Алабама сонг - Льороа, жил
От деня, в който го видях, не съм престанала да го чакам. И да търпя заради него, с него, срещу него.
Монтгомъри, Алабама, 1918. Животът на Зелда, красавица от Юга решително се променя, когато среща лейтенант Скот Фицджералд. Той се е зарекъл да стане писател: гръмкият успех на първия му роман доказва, че е имал право. Двойката става любима на нюйоркския елит. Но Скот и Зелда все още са деца: огънят на светския живот много скоро обгаря крилете им…
Жил Льороа се превъплъщава в Зелда и съпреживява нейните радости и мъки, за да нарисува с необикновена чувствителност съдбата на жената, която, смазана и потискана от съпруга си писател, е принудена да се бори с всички сили за живота си…
Майсторски смесвайки биографични и измислени елементи, Жил Льороа е сътворил своя голям „американски” роман.
Цитати: Аз съм саламандра: минавам през пламъците, без никога да изгоря. Оттам идва името ми, защото Мини страшно обичала една книжна Зелда, героиня на роман, озаглавен Саламандрата, а онази Зелда била страхотна циганска танцьорка.
Ах! Гуфо, моя кукло, мой смешнико!… Толкова си приличахме с него, още от раждането си бяхме две светски танцьорки, две деца на стари родители, две разглезени хлапета, невъздържани и посредствени в училище, двойка блестящи „може повече”, две ненаситни същества, обречени да не бъдат щастливи.
Обичам опасността… пропастите, зарчетата, които хвърляме лекомислено, залагайки целия си живот, и дори не изчаквам да спрат да се търкалят и да покажат разоряването ми. При случай обичам да се погубвам. Такава съм. Нищо няма да ме промени.
Обичах такъв живот, този вихър. Скот казваше на приятелите си: Ожених се за торнадо. Не можете да си представите, професоре, колко силни са бурите в Алабама. Аз съм като небето в моя край. Променям се за една минута. Ирония на съдбата е да свършиш затворена в болнична стая, без да движиш ръце и крака, само с глава вън от усмирителната риза.
Скот и аз имаме нужда един от друг и всеки използва другия, за да постигне целите си. Без него щяха да ме омъжат за онова безлично момче, заместник прокурора на Алабама, все едно да ме хвърлят в реката с олово в джобовете. Без мен той никога нямаше да има успех. Може би нямаше да го публикуват. Не мислете, че го мразя. Преструвам се. Възхищавам му се. Чела съм ръкописите му, поправяла съм ги. Аз измислих заглавието на Великият Гетсби. Скот имаше някакви чудновати предложения. Уважавам мъжа си, професоре. Но това съвместно начинание не е любов.
Хората, които се обичат, винаги са непристойни. И за загубилите любовта гледката на влюбените е мъчение, което те отричат, като ги заплюват или им се подиграват.
За нас реката на часовете е бързей, който се носи, бучи и клокочи към водопадите с толкова пяна, че собственото ни щастие ни изпръсква. И ме запраща телом и духом в ужаса от края.
В моята лудост няма да има нищо пасторално, нито очарователно. Знам, че изхабих силите си, изтощих до крайност тялото си, без да постигна съвършенство, и че то ще ме изостави всеки момент. Аз само догарям. Но балетът е всичко, което имам на този свят.
Да ревнувам Скот? Толкова е смешно. „Не го ревнувам, отговорих аз. Бих искала да бъда той, ребро в гърдите му, линия на дланта му. Знаете ли, лично аз можех да живея и без светско общество. Единственото дете, което исках от него, беше той самият.”
Ние всички танцувахме. Всички обирахме пяната на утрото. Кой иска да ми открадне това?
Не знам на какво прилича книгата ми, написана на един дъх, с един замах. Не знам какво в нея може да се хареса ─ няма интрига, завръзка, нито сантиментални перипетии, но знам, чувствам, че в нея има нещо важно, нещо като обтегач, който от първото до последното изречение държи цялото. Вибрираща струна ─ на път да се скъса.
Умеех да пиша и подхранвах всичките му шедьоври, не като муза, не като материя, а като неволен негър на писател, който мислеше, че брачният договор включва съпругът да плагиатства от жена си. Психиатрите с бели престилки имат теория: мразя Скот, защото си е послужил с мен за всичките си героини, защото ме е използвал като материал и ми е откраднал живота. Но това не е вярно, защото животът беше и на двама ни, защото си поделяхме материала. Истината е, че той си послужи с моите собствени думи, че ограби дневника и писмата ми, че подписа със своето име статии и разкази, написани от мен. Истината е, че той ми открадна изкуството и ме убеди, че не го притежавам. Какво искате да изпитвам? Измамена, изиграна, лишена от душа и тяло, ето така се изживявам. Това не се нарича съществуване.
Толкова много сме се обичали, но и сме се наранявали, трудно ми е
да дишам…
Какво ни сближи ли? Амбицията, танцът, алкохолът ─ да, разбира се. Синьото желание да блестим. Нямаше по-висок ефир, нито по-силен етер.
Казват, че лудостта ми ни е разделила. Знам, че е точно обратното: нашата лудост ни обединяваше. Разделя разумът.
Вярвах, че го обичам, колкото и днес думата обичам да ми изглежда неподходяща за обяснение на нашата толкова лишена от обич връзка
Започвам да разбирам небето на Алабама: то е като Зелда ─ блестящо, после дъждовно, буреносно, гневно и накрая апокалиптично. На следващия ден ще бъде лазурносиньо ─ трябва само да се изчака.
