
15. Различни модели & различни бъркотии 235
16. Принципът „SNAFU“ 249
17. Квантовата еволюция 263
18. Не-локалната квантова верига 275
19. Въстаналият Прометей 281
Приложение 292
Предговор към второто издание
Майната му на правителството!
Legends of the Fall
Майната Ј на средната класа!
Evita
Както повечето от моите книги, и този текст се появи отчасти заради съзнателните ми планове и отчасти заради някои подозрителни събития. Всъщност той започна като докторска дисертация, озаглавена „Еволюцията на невросоциологическите вериги: принос към социобиологията на съзнанието“, която написах през 1978–1979 г. за алтернативния университет „Пайдея“. По онова време този университет получи статут на „Одобрен от щата“ – най-високото признание, давано на алтернативните висши учебни заведения в Калифорния, където имаме алтернативи на всичко и щатът се чувства задължен да ги класифицира по скàла, простираща се от „експериментално“ до абсолютно безумно. Уви, след като постигна относителна благонадеждност като „алтернативен“, университетът „Пайдея“ по-късно се обедини с много по-радикално и утопично заведение – университета „Хоторн“ – и така загуби топпозицията си сред образователните измишльотини на контракултурата в Калифорния, изпадайки от „одобрен“ до много по-ниската оценка „оторизиран“. Цялото това образувание впоследствие се присъедини към няколко разпокъсани и доста хлабаво свързани дружинки – без изключение непризнати от щата, което идеално устройваше шефовете им, тъй като и те не го признаваха.
През 1982 г. в Ирландия, верен на дисертацията си, която много харесвах, и хързулнат с докторска диплома, която заради сгромолясването на „Пайдея“ изглеждаше по-малко впечатляваща, реших да преработя ръкописа и да му придам по-комерсиален вид. Първата промяна се състоеше в отстраняване на всички бележки под линия (поне по две на изречение), които придаваха на оригинала истинско академично зловоние, но щяха да досадят на средностатистическия читател. После на много места започнах да се изразявам по-грубичко (и може би по-подличко), като по този начин доста засилих хумора, но не и добрия вкус. Написах още няколко глави, разработих всички упражнения и нахвърлях контурите за илюстрациите.
След това – с вещина и хитрост – отстраних повечето от позоваванията на д-р Тимъти Лиъри от началото на книгата и позволих името му да започне да се среща често едва към средата. Опитът ми даваше сериозни основания доста силно да вярвам, че тъй като д-р Тим беше включен в черния списък на издателите от Истаблишмънта по онова време, всяка книга, която открито и явно се позовава на неговите идеи, също щеше да бъде изхвърлена в кошчето за боклук.
Тогава сметнах, че разполагам с „популярна“ книга и може би това беше почти вярно. Първият издател, на когото я представих – Джереми Тарчър, – я държа цяла година, за да размишлява, преди да я отхвърли. Единственото му обяснение засягаше смесицата от технологичен и контракултурен жаргон, който оттогава стана най-често използваният от мен стил в публицистиката. (Той се основава на начина, по който всъщност говоря.) След това опитах във Falcon, те я приеха в рамките на 48 часа, а в следващите 48 часа получих чек с аванса. „О, благословен ден!“
Един месец по-късно отново получих вести от Тарчър: той си променил мнението и решил, че все пак иска книгата. Преживявах един от моите периоди на крайна бедност (нещо, което периодично се случва на всички писатели на свободна практика) и ми струваше големи усилия да се въздържа и да не кажа на г-н Тарчър да си … майката. Просто му написах, че имам договор с друг издател.
След като издател щеше да бъде Falcon, вмъкнах страницата с благодарностите, отдавайки на Лиъри признанието, което той заслужаваше от самото начало, и добавих името му в посвещението. Както и очаквах, от Falcon не възразиха. Това издателство винаги е служило като алтернатива на издателския Истаблишмънт, точно както „Пайдея“ някога служеше като подобна алтернатива на академичния Истаблишмънт.
„Въстаналият Прометей“ беше една от първите книги на Falcon и според мен първата, изработена на компютър. Както е обичайно при такива пионерски усилия, тя се появи с фаланга от печатни грешки, които през годините след това ме поставяха в доста неловко положение. (Когато Chronicle в Сан Франциско започна да се компютризира, и те имаха същите проблеми. Спомням си една история, в която, осъждайки наркотиците, шефът на полицията кривна в някакво изказване за възбудата си от срещата с Мики Маус и Гуфи. Предполагам, че репликата е попаднала там от друг материал, но изглеждаше така, сякаш полицейският шеф сам е смръкнал някакви ексцентрични химикали.) В това издание съм поправил тези грешки на местата, на които съм ги открил. Вече знам твърде много, за да си въобразявам, че съм открил всичките. (Десети закон на Уилсън: без значение колко пъти писателят чете коректурите на книгата си, враждебни критици винаги ще открият поне една грешка, която той е пропуснал.)
Актуализирал съм всички места, които според мен са имали необходимост от това. Дори съм добавил няколко нови идеи (които, разбира се, ми се струват блестящи просто защото са нови), някои нови шеги и по принцип осигурих на текста така необходимите козметични промени. Това все още е една от любимите ми книги и, изглежда, повечето от моите почитатели високо я ценят.
В Германия-Швейцария-Австрия в края на 80-те години на пазара съжителстваха три немски варианта на книгата: луксозно издание на Sphinx Verlag, Цюрих, издание с меки корици за масовия пазар на Rowalt Verlag, Хамбург, и дори още по-евтино пиратско издание на вечно заетите пещерни обитатели от unterwelt. Последните, разбира се, не плащаха никакви авторски права, но фактът, че имам три аудитории на три различни икономични нива, ме убеди да се чувствам като много популярен писател в Mitteleuropa.
Докато размишлявам над това десето издание на „шокиращо неконвенционална“ или „откачена“ книга, започнала кариерата си през 1978 г., съм само леко смутен от предвижданията, които се оказаха твърде оптимистични. (Разбира се, ревизирал съм ги в съответствие със сегашните си познания и с най-добрите си догадки.) Много по-изненадан и доволен съм, че голяма част от прогнозите сега изглеждат много по-малко шокиращи, отколкото когато ги публикувах за пръв път. Всъщност най-ексцентричното и „най-утопичното“ сканиране на бъдещето, представено тук, се радва на най-голяма научна подкрепа през 90-те години. Да виждаш две десетилетия напред, дори само в няколко области, се смята за някакъв успех в играта на Футуризма. Всеки бюлетин от намиращата се в бойна готовност космическа станция „Мир“ ми напомня, че ако космическите ми прогнози проектираха „твърде много твърде скоро“, част от очакванията ми в действителност вече са осъществени, а останалите очевидно са на път.
Чувствам се по-огорчен от лиричното пресъздаване на Интензификацията на интелигентността. През 70-те години просто не осъзнавах степента, до която „младежката революция“ от 60-те беше ужасила управляващия ни Елит, или че те ще се опитат да предотвратят бъдещите подеми на радикалния Утопизъм чрез преднамерено „затъпяване“ на образователната система. Онова, което създадоха, т. нар. „Поколение Х“, трябва да се класира на само като най-неграмотните, но и като най-параноичните и депресирани деца, подвизавали се някога в нашата Република. Съгласен съм с обявената извън закона радиозвезда Травис Хип, че параноята и депресията са неизбежен резултат от невежеството. Тези деца не просто не знаят нищо – те дори не желаят да знаят. Те осъзнават – при това доста мъгляво – единствено, че някой ги е прецакал, но нямат достатъчно хъс или злоба, за да се опитат да открият кой го е направил и защо.
За щастие тази Епоха на глупостта не може да продължи много дълго. Повечето хора вече знаят, че ако искаш добър телевизор или видео, трябва да са японски, добрата кола е японска или немска и т. н. В крайна сметка, за да се съревновава, Елитът ще трябва да позволи малко повече образование на американската младеж, преди напълно да потънем до нивото на страна от Третия свят.
Онзи ден гледах един филм, наречен The Edge („Острието“), който според мен е най-доброто, произведено от Холивуд след „Мълчанието на агнетата“. Може би не е съвпадение, че и тук главната роля отново се изпълнява от Антъни Хопкинс. В една сцена той и партньорът му Алек Болдуин, изглежда, са попаднали в абсолютно безизходна ситуация, изгубени в Арктика, нападнати от гладна мечка, без оръжие, обречени на смърт. Болдуин рухва, но Хопкинс изнася забележителен монолог, извеждайки Болдуин от отчаянието. Речта му най-общо е следната: „Знаеш ли, че можеш да получиш огън от леда? Истината е, че можеш. Огън от леда. Помисли за това. Огън от леда. Мисли! Мисли!“
Тази загадка има както прагматичен, така и символен (алхимичен) отговор. Можете да откриете прагматичния отговор във филма в съвсем експлицитна форма и е възможно той да се окаже полезен за вас, ако някога се загубите из северните гори. Алхимичният или дзен-будисткият отговор също се съдържа във филма – имплицитно – и е осезаем само за онези, които разбират дълбокия образ, изграждан от Хопкинс в тази история. Той може да ви бъде полезен винаги когато отчаянието сякаш ви премазва.
Следователно за онези, които и в края на книгата все още не могат да разберат или да съчувстват на моето Ницшеанско утвърждение, цитирам отново:
Огън от леда. Мисли! Мисли!
Кой беше оня Прометей и въобще защо ни даде огъня?
Робърт Антон Уилсън
В Интернет: http://www.rawilson.com
Въведение
от Израел Регарди
Способността да се създаде синтез от различни гледни точки – научна, социална и философска – е рядка дарба. Не са много онези, които дръзват да се заемат с такава задача.
Представете си, че някой се опитва да осмисли амалгамата от осемте неврологични вериги на Тимъти Лиъри, упражненията за самонаблюдение на Гурджиев, общата семантика на Коржибски, магическите теореми на Алистър Кроули, няколкото йогийски дисциплини, „Християнска наука“, теорията на относителността и модерната квантова механика, както и много други подходи към разбирането на света около нас! За тази цел е нужен човек с почти енциклопедично образование, невероятно гъвкав ум, прозрения, които са поне толкова силни, колкото са онези, които той се опитва да синтезира, и – mirabile dictu – чудесно чувство за хумор.
От няколко години, от момента, в който се запознах с трудовете на Робърт Антон Уилсън, съм се възхищавал от вечно присъстващото и клокочещо чувство за хумор и от широкия спектър на интелектуалните му интереси. Веднъж дори бях толкова самонадеян, та го предупредих в едно писмо, че хуморът му е твърде добър, за да заслужава да бъде пилян пред простолюдието, което, най-общо казано, няма да го разбере и дори може да възнегодува. Същевременно тази кипяща и сърдечна лекота станаха още по-видими в Cosmic Trigger („Космически спусък“), а след това и в трилогията Schrödinger’s Cat („Котката на Шрьодингер“). Понякога съм се чудел дали този необикновено широк спектър на интелектуално скиталчество не е твърде разтегнат и заради това объркващ за обикновения читател. Но дори и да е така, хуморът и синтезът са още по-подчертани в тази блестяща и амбициозна книга – „Въстаналият Прометей“.
Въпреки че читателските ви интереси вече може да са ви запознали с някои от понятията, използвани от Уилсън в тази книга, неговото тълкуване дори на най-простото и на най-основното от тях е показателно. Тук имам предвид теорията за „импринтинга“ (запечатването), която той широко използва. Същото се отнася и до препратките му и обяснението на осемте неврологични вериги по Лиъри. Отново се запознаваме с тях така, сякаш те никога не са ни били представяни преди това.
Още повече харесвам фината и почти невидима употреба на мистични догми, която пронизва всичките му трудове. Да разгледаме например началото на шеста глава. Там се цитира едно изключително смислено изречение от Уилям С. Бъроуз. Не се споменава – а няма нужда – никакво предшестващо учение за този „Закон за тройките“, както може да се нарече. Същевременно една доктрина, произтичаща от средновековна мистична школа, постулира, че винаги има две борещи се сили – наречени за удобство Строгост и Мекота, – както и трета, която винаги ги помирява. Третата сила е от първостепенно значение за тази доктрина, която е формулирана и преформулирана отново и отново по дузини начини през вековете, достигайки кулминацията си в идеята, изказана от Бъроуз и, разбира се, използвана от Уилсън.
Във „Въстаналият Прометей“ са пръснати дузини подобни семена на мъдростта, които са обречени да окажат фундаментално въздействие върху всеки читател навсякъде по света. Това е една от многото добродетели на книгата на Уилсън: тя ще остави дирята си върху всички читатели и тези семена несъмнено ще пуснат корен и ще разцъфтят не само на най-прозаичните места, но и в най-неочакваните умове. Защитниците на Таро ще открият необикновени и просветляващи интерпретации на някои от любимите си карти, когато се плъзнат назад към основните нервни вериги. За мен те бяха просветление, защото осигуряват нова гледна точка, която трябваше да бъде интегрирана в общото ми становище по тези въпроси.
Единствената област, в която с неохота бях склонен да не приема гледището на Уилсън, беше пристрастеното му отношение – според мен – към Утопия, която той достатъчно красноречиво изразява като „мъчително раждане на космически Прометей, въставащ срещу дългия кошмар на историята на уседналите примати“. Историята на човечеството е и история на една Утопия след друга, възвестявана с ентусиазъм и енергичност и разчитаща на всички факти на вярата и науката (така, както са съществували в конкретния момент в пространството-времето), за да сътрудничат на фантазията. Минава десетилетие или може би столетие и фантазията изчезва. Утопията е отишла на вятъра, за да се присъедини към по-ранните Утопии на по-ранните примати. Аз обаче искрено се надявам, че Уилсън е прав в този случай.
Е, не отричам факта, че Утопията, за която говори Уилсън, отразявайки като ехо много от най-добрите научни и философски умове на нашето време, е съвсем реална възможност на някакъв етап, но ми се струва твърде невероятно, че тя може да се появи през следващото десетилетие. Разбира се, това изглежда невероятно само от гледна точка на днешното състояние на просветеността на света – или на нейната липса – и защото внушава „чудо“, осъществяващо се едновременно в огромен брой живи примати – каквито и семантични теории да са включени в значението на думата „едновременно“.
Както и да е, това е несъществено разногласие, имайки предвид плодотворното великолепие на по-голямата част от тази водеща към просветление книга.
В една от предишните си книги Уилсън пише, че:
… [през] 1964 г. д-р Джон С. Бел публикува описание на опит, което и днес слисва физиците. Онова, което Бел сякаш доказа, е, че квантовите ефекти са „не-локални“ в смисъла на Бом, т. е. те не са просто тук или там, а и на двете места. Това очевидно означава, че пространството и времето са реални единствено за нашите бозайнически сетивни органи, те не са наистина реални.
Този цитат силно ми напомня за индуисткото понятие за Мрежата на Индра. Той понякога се описва като огромна мрежа, разстлана над цялата Вселена: вертикално, за да представлява времето, и хоризонтално, за да представлява пространството. Във всяка точка, в която се кръстосват нишките на мрежата на Индра, има диамант или кристално мънисто – символът на отделното съществуване. Всяко кристално мънисто отразява с блестящата си повърхност не само всяко друго мънисто в цялата мрежа на Индра, но всяко отделно отражение на всяко отражение на всяко друго кристално мънисто върху всяко друго мънисто – до безкрай. Можем да го оприличим и на свещ, поставена в центъра на голяма зала. Около нея са подредени десетки хиляди огледала, така че когато свещта се запали, се вижда не само нейното отражение във всяко отделно огледало, но и отраженията на отраженията във всяко огледало, повторени ad infinitum.
Едно от няколкото достойнства на „Въстаналият Прометей“ е, че използвайки неврологичните вериги на Лиъри, Уилсън вярва, че е необходима нова философска парадигма. Всъщност това е отговорът му на моята критика срещу Утопичната му фантазия. Възможно е през това десетилетие да не разберем дали е вярно или не, но не това е важно. Ясно е, че благодарение на прозренията на много съвременни мислители фундаменталните нови интелектуални резултати не произлизат просто от бавното натрупване и усърдно смилане на дребни малки открития или просто чрез добавянето на нови теории към нашия съществуващ арсенал от издържали проверката на времето баналности. Истината е по-скоро, че с фантастична скорост се осъществяват квантови скокове в светогледа ала Тейяр дьо Шарден към нов хоризонт или ниво на възприятие. Това прозрение обикновено идва от революционно обобщение, което преподрежда или трансформира предишното мислене в нова и по-просветена отправна рамка.
Това съответства на очарователната му теза, че всичко живо е наистина живо в най-пълния и най-динамичния смисъл на думата. То трепти, търси, пулсира, организира и, изглежда, съзнава движението нагоре. Може би „трептя“ е почти правилната дума, напомняйки за миоклонусите на вегетотерапията на Вилхелм Райх, които от време на време са безкрайно неприятни за пациента, лежащ на кушетката, тъй като заради тях той чувства, че се разпада на хиляди частици. Всъщност това не става. Сякаш организмът събира сили за скок напред или нагоре в неизвестното, към по-високорангов светоглед.
Преходът към по-висок ред на функциониране – или закачването към по-висша нервна верига – често се придружава от силна тревожност или смущения в личния живот, създаващи чувството, че организмът се разпада или разчупва. Това явление на нестабилност е наистина начинът, по който всеки жив организъм – общества, човешки примати, химически разтвори и т. н. – сякаш се разтърсва от миоклонуси или подобни конвулсии в нови комбинации и пермутации към по-висши и нови нива на развитие. Ето защо може би пространствено-времевата Утопия за нова сфера на изследване на приматите в крайна сметка има някаква валидност, сочейки, че колкото по-силно е разстройството или миоклонусът, толкова по-голям е квантовият скок към по-висша неврологична верига. Това е една от причините твърдо да вярвам, че преходът към следващото ниво на спиралата няма да е гладък или лишен от страдания и хаос.
Всичко това подсказва както според Уилсън, така и според Лиъри, че мозъкът е много по-сложен, отколкото някога сме си представяли. Напълно възможно е той да функционира в измерения, които са необичайно отдалечени от нисшите нервни вериги и от време на време да ни „подхвърля по някой кокал", така че да можем да продължим да функционираме в измисления свят на всекидневното статукво. Междувременно мозъкът е многомерна структура, която се чувства у дома си не само в тесния свят на приматите, в който сме били програмирани да живеем. Той е в състояние да разшифрова вълни и честоти от други измерения, царства на „светлината“, на смислово неограничената десенирана реалност, които са тук и сега, но и надскачат нашите днешни късогледи тунели на реалността на ригидното ни възприятие и концептуализации на пространството и времето.
Ако е така, името на тази книга – „Въстаналият Прометей“ – е нещо повече от лесно запомнящо се заглавие на дълбока и очарователна книга. Вместо това то става заглавие на опита ни да надминем себе си с квантов скок към нов свят, който е бил изграден в представите само на малцина. Уилсън е един от малката група хора, които се подготвят и ако ние, останалите, им позволим, ще заемат нашето място в Новия Еон.
Ще завърша с цитат от Уилсън:
Всички ние сме възпитани от пигмеи гиганти, които са се научили да ходят с неизменна умствена патерица. Как да освободим цялата си умствена мощ – ето за какво е тази книга.
Израел Регарди
Финикс, Аризона
юли, 1983
ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ
Уилсън се определя като „онтологичен партизанин“, подчертаващ намерението си да атакува езика и познанието по начина, по който терористите атакуват своите цели: изскачайки от сенките за непредизвикана атака, а след това шмугвайки се обратно и криейки се зад сърдечен, невъздържан смях.
– Робърт Шийфър, The Skeptical Inquirer
ПЪРВА ГЛАВА
МИСЛЕЩИЯТ &
ДОКАЗВАЩИЯТ
Ние сме това, което мислим. Всичко е построено върху мисълта. Всичко се основава на мисленето.
– Буда, Дхаммапада
Бащата на американската психология Уилям Джеймс разказва как веднъж срещнал възрастна жена, която му казала, че Земята се крепи на гърба на огромна костенурка.
– Но, скъпа госпожо – попитал проф. Джеймс колкото е възможно по-любезно, – на какво се крепи костенурката?
– А, това е толкова просто – отвърнала тя. – Костенурката се крепи на гърба на друга огромна костенурка.
– О, разбирам – отбелязал проф. Джеймс, все още съвсем любезно. – А ще бъдете ли така добра да ми кажете какво крепи втората костенурка?
– Няма смисъл, професоре – отговорила старата дама, разбирайки, че той се опитва да я вкара в логически капан. – Става дума за костенурки-костенурки-костенурки и така нататък до края.
Не бързайте да се присмивате на възрастната жена. Всички човешки умове в основата си действат на същия принцип. Нейната вселена е била малко по-ексцентрична от повечето останали, но е била изградена на същите умствени принципи като всяка друга вселена, в която хората са вярвали.
Както отбелязва д-р Ленърд Ор, човешкият мозък се държи така, сякаш е разделен на две части: Мислещ и Доказващ.
Мислителят може да мисли практически за всичко. Историята показва, че той може да мисли, че Земята е окачена на гърбовете на безброй костенурки или че е куха, или че се носи в пространството. Сравнителната религия и философия показват, че Мислителят може да разглежда себе си като смъртен, безсмъртен, едновременно като смъртен и безсмъртен (модела на прераждането) или дори като несъществуващ (будизма). Може да мисли за себе си като живеещ в християнска Вселена, марксистка Вселена, научно-релативистична Вселена или нацистка Вселена, наред с много други възможности.
Психиатрите и психолозите често са отбелязвали (за голямо съжаление на колегите си в областта на медицината), че Мислителят може да се мисли за болен и дори за оздравял.
Доказващият е много по-прост механизъм. Той действа въз основа на един-единствен закон: „Каквото и да помисли Мислителят, Доказващият ще го докаже.“
Ето един типичен пример, който е породил невероятни ужаси по-рано през този век: ако Мислителят мисли, че всички евреи са богати, Доказващият го доказва. Той ще открие доказателства, че и най-бедният евреин в най-западналото гето има скрити пари. По същия начин феминистите са способни да вярват, че всички мъже, включително и умиращите от глад несретници, които живеят и спят на улицата, експлоатират всички жени, включително кралицата на Англия.
Ако Мислителят смята, че Слънцето се движи около Земята, Доказващият услужливо ще организира всички възприятия, за да съответстват на тази мисъл; ако Мислителят промени мнението си и реши, че Земята се движи около Слънцето, Доказващият ще реорганизира доказателствата.
Ако Мислителят помисли, че „светената вода“ от Лурд ще излекува лумбагото му, Доказващият умело ще оркестрира всички сигнали от жлезите с вътрешна секреция, мускулите, органите и т. н., докато те отново не подобрят здравословното си състояние.
Разбира се, много лесно е да се види, че разумът на другите функционира по този начин; сравнително много по-трудно е да осъзнаем, че и собственият ни ум действа така.
Смята се например, че някои мъже са „по-обективни“ от други. (Човек рядко чува това за жените…) Твърди се, че бизнесмените са упорити, прагматични и в този смисъл са „обективни“. Краткото вглеждане в шантавата политика, към която се придържат повечето от тях, бързо ще коригира това впечатление.
Същевременно, за учените все още се вярва, че са обективни. Нито едно проучване на биографията на великите учени няма да потвърди това. Те са също толкова избухливи, а следователно и предубедени, колкото и всяка група от велики художници или велики музиканти. Не само Църквата, но и утвърдените астрономи по онова време осъждат Галилей. Мнозинството от физиците отхвърлят специалната Теория на относителността на Айнщайн през 1905 г. Самият Айнщайн не приема нищо от квантовата теория след 1920 г., без значение колко експерименти я подкрепят. Вярата на Едисон в електрическите генератори на прав ток го кара в продължение на дълги години да настоява, че генераторите на променлив ток са опасни, дори след като безопасността им е доказана на всеки друг.
Науката постига или по-точно се приближава до обективността не защото отделният учен е имунизиран срещу психологическите закони, които управляват всички останали, а защото научният метод – групово творение – в крайна сметка надделява над индивидуалните предразсъдъци.
Нека вземем един прословут пример от 60-те години. Тогава три изследователски групи „доказват“, че LSD причинява увреждане на хромозомите, а три други групи „доказват“, че LSD няма ефект върху хромозомите. И в двата случая Доказващият е доказал онова, което Мислителят е помислил. Днес във физиката има 7 експеримента, които потвърждават една много противоречива концепция, известна като Теорема на Бел, и два експеримента, които я оборват. В областта на свръхсетивното възприятие резултатите са еднородни след повече от един век: всеки, който дръзне да докаже, че свръхсетивното възприятие съществува, успява, и всеки, който се заеме да доказва, че свръхсетивното възприятие не съществува, също успява.
„Истината“ или относителната истина се появява едва след десетилетия експериментиране от хиляди групи по целия свят.
В дългосрочен план се надяваме с всеки изминал век да се доближаваме все повече и повече до „обективната Истина“.
В краткосрочен план винаги важи законът на Ор:
Каквото и да помисли Мислителят, Доказващият ще го докаже.
Ако Мислителят мисли достатъчно страстно, Доказващият ще докаже мисълта толкова категорично, че никога няма да успеете да убедите човека в несъстоятелността на подобно убеждение, дори ако то е нещо толкова забележително като идеята, че съществува газообразно гръбначно с астрономическо значение („БОГ“) и че то ще прекара вечността в измъчване на хората, които не вярват в неговата религия.
Упражнения
Колкото и да е тъжно да се каже, никога няма да разберете нищо, ако просто прочетете книга за него. Затова всеки научен курс включва лабораторни експерименти, а всяко движение за освобождаване на съзнанието изисква практикуване на йога, медитация, техники за конфронтация и т. н., при които идеите се проверяват в лабораторията на собствената ви нервна система.
Читателят в никакъв случай няма да разбере тази книга, ако не направи упражненията, представени в края на всяка глава.
За да изследвате Мислещия и Доказващия, опитайте следното:
1. Представете си ярко монета от двадесет и пет цента, а след това си представете също толкова ярко, че ще намерите четвърт долар на улицата. После търсете монетата всеки път, когато излезете на разходка, като продължавате да си я представяте. Проверете колко време ще ви е необходимо, за да намерите монетата.
2. Обяснете горния експеримент чрез хипотезата за „селективното внимание“, т. е. повярвайте, че навсякъде има дузини загубени монети и вие сте обречени да откриете някоя, ако непрекъснато търсите. Потърсете втора монета.
3. Обяснете експеримента чрез алтернативната „мистична“ хипотеза, че „разумът контролира всичко“. Повярвайте, че сте накарали монетата от 25 цента да се прояви в тази Вселена. Идете да потърсите втора монета.
4. Сравнете времето, което ви е необходимо, за да намерите втората монета, използвайки първата хипотеза (вниманието), с това, изминаващо при използването на втората хипотеза (разумът, надделяващ над материята).
5. С помощта на изобретателността си се опитайте да измислите подобни експерименти и всеки път сравнявайте двете теории: „селективното внимание“ (съвпадение) срещу „разумът контролира всичко“ (психокинеза).
6. Избягвайте преждевременно да достигате до категорични заключения. В края на месеца прочетете отново тази глава, премислете я още веднъж и пак отложете достигането до каквото и да било догматично заключение. Повярвайте, че е възможно все още да не знаете всичко и да има какво тепърва да учите.
7. Убедете се (ако все още не сте убедени), че сте грозни, непривлекателни и тъпи. Идете на парти с тази нагласа. Наблюдавайте как се отнасят хората с вас.
8. Убедете се (ако все още не сте убедени), че сте красиви, неустоими и остроумни. Идете на парти с тази нагласа. Наблюдавайте как се отнасят хората с вас.
9. Това е най-трудното от всички упражнения и се състои от две части. Първо, наблюдавайте внимателно и безпристрастно двама близки приятели и двама относително непознати. Опитайте се да откриете какво мислят техните Мислители и как техните Доказващи методично се заемат да го доказват. Второ, приложете същото упражнение върху себе си.
Ако мислите, че сте научили урока си от тези упражнения за по-малко от шест месеца, значи изобщо не сте работили както трябва върху тях. Ако наистина полагате усилия за шест месеца би трябвало едва да започвате да осъзнавате колко малко знаете за всичко.
10. Повярвайте, че е възможно да се носите над земята и да летите просто защото го желаете. Наблюдавайте какво става.
Ако това упражнение се окаже също толкова разочароващо за вас, колкото и за мен, опитайте следващото, което никога не разочарова.
11. Повярвайте, че можете да надминете всичките си предишни амбиции и надежди във всички области от живота си.
