Бележки за един трети дневник - Фриш, Макс
За книгата
През август 2009 г. в публично недостъпна част от архива на Макс Фриш в Цюрих е открит ръкописът на неизвестна дотогава творба на швейцарския автор – 184 страници, записани от Фриш на магнетофонна лента, а след това напечатани от секретарката му на пишеща машина. Авторът лично е написал на заглавната страница: „Дневник 3. От пролетта на 1982 г.“
По това време Макс Фриш живее в Ню Йорк с тогавашната си спътница Алис Лок-Кери, позната като „Лин“ от повестта „Монтаук“. На нея е посветен този трети дневник, чийто неочакван финал вероятно съвпада с раздялата на Фриш с американката през пролетта на 1983 г.
„Бележки за един трети дневник“ е смесица от моментни записки и по-дълги пасажи с размисли. Привидно бегло нахвърляните бележки са издигнати в ранг на литературно произведение: „В Америка има всичко освен отношение към трагичното.“
Цитати:
*
Привързан ли съм към живота?
Привързан съм към една жена.
Това достатъчно ли е?
*
Мисълта, че цивилизацията ни скоро може да загине – само бременните и политиците могат да се абстрахират от нея. На всички други им минава през ума, дори и да не отварят дума за това освен на шега; един се надява, че някой ден ще пее на голяма оперна сцена, Вера копнее за времето, когато няма да е вързана за двете си деца, а ще е свободна да твори, каквото и да значи това, а други продължават да говорят за инвестиции, но прокрадващата се мисъл, че скоро всичко може да свърши, си казва своето – за повечето хора бъдещето след тяхната смърт е безсмислица.
*
Почти непреодолима погнуса от пишещата машина, опити да пиша на ръка, веднъж дори с магнетофон, но напразно.
Трябва ли да имам нещо за казване?
Непрестанното жужене на една дебела муха при прозореца доказва, че унивам, но не ставам да отворя. Тишината ще е също толкова пуста. А когато телефонът звънва, го оставям да звъни…
Няма ме.
Не знам какво става.
*
Животът като оазис –
смъртта като заобикалящата го пустиня…
Откъде знам това?
*
Не съм болен или поне не го знам. Какво е станало с думите? Разклащам изреченията, както се разклаща повреден часовник, и ги разглобявам; така минава времето, което часовникът вече не показва.
*
че снегът се е стопил, – не е вярно. Тук-там поляните са цъфнали. Жълт храст като заря. Цъфнала магнолия. Но по хълмовете отсреща все още има сняг. Синевата над него като тази над Средиземно море. Гората все още не е зелена, а сиво-кафява, като козината на заек; човек изпитва желание да погали хълма.
*
Какво се очаква от един писател?
Да дава интервюта.
*
В Америка има всичко…
освен едно:
отношение към трагичното.
*
Представата, че ежедневният ни боклук не изчезва, а черните и зелени чували се трупат ли трупат, докато улиците станат непроходими – нелепа представа, знам, но ми хрумва често, когато изнасям поредния чувал.
*
Всичко е като преди десет години!
Спящата жена е друга.
Аз съм все същият.
*
Когато веднъж посетих гроба на майка си, бях объркан. Със сигурност мъртвите не са при камъка с имена им.
*
Когато нощем не знам откъде на сутринта ще събера кураж, а след това отново заспя… появява се най-късно докато правя кафето, подобно на вярно куче, което е спало до леглото: куражът! да вдигаш телефона, а след това да отидеш в града, да разговаряш с мили хора и да забравиш всичко, което си знаел през нощта; да не виждаш бъдещето, като слепец, воден от куче-водач.
*
представата, че след нас няма да останат хора, унищожава със задна дата преживяното от нас.
*
Кръгът на приятелите ми сред покойниците расте все повече. Скоро ще съм най-старият в рода. Само майка ми и сестра ми все още са по-възрастни, баща ми става все по-млад от мен. Всъщност почти не се познавахме и рядко мисля за него. С брат ми скоро ще бъдем на една възраст. Той беше по-добрият брат. Объркан съм, когато се запитам кой от мъртвите ми липсва. Храня се сам…
*
С мъртвите е трудно, защото никога не са виждали хората, с които съм днес
*
И преди съм казвал, че съм алкохолик. Сега това не е кокетничене. Аз съм алкохолик. Само в клиника мога да откажа пиенето.
*
Туризмът, телевизията, смяната на модите, алкохолизмът и наркоманиите, сексизмът, консуматорският ни глад под кръстосания огън на рекламата и пр. – всичко това говори за чудовищното отегчение на нашето общество. Как се е стигнало дотук? Общество, което произвежда смърт както никога досега, но смърт без отвъдност а без нея има само настояще и по-точно казано – мигновеността на нашето съществуване като празнина пред смъртта.
*
Някой го намират за шик – да живееш ту тук, ту там; понякога е забавно, понякога просто неудобно (къде са книгите, които ти трябват в момента, бележките, някой документ и пр.), и по същество го приемам като знак за житейски провал.
*
Една лекарка, която от петнайсет години ръководи болница в бедняшки квартал, вече не знае какво да прави… Държавата, най-богатата в света, е съкратила наполовина издръжката на болницата – ясно е, че парите за въоръжаване все трябва да се вземат от някъде, бедните трябва да го разберат.
*
Вярвам ли в астрологията?
Моля.
Защо не в преселението на душите?
Моля.
Все в нещо трябва да се вярва…
Тълпи от спиритуалисти без бог.
