Бежанци - Весела Ляхова

Романът е носител на Националната награда за литература “Христо Г. Данов” 2014

„Бежанци” на Весела Ляхова споделя скепсис спрямо „разума на историята” и неверие в способността на политическите елити да разбират хората и да им съчувстват. Говорейки за сънародниците ни, принудени през 40-те години на ХХ век да напуснат домовете си в Егейска Македония, романът говори из болящата памет за непростими исторически престъпления, за твърде много предателства, за твърде много жестокост.

И в същото време, въпреки трагедийния си усет за света, „Бежанци” не е потискащо произведение. Да, това не е светла творба, но пък е творба, която носи просветление.

Защото, освен че е глас на автентичната съпричастност към обикновения човек страдалец, книгата твърдо вярва, че във волята и силата му е да опази достойнството си, да удържи в себе си ясна и ярка границата между доброто и злото, да не се пречупи.

Проф. дфн Инна Пелева за романа „Бежанци”

ПРЕДИСЛОВИЕ

Романът описва реални исторически събития: Драмското въстание от 1941 г., обезбългаряването на Егейска Македония след Втората световна война, трагичната участ на българското малцинство в Гърция до средата на ХХ век, понесло насилието на всички балкански правителства – турски, гръцки, сръбски, български. Преди по тази тема се мълчеше поради някакви странни разбирания за добросъседски отношения; ала и днес международната обстановка не е престанала да бъде деликатна. И резултатът е един и същ: българската гледна точка към тези събития остава неизказана. А времето си минава… Загиналите гърци в Драмското въстание имат своите паметници, а българските жертви в същите събития са обречени на забвение. С изключение на няколко задълбочени проучвания от българската историография, едно телевизионно публицистично предаване, няколко езиковедски изследвания, едно-две мемоарни свидетелства – всичко на всичко книжовност, която се брои на едната ръка – при цялата си вродена чувствителност към истината нашият народ в този случай като че ли я неглижира. Никакви политически съображения не могат да оправдаят подобна историческа немара. Страданието на хиляди българи заслужава да бъде осмислено, усвоено, за да се превърне от травма в исторически и емоционален опит. От това би имало поне две преки ползи: от една страна, подхранване на доста ерозиралото чувство за национална консолидация; от друга, използване на последната възможност – ако все още съществува такава – да се засвидетелства на потомците на онези българи, които преди десетилетия са предпочели да останат в родните си места като граждани на гръцката държава, че не са изоставени и че чрез дедите си са част от българското си отечество.
Написването на романа се предхождаше от продължителна събирателска дейност и запознаване с научните тълкувания. Чувствам се длъжна да откроя неколцина от авторите, чиито произведения ми бяха от неоценима помощ: българските изследователи Георги Даскалов, Димитър Йончев и Благой Шклифов, както и гръцките интерпретатори на тази тема, сред които особено подчертавам антроположката Анастасия Каракасиду и писателката Дидо Сотириу. Някои от тези хора не са вече между живите, както и повечето от моите преки информатори, прадеди, свидетели на събитията, но знае се, че художествената литература вдъхва нов живот и спасява от праха на времето.

20.06.2012 г.
Авторката

„Преди всички”, 28.08.2013 г. (15 мин. интервю на Т. Милушева с ВЛ от 10,30 ч.), БНР, програма „Хоризонт” http://bnr.bg/sites/horizont/Shows/Current/BeforeEveryone/Culture/Pages/2808%20Bejanci.aspx

Мартин Янков, Завръщането на класическия роман, 12.10.2013 - http://podmosta.bg/%D0%B1%D0%B5%D0%B6%D0%B0%D0%BD%D1%86%D0%B8-%D0%B7%D0%B0%D0%B2%D1%80%D1%8A%D1%89%D0%B0%D0%BD%D0%B5%D1%82%D0%BE-%D0%BD%D0%B0-%D0%BA%D0%BB%D0%B0%D1%81%D0%B8%D1%87%D0%B5%D1%81%D0%BA/