Балканският човек XІV-ХVІІ век, том 3 - Йордан Велчев

И полетя в разсъмването - щастлив завинаги под звъна на слънчевия часовник.

Завинаги от върха на хълма.

Историята от хилядолетия споява копнежа си по небето с кръвта на гълъби.

Йордан Велчев

Иcmopuu в седем книги. Книги шеста и седма са събрани в том трети.

(За повече подробности, отворете Съдържание, том 3).
От книгата: Книга шеста: ВРАТАТА

Първа част:
ПPИ3HAЦИ НА УПАДЪКА
„Нещастният народ". Липсите. Пловдив в словото „истина". Клисурата на Суки

За националната съдба на българите живелият някога и в Пловдив д-р Иван Селимински в писмо до Васил Априлов от 15 юли 1841 г. не спирал да пише(1): „Да предположим, че се освобождаваме от политическо робство и добиваме политическо съществуване и народна автономия, тогава какво ли трябва да правим! Ние, които се превърнахме сред варварите във варвари, невежи, неопитни, заразени и по сърце, и по ум от отвратителните и гибелни турски наредби, вярвам, че ще се покажем недостойни за божия дар, свободата, и ще претърпим по-лоши злини. Защото, господине, заедно със свободата изникват безброй много страсти, които разклащат държавата от основите. Тогава или ще изкарат на търг нещастния народ, след като отслабне от междуособиците, или ще продават първенството си за една паница леща, както е постъпил Исайа, или ще се повика намесата на някой силен народ за вечно иго вече" *

След тези думи, които се оказали пророчески не само за историята на българите, но и за всички балкански държави през XX в., д-р Селимински като пишел, че „дотам загубихме бащината си слава, че с право ни наричат склави, а не слави, т.е. роби, а не славен народ", а също и че „време е вече да покажем на света, че и ние живеем", не се уморявал да пита: „Каква полза от богатството ти, ако не обогатиш и бедния ни народ? Каква полза от твоята индивидуална свобода, когато виждаш, че робуват твоите сънародници? Каква полза от твоята лична слава, ако тя не се отразява в народната слава?" „Защото - пояснявал -както във всяко дело се съдържа и отделната част, така в народното щастие се намира и индивидуалното щастие".(2)

Два века по-рано изричането на подобни слова било немислимо. Въпреки промените общият свят на Изтока и на Запада през XVII в. продължавал да се основава не на народността, а на религията. Същата християнска религия, която на Изток - за разлика от християнството на Запад, чиято католическа църква била църква на авторитета, а протестантската се основавала на личната вяра - в ли­цето на своята православна църква представлявала религия на традицията, „ор-тодоксия на доктрината" и „ортодоксия на живота", подчинена в литургичността си на духовния опит и път, т.е. на вътрешното духовно действие.(3) Лишени от своя държавност, за хората на Балканите едничко духовно отечество представлявала набожността, очакваща слизането на земята на тайнството на Светото Триедин-но Божество - Светата Троица - от висините на Божественото Битие.(4) Тя именно раждала идентичността им на дискриминирани люде. Без тази набожност и нейния „спасителен консерватизъм" - по израза на голямата история - те изцяло биха били „ничии". Така и оцелявали - в смесицата от религиозни вярвания и древен езически светоглед, за който и през XVIII в. Йосиф Брадати пишел, че никъде из християнските земи не съществували толкова много езически вярвания и суеверия, както сред българите.(5) Живеещи с векове в пределите на Османската империя, в същото време балканските народи все така изпитвали силното влияние на Изтока. Това действително била една уникална среща. Аналог тя имала само на Иберийския полуостров между VII и XV в. с настаняването там за цели осем века на арабите. Чиято водена от берберския военачалник Тарик ибн Зиад експанзия някога слязла близо до планината, която днес носи неговото име (Джебел Тарик)**. И която експанзия скоро достигнала чак до река Лоара. Където, както се знае, била спряна в 732 г. А по този повод Едуард Гибън щял да пише, че „ако не беше Карл Мартел, истините на Корана сега щяха да се преподават в оксфордските училища, а обрязани хора щяха да учат Откровенията на Проро­ка".(6) И именно тази уникална среща, ако цитираме В. Мутафчиева, вероятно се оказала плодотворна за взривната реализация на анонимния гений на Балканите по-късно. Била едно явление смайващо. А в крайна сметка трагично. Защото се явявало резултат от множество липси, от лишаване, те, чиито последици така точно стоели формулирани и в тревожните пророчества на д-р Ив. Селимински по отношение на общото балканско бъдеще.

* С това д-р Ив. Селимински сякаш повтарял думите на погребания в църквата „Санта Кроче" в пантеона на Флоренция Николо Макиавели (1469 - 1527), в глава XVI на чието прочуто съчинение „Размишления върху първите десет книги на Тит Ливий" от 1512 г. се четяло, че „безброй" били „примерите на древната история, които ни показват колко е трудно за един народ, свикнал да живее под властта на един владетел, да запази свободата си, ако по някакво събитие успее да си я върне". Защото: „Такъв народ прилича на животно, което, макар и да е по природа свирепо и диво, е било винаги хранено на затворено и с насилие и което, пуснато на воля на някоя ливада, като не знае как да пасе и къде да се укрива, става жертва на първия, който се опитва да го окове отново във вериги."

** Гибралтар - от арабски език, т.е. планината на Тарик.

Между XV и XVII в. на Балканите, където още далеч по-рано съществува­ла „невероятна мозайка" от повече от 80 етнолингвистични групи, като част от общия свят живеел и пловдивчанинът, мюсюлманин, българин, грък, арменец, дубровничанин, евреин, павликянин, битувайки в срещата между Изтока и Запада сред традициите на старото време.(7) В Пловдив словото истина от Библията също стояло редом с думата „хакк" (истина), една от най-често употребяваните в Корана."[1] Към тях двете се прибавяло значението и на едно трето слово истина, което, изричано на латински, мълвели в извършваните тук църковни проповеди свещениците при пътуващите от или за Константинопол западни пратеничества на католици или протестанти. По този начин парадоксално, но цялата тайна на историята на човечеството в отношението Изток - Запад от предмодерните времена и в града на хълмовете се съдържала в различните тълкувания на една-единствена дума - истина, която, изговаряна на многобройни езици, в продължение на стотици години се стичала от куполите на местните храмове, създавайки общата истина за живота и в османския Пловдив.

[1] Думата за „истина" при древните гърци била aletheia, в значение на откриване, повдигане на булото, което крие и забулва.

###

Един издател има късмета да публикува такава книга веднъж на 50 години. Иска ми се всеки българин да я прочете, да я сложи на нощното си шкафче като настолна книга и да си отговори на най-важните въпроси: Кои сме? Откъде сме? Защо сме такива? А оттам да извървим пътя и към отговора на въпросите: Какви трябва да бъдем? Какъв да е пътят ни напред?

Божана Апостолова

Забележителната книга на Йордан Велчев за балканският човек в следването на традициите на прочутата френска школа “Анали” е категорично доказателство, че историята не представлява нищо друго, освен повествование, тоест разказ.

проф. дфн Светлозар Игов

„Книгата „Балканският човек“ е голяма планина“; „Това е книга на паметта“

по Александър Секулов

В „Балканският човек“ с една скрупульозна изследователска добросъвестност авторът разглежда всичко онова, което е формирало Балканите и балканците, в частност България и българите.

по Митко Новков

„Никъде книгата не си позволява анализи, не се намесва в идеологизирани спорове. Само чинно изрежда видовете стоки по пазарищата (седла, дрехи, кинкалерия, кожени торби, соколи, аби, подправки, роби) или хората, които участват в направата на една книга“. Зорница Христова/Зад зазиданата врата: Най-интересното от това, което не искаме да знаем Зорница Христова, Култура - Брой 37 (2786), 07 ноември 2014

И полетя в разсъмването - щастлив завинаги

под звъна на слънчевия часовник.
Завинаги от върха на хълма.
Историята от хилядолетия споява копнежа си по небето
с кръвта на гълъби.

„Балканският човек ХIV–ХVII век“ в три тома на Йордан Велчев е труд, достоен за цял човешки живот. Авторът събира на близо 3 000 страници цялата вселена на нашето географско кътче. В българската история и литература няма толкова всеобхватно произведение, което да разглежда така силно и подробно хората, личностите, отделния човек и неговото място в обществото, в света, в цивилизацията, в историческата и географска реалия… Кондензирана капка, събрала в себе си есенцията от психология и манталитети, от тенденции и промени, процеси, памет. Непосилен труд, който ще остави автора си в пантеона на българската национална памет.

Много трудно може да се обхване значението на един такъв разрез, на това увеличително стъкло, на това разгръщане на воалите на времето и поглеждане в едни времена, когато са се формирали дълбинните характеристики на народопсихологията ни. Ще са нужни години, за да го осмислим. Сега трябва да го четем и да се учим от него.

Светлозар Желев

За българската духовност тази книга е съизмерима с наследството на Якоб Буркхарт за европейската култура.

Антон Стайков

В структурата и духа на тази извънредно любопитна книга се усеща нещо от похватите и атмосферата на Монтеновите „Опити“. Това плътно коментиране на текстове. Но ако при Монтен се коментират главно цитати, тук коментарът обсъжда един широк обхват от издирени и умело аранжирани пътеписи, хроники, животописи и легенди. Старателната или по-скоро вникваща авторова намеса не се задоволява с един-единствен поглед върху нещата. В пространството на общия коментар се вместват и други, още и още коментари с различни гледни точки, и текстът става все по-спектърен и увличащ.

В интерес на истината, този новаторски подход на книгата изцяло променя доминиращата представа за историческо четиво, с традиционната лексика и терминология и сухо визирани факти. Без да губи нищо от научната си стойност, „Балканският човек ХIV–ХVII век“ се чете с абсолютното усещане за роман, пълнокръвен роман, съпричастен – макар и в друг жанр, но със същото достойнство – на балканските безпокойства на Андрич, Казандзакис или Кадаре…

Иван Теофилов

Книгата „Балканският човек ХIV–ХVII век“ на Йордан Велчев е подвиг. И връща значението на думата подвиг.

Марин Бодаков

Възможно ли е да се напишат хиляди увлекателни страници за безименен герой? И безименният властно да ни накара да се захласнем в него? Оказва се – възможно е.

Йордан Велчев е безкрайно сладкодумен. Но той е и много повече! Този невероятен труженик на перото заслужава лавров венец на челото си – и за вдъхновението, и за трудолюбието си. С години е превивал гръб, къртил е вековни исторически канари, изваждал е на „бял свят“ безчислени документи. Цял ураган от документи… Той обаче превръща живота на далечните ни прадеди в изумителни приказки, достойни за самата Шехерезада. По своя воля искаме и ставаме неуморими скитници из вековете на Балканите…

Бригита Йосифова

„Балканският човек ХIV–ХVII век“ е книга-събитие в българската хуманитаристика, откакто я има… Едно изключително внимателно взиране в събитията на огромен времеви период, каквото не е правено до днес. Книга, написана на вълшебен български език.

Валентин Дишев

Първият том е невероятнен, на нивото на Бродел – без преувеличение!

Това, което е сътворил Йордан Велчев в трите тома на „Балканският човек ХIV–ХVII век“, е достойно за най-висша държавна награда и най-съпричастно национално признание; то е събитието в нашата историческа наука и въобще в нашата литература най-малко през последния четвърт век.

Респектираща в научно, аналитично, литературно и езиково отношение творба.

Подобна удивителна енциклопедия на Средновековието не е създавана досега от български автор!

проф. Николай Слатински