1979 - Крахт, кристиан

„1979” разказва за ислямската революция в Иран през същата година, видяна през очите на един европеец, отишъл там с любовника си Кристофър – „златното момче”. Повествованието сътворява много силна картина на упадъка, на декадентското, на безразличието и отегчението, на предопределението и безсилието. Героят страда, защото Кристофър умира от свръхдоза наркотици. Останал сам, тръгва за далечен Китай пеша, за да обиколи свещената планина Кайлаш и да намери душевен покой. Заради незаконно преминаване на границата комунистическото правителство на Китай го осъжда на доживотен каторжен труд в оловна мина, и там той изживява нечовешки изтезания и гаври с личността. Потресаваща е именно съпоставката на двете крайности – буржоазната култура и „културата” без цивилизованост.

Долавя се различното възприемане на високоразвитата европейска цивилизованост, страховете на европееца от преходността на неговите културни постижения и безсилието му да се противопостави на тъмната азиатщина. Липсва увереният в себе си и в своето превъзходство европеец, който с елегантна походка опознава  и се наслаждава на останалия свят. Тук той е една прашинка, безименна част от неевропейския, нецивилизования свят. Обречен е да загине.

„Разтърсващ текст, който лежи като тъмен гранитен блок  сред есенния ландшафт на нашата литература. Твърд, хладен, красив, неразбираем, заплашителен”, „Шпигел”

Цитати

Какво е младостта? Как е създадена? Как изглежда? Изглежда ли като нещо, което се обича? Отива ли си, преди да я разпознаеш? Светло ли е, докато всичко друго е тъмно? Аз стара душа ли съм? Накъде отива всичко? Защо всичко минава така бързо? Къде отминаха годините? Защо сега съм толкова стар, а около мен всичко е младо? Къде са мускулите ми? Мога ли да върна всичко назад като се занимавам със спорт? И ако го правя, колко ли смешно ще изглежда? Какво е това, животът? И как да стане по-добър? И ако стане по-добър, как да разбера?

– Вярвате ли в злото?
– Не.
– Откъде идва то?
– Не знам.
– Винаги ли е било тук? Винаги ли е било в нас?
– Не.

В нашия лагер нямаше плъхове или други гризачи, защото самите те не намираха нищо за ядене и не можеха да оцелеят. Дълго време тайно търсихме паяци и скорпиони. Нямаше. Дори птици не се виждаха в небето, мястото, на което живеех аз и хиляди други хора, беше като мъртво, без живот, като повърхността на Марс. Бяхме изчезнали, не съществувахме, бяхме се разтворили във въздуха.

На всеки две седмици имаше доброволна самокритика. Всеки път отивах. Бях добър затворник. Винаги се опитвах да спазвам правилата. Поправих се. Никога не съм ял човешко месо.