Всекидневното нищо - Сое Валдес

"Тя идва от остров, който искаше да построи рая...“
Така започва и завършва романът “Всекидневното нищо” (La Nada Cotidiana), в който Сое Валдес рисува съвременна Куба по начин, който предизвика Фидел Кастро да обявяви писателката за един от най-големите “врагове на революцията”, наред с други двама класици на кубинската проза, Гийермо Кабрера Инфанте и Рейналдо Аренас.
Повествованието в този увлекателен роман води главната героиня Йокандра, която търси спасение от заобикалящия я абсурд в писането и секса. Гласът на разказвачката, родена в същата година като авторката, поражда подозрение в автобиографичност, подкрепено и от признанието на Валдес, че “Всекидневното нищо” е нейният “роман-катарзис”.
Без патетика Валдес прониква до “нищо”-то, кухотата и безсмислието, превърнати в същност и реалност във всекидневието й на острова. Единственият начин да преживееш подобна нищета се оказва иронията. Героинята на Валдес не е революционерка; тя просто търси спасение от обкръжаващия я кошмар. В хода на сюжета еротичната страст се превръща в писане и писането – в страст. Комбинацията от еротика и литературна ирония се оказват спасителния сал, върху който героинята преодолява омерзението.
Валдес описва серията връзки на Йокандра с алегоричните образи на измамния писател Предателя, режисьора Нихилист, естетът Рис и най-добрия й приятел Червея (обидно название за непатриотите). За Йокандра двуполюсността на Куба се изразява най-ярко в алегоричния й двойнствен сексуален живот: тя редува нощите с „Нихилиста” (когото истински обича и с който изживява дълги, детайлно описани сексуални наслади) с тези, прекарани с „Предателя” (бившият й съпруг, когото иска да унижи). Изправена пред такъв мрачен избор, у Йокандра се възражда и сатиричната й природа, а също и стремежът й да се утвърди като писател (романът завършва със същата мисъл, с която започва, а тя се чуди дали тя създава думите или те нея).

Един сексуално-откровен и забавен съвременен „Кандид”.
Kirkus Reviews

Разкрепостеното въображение, разнородните хиперболи, талантливите игри на словото, богатството на речника – характерни изобщо за карибската образност – ни помагат да се гмурнем в повествованието. Чрез живия, говорим и нахакан език читателят се потапя в хаванската символика, персонажите добиват алегорични черти, а неуморните игри с действителността, фаталността и гротеската ни пренасят в драматизма на едно заключено общество, в което над всичко тегне забрана, а книги почти не излизат – едно, защото не са получили одобрение и второ, защото просто няма хартия, на която да бъдат отпечатани.
Knihi.cz

Книгата на Валдес дава нова перспектива на женското еротично писане. Тя говори за секса по един нов и смел, нецензуриран начин, нехарактерен за авторките от Латинска Америка. Валдес е от силните гласове на новата постмодерна женска проза.
Джени Еспада

Сое Валдес е родена в Хавана през 1959 г. Работила е в кубинската делегация към ЮНЕСКО, а от 1984 г. до 1988 г. към културния отдел на кубинското посолство в Париж. От 1990 г. до 1995 г. е редактор на списание Cine Cubano и автор на киносценарии.
Пише романа си La nada cotidiana между 1993 г. и 1994 г., докато живее в Хавана и моли свой познат журналист да изнесе тайно ръкописа извън Куба. През 1995 г. книгата излиза в Париж и се превръща в събитие за френския литературен живот. След публикуването на романа Валдес живее в изгнание в Париж заедно със съпруга си и дъщеря си.
Носител е на множество престижни литературни награди, сред които Premio Planeta през 1996 г. за романа Te di la vida entera.
Последният й засега роман е La cazadora de astros (2007).

Свободата и тайнството на писането
Интервю със Сое Валдес на Анежка Харватова за “Салон”, приложение на чешкия всекидневник “Право”.

САЛОН: “La Nada Cotidiana” е най-известният ви роман. Освен положителни отзиви от критиката и читателите, получавали ли сте и негативни оценки за него? Романът се възприема от европейските читатели като отворена и убедителна критика на случващото се през 90-те години на ХХ в. в Куба, тъй наречения “особен период”. Франция е известна с левите си интелектуалци – срещна ли книгата ви критика в тяхно лице, както това стана няколко години по-рано, когато там излезе романът на Рейналдо Аренас “Преди да падне нощта”?

Сое Валдес: Да, имаше и отрицателни рецензии от хора, подкрепящи режима в Куба, от които това се очакваше. Реакциите им бяха свързани много повече с политиката, отколкото с литературата. По моему големият успех на книгата е, че в нея става въпрос за литература, а не за политика, че тя е за любовта и не-любовта, за отчаянието и надеждата. Тя разказва просто и искрено една история, която се роди в Куба, но намери отзвук във Франция, а и в други страни.

САЛОН: А каква беше реакцията в Куба, когато книгата излезе зад граница и постигна успех, показвайки същевременно грозното лице на кубинската революция?

С.В.: О, кубинската реакция беше моментална. Ведната след публикуването изпратиха човек от посолството, той дойде в дома ми и ме заплаши, че ако продължавам да пиша по същия начин, никога няма да ме допуснат обратно в Куба. Отговорих му, че след като съм написала романа, нося и последствията и не смятам да се отричам от него. Казах в литературна форма истината за това, което преживях и почувствах, и няма да правя никакви отстъпки. Човекът беше доста груб и още докато течеше срещата усетих как вратите се хлопват зад мен. Така или иначе нямам никакво намерение да се връщам в Куба, поне докато ситуацията там не се промени.

САЛОН: Не изпитвате ли тъга по Куба? По местата, хората, начина на живот и специфичния хумор?

С.В.: Разбира се, че тъгувам. Старая се да не се изпадна във вцепенение от тази тъга, да я превръщам в творчески импулс. Едва ли пак ще успея чрез писането да преживея отново тази Куба, която усещам и която обичам. Опитвам се да допълня и съпоставя старите преживявания с новия си опит …

САЛОН: Тази тъга е пропила романа ви “Кафене Носталгия” (1997), даже му е дала заглавие. В него се опитвате да сътворите наново Куба такава, каквато я познавате с помощта на петте сетива – на тях са посветени и отделните части на книгата. По подобен начин Кабрера Инфанте се опитва да пресътвори живота в предреволюционна Куба и нейния нощен живот в “Три тъжни тигъра”...

С.В.: Точно така е. А също така е ясно, че съществуват и други, прекрасни светове, които трябва да опознаем, нови градове... Запленена съм от Прага, досега не съм я познавала, а е толкова красива. Това пътуване ми донесе толкова преживявания – през тези 16 години от падането на режима са се случили огромни промени. Никое общество не е съвършено, проблеми има навсякъде, но промените тук са огромни, а аз като кубинка ги наблюдавам с голяма надежда за бъдещето на страната си. Опитвам се да облекчавам носталгията чрез местата, които посещавам, и чрез книгите, които чета.

САЛОН: В Куба книгите ви са забранени за публикуване и разпространение, достигат ли въпреки това до вас някакви отзиви и какви са те?

С.В.: Преди седмица ми се обади един приятел от Марсилия и ми каза, че негови познати пътуват за Куба и по тях мога да изпратя книги. На границата обаче ги спрели и конфискували книгите, задържали хората и ги разпитвали не знаят ли, че книгите ми са забранени и че съм враг на кубинската революция. Кастро беше заявил, че кубинската революция има трима неприятели: Гийермо Кабрера Инфанте, Рейналдо Аренас и Сое Валдес. Приемам това като голяма чест. Явно е също, че книгите ми така или иначе стигат до Острова и редовно получавам писма или съобщения. Помня едно от тези писма, моя читателка ми написа: “Скъпа Сое Валдес, благодаря ви за книгите, единствено чрез тях оцелявам във всекидневното нищо.” За мен тези два реда са сред най-красивите, които съм чела. Трогва ме, че някой, който живее в подобни условия, пише на автор, като при това не знае дали думите му ще стигнат до адресата си.
Кубинците са страстни читатели и кино-зрители, обожават киното и книгите. И двете впрочем са им недостъпни заради продължаващата вече четирийсет и седем години цензура, хората нямат нормален достъп до книгите нито в книжарниците, нито в библиотеките. Хосе Лесама Лима казваше, че спънките ни стимулират. И това е така, спънките по намирането на книгите изострят глада за четене. Кубинците четат всичко, до което успеят да се домогнат, гладни са за информация и преживявания. На туристите, които се дивят на начетеността на кубинците, казвам, че това е нормално явление в ненормални условия, “просто вие чак сега го забелязвате”.

САЛОН: Не харесвате термина “литературно поколение”, приемате го за плод на комунистическото рабиране на художествения процес. Поддържате ли контакти с други писатели от вашето поколение, които живеят в изгнание, като например Армандо де Армас в Маями или с онези, които останаха в страната, или както вас отидоха в Европа?

С.В.: Чувствам се много близка с Армандо де Армас и Лис де ла Пас, но също и с Хосе Триано, който е много по-възрастен, с Кабрера Инфанте и Рейналдо Аренас, които също са от друго поколение, а и двамата вече не са между живите – споделям с тях обща история, обща болка, обща жертва. Освен това винаги съм се чувствала близка с кубинските писателки от деветнайсетото столетие, например с Хуана Бореро. Мисля, че ни свързва тайнството на литературата и тайнството на историята.
Разбира се имаше и кубинци, които съумяха да се възползват от режима и да направят кариера. Не оспорвам правото им и не ги съдя – нека всеки се справя с живота си както може. Само не разбирам защо им беше да ме слагат в един и същ поколенчески чувал с хора, с които нямам нищо общо.

САЛОН: А кои писатели от Латинска Америка и Европа предпочитате?

С.В.: От латиноамериканската литература определено имам слабост към Октавио Пас, също така предпочитам Марио Варгас Льоса пред Габриел Гарсия Маркес. Харесвам френските класици, особено Пруст, от съвременните – Уелбек; не всичко, но “Платформата” ме впечатли. Харесвам разказите и първия роман на Анна Гавалда, а също “Свинщини” на Мари Дарийосек, също някои от книгите на Амели Нотомб.

САЛОН: Говорите за тайнството на литературата. Разкажете ни малко повече за него.

С.В.: За мен литературата е главното тайнство, загадката, мистерията. В писането се открива тайната връзка между съществуването и несъществуването – човек изведнъж започва да създава, да извайва герои, среда, атмосфера, случки, история. За мен това тайнство на възникването е същността на всичко.

САЛОН: Свободата все пак не предшества ли творчеството?

С.В.: Естествено, че без свобода това тайнство не би се случило. От гледна точна на материалните нужди – свободата съвсем естествено е главното условие, но тайнството бих поставила веднага след това, ако не и като също толкова необходимо условие. Свободата и тайнството. Имаше и писатели, които дръзнаха съвсем легално да се махнат от Куба и да пишат свободно, но психическият тормоз до такава степен бе влязъл под кожата им, че блокираха и не успяха да достигнат отново това тайнство на литературата, не съумяха да отключат пътя към бъдещите загадки. Когато писателят носи у себе си надеждата, че ще постигне тази тайна, свободата му дава възможност да направи онази решаваща крачка към литературната творба, да се реализира като писател. Много автори разполагат със свобода, но не правят нищо с нея, а не правят нищо с нея понеже са се вцепенили, подложили са се на автоцензура. За някои свободата може да бъде и пречка.

САЛОН: Коя от книгите си обичате най-много?

С.В.: “Всекидневното нищо” – тя е моят катарзис. В този роман ми се удаде да кажа всичко, което носех в сърцето си и исках да споделя със средствата на литературния език и чрез героите – те са вдъхновени от реални хора, но това е литература, това е роман.

САЛОН: Сътрудничите ли си с преводачите си?

С.В.: О, да, с радост. Имах късмета да попадна на много добри преводачи. За мен преводът е откриване на нов поглед, на нов ъгъл към творбата. Преводачите идват с работен вариант и после заедно го редактираме. Аз само контролирам процеса, преводачите нерядко са творци на едно ниво с писателя.

САЛОН: С вашите книги творческият подход като че ли е задължителен – те предлагат доста препъникамъни за преводача, лексикални игри, стилистични обрати... Романът ви “Цял живот за тебе дадох” е доста сложен за превод заради разточителния си език и богатството на езикови игри.

С.В.: Френският превод е чудесен. Преводачката дойде при мен с първоначалната версия и заедно посигнахме във френската версия всичко това, което го има в испанския текст – исках всяка глава да обхваща по една декада от 30-те до 90-те години на ХХ в. и спрямо това езикът да се мени, да се говори както се е говорило в съответното време, включително с всички типични за нея изрази и особености. Получи се много добре и съм изключително благодарна на тази преводачка. Наложи се да преработим голяма част от материала, но това е напълно естествено, всеки превод “изпуска” нещо. Както казват италианците – traduttore, traditore (преводач, предател)...

САЛОН: Как потръгна преводът на песните?

С.В.: О, много гладко, това беше най-лесното. Повечето песни са болера с много прости текстове. С книгата се продаваше и диск с песните, върху които е изграден сюжетът. Дискът се казва по същия начин като романа: “Цял живот за тебе дадох”.

САЛОН: Когато ситуацията в Куба се промени, мислите ли да се върнете, или ще предпочетете да останете във Франция?

С.В.: Ще искам да се върна, но не веднага. Дъщеря ми е родена тук и не смея да я излагам на опасност. Не зная по какъв начин ще дойде промяната – дали ще е бърза и насилствена или ще е постепенна, спокоен преход без кръвопролития. Това няма как да знаем. Фидел Кастро се опитва да остави след себе си една опустошена земя, в която не се решавам да се върна. Заради дъщеря си – а и понеже веднъж избягах от хаоса и не искам отново да се връщам в него. Но, разбира се, бих се върнала в една демократична страна.

САЛОН: Какви са според вас възможнте сценарии, които ще се осъществят след падането на режима?

С.В.: След четирийсет и седем години диктатура който и да е сценарий, дори насилието, ще е промяна към по-добро. За съжаление няма как да поддържаме илюзията, че промяната ще мине тихо и спокойно. Трябва да имаме предвид, че Куба е живяла твърде дълго в наложено мълчание, под контрол и надзор, тъй че най-вероятно махалото ще се люшне в другата крайност, което не бих искала разбира се, бих се радвала всичко да стане мирно и без кръв. Но всяка промяна ще доведе до по-добро.

2005

Превод от чешки: Василена Мирчева