Въздушният пешеходец - Йонеско, Йожен
УРОЦИТЕ НА Йонеско
Още с появата си в началото на 50–те години на XX век, странният и провокативен театър на французина от румънски произход Йожен Йонеско (1912–1994) предизвика грандиозен скандал. Само за две десетилетия обаче той се наложи не само във Франция, но и в света, и първата му и най–прочута пиеса – комедията „Плешивата певица”, както се шегуват някои критици, вече „отдавна пее класически арии”…
У нас нормативната соцкритика го беше забранила. В СССР го обявиха за отявлен антикомунист, без да е бил такъв. Играеха го рядко дори в родината му, Румъния. От време на време се поставяше единствено пиесата му „Носорог”, като се тълкуваше просто като „метафора на фашизма”. Всъщност Йонеско презираше както политиката, така и политиците – смяташе ги за „вредни и безполезни хора”. Според него „политиците са хора, които не умеят да правят нищо полезно и затова са станали такива”! И може би е напълно прав. Упорито странеше от всякаква идеология и религия във време, когато повечето интелектуалци дори от Запада бяха политически обвързани. Той никога не е вярвал в Бога. Сигурно в това се корени тревогата му – откриваме я в почти от всеки от текстовете му за сцена. Когато говори за смъртта, Йонеско разбира преди всичко биологичната смърт, „мига, в който прекъсва тънката нишка на живота”. Натрапчивите му тревожни мисли са резултат от убеждението му, че от човека в крайна сметка не остава нищо. „Не мога да проумея как става така, че от векове насам хората се примиряват да живеят и да умират при такива непоносими условия. Да живеят с натрапчивата мисъл за свят в непрекъснати войни, без истински да реагират – високо и категорично…”, пише той в своя прочут „Дневник”.
За разлика от традиционния реалистичен театър, театърът на Йонеско, наречен може би малко условно „Театър на Абсурда” (защото, както казва той: „Абсурден е и нашият свят!”), ни предлага действие без интрига, пълна или частична ирационалност на диалога, метафизичен поглед върху проблемите, непредвидимост и дори абстрактност на ситуациите и мястото на действието, деперсонализация на действащите лица. Тук няма герои и дори образи в класическия смисъл. „Във всеки момент, както твърди драматургът, персонажите могат да се превърнат в своята противоположност.”
Що се отнася до публиката, Йонеско е сред приетите и аплодирани от нея днес автори. Когато беше забранен като „упадъчен” и „реакционен”, четяхме повече критики за него, отколкото произведенията му, които бяха забранени от цензурата, както за печата, така и за сцената. С годините дори се наслои и отрицателно отношение към неговите текстове. Чувал съм какви ли не мнения за пиесите му: „глупави и напълно безсмислени”, „семпли и банални”, „прекалено неразбираеми и метафорични”, „претоварени откъм символи и послания, които не могат да се разберат”… Прочетени отново днес, твърде трудно могат да се приемат и оценките и коментарите на известния театровед Атанас Натев. Ето какво пише той за Йонеско в своята книга „Съвременна западна драматургия”: „Има нещо отблъскващо и неприятно в самонадеяността на драматурга, който ни натрапва словесна плетеница от безсмислици, който ни кара да се стъписваме пред героите му като горненец пред панаирджийската кокона с рибена опашка, за да ни убеди колко сме били уж глупави, когато сме се мъчели да мислим, и колко наивни, когато сме си въобразявали, че действаме…”
Но у нас, в България, публиката винаги е харесвала Йонеско. Защото е автор с изключителен чар, огромна изобретателност и рядко, несравнимо чувство за ирония и хумор. Може би малцина знаят, че негов пряк учител и предшественик е великият му сънародник – румънският драматург Йон Лука Караджале (1852– 1912). Знаменателно е, че според много източници Йонеско се ражда в годината на смъртта на автора на „Изгубеното писмо” и „Една бурна нощ”. За него Йонеско пише неведнъж с преклонение и благодарност…
Спомням си възторга, с който бяха посрещнати някои от най–успешните български реализации на негови пиеси: „Носорог” (реж. Любомир Дековски – в театър „СУ 113”), „Плешивата певица” (реж. Елена Цикова – в Малък градски театър), „Столовете” (реж. Николай Георгиев – в Столичната библиотека), „Неплатен убиец” (реж. Бойко Богданов – в Разград), „Макбет” (реж. Пламен Марков – в Народния театър), „Кралят умира” (реж. Борислав Чакринов, с Йосиф Сърчаджиев – в Бургас), „Урокът” (реж. Венцеслав Асенов – в Русе), „Картината” (реж. Иван Самоковлиев – в Силистра, гостувала с голям успех и в родината на Йонеско – списъкът може да бъде продължен с още постановки.
Трудно ми е, все пак, да си обясня този прием, като знам, че театърът в България е все още под знака на реализма, на откровения психологически театър на Станиславски, че други автори и направления, като например един Брехт, между другото „враг и антипод” на Йонеско (според собствените му признания!), никога не са успявали да задържат задълго интереса на зрителите…
Да, публиката винаги иска обяснения и мотивации, а Йонеско просто не е склонен да й ги дава. Иска „уроци”, а той презира „историите с морал и поука”. Търси герои, а той предлага само „антигерои”. И накрая: публиката жадува да бъде поласкана поне на финала, а този дързък и неприличен автор постоянно я скандализира и шокира. Смехът му е почти винаги смях през сълзи… „Аз така и не разбрах разликата между комичното и трагичното – писа Йонеско. – Струва ми се, че комичното като интуиция на Абсурдното е много по–отчайващо от трагичното. Комичното не ни предлага никакъв изход. Казвам: „отчайващо”, но всъщност то е отвъд отчаянието и надеждата.”
Основно място в театъра на Йонеско заема темата за отчуждението. За нас, съвременните хора, тя винаги е била актуална като израз на кризата, в която е изпаднало днешното ни общество. Отмирането на традициите, обезценяването на редица стойности в живота, самоизолираността вън от семейството като основна клетка на обществото, разривът, или по–скоро пропастта, между индивид и общество – това е светът на Йонеско с неговите болезнени въпроси. Или въпросът е просто един: „аз и другите?” В тези две посоки е акцентът на цялото му творчество. Йонеско поставя тези въпроси твърдо и смело. Хуморът му е по–скоро черен и на моменти жесток. Зрителят (читателят не получава отговор на въпроса: „Какво да се прави?” Йонеско не му го дава. Зле устроеното общество според него е пречка човешкото „аз” да съществува нормално. Главната преграда е всъщност абсурдността на нашето съществуване. В интервюто си по повод смъртта на Бекет той казва: „Театърът на Абсурда всъщност не съществува, такъв няма, абсурден е нашият свят!”
За разлика от тезисния и дидактичен театър на Брехт, театърът на Йонеско е театър на идеи. Той е и определено „изповеден театър”, плод на мирогледа, на преживяванията, мислите и сънищата – последните играят огромна роля в творчеството му! В този смисъл, без съмнение, този театър е и субективистичен. Но заедно с това е и отражение на една обективно съществуваща реалност, така както самият Йонеско – с цялата си идеология и индивидуализъм – е рожба на една обективно съществуваща закономерност.
Убеден съм, че театърът на великия „румънски французин” ще живее още дълго. Ще се превърне в неотделима част и от българския театър – през последните години зачестиха постановките на неговите пиеси. Опорните точки на неговата забележителна драматургия са твърде много – засягат ни пряко и дълбоко: отчуждението, разпадането на семейните, на човешките връзки, страхът от самотата, самоизолираността ни, страхът от смъртта, страхът от заобикалящия ни свят, бездуховността, грубото физическо насилие над индивида, но също и онова, което се извършва над неговата съвест, а също и фанатизмът и тероризмът, които ни заплашват днес.
ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ
